Мери Джо Пътни
Огнена река (32)

Глава 31

Те пристигнаха в Рейвънсбърг по здрач, за което Ребека много се радваше. От умора не можеше да мисли за нищо. Кенет уведоми прислугата за пристигането на господарите; пътниците ги очакваше внимателно подготвени спални и топла храна. След вечеря всички бързо се прибраха по своите стаи.

След освежителен сън, Ребека стана рано, скочи от леглото и изтича до прозореца. Тя ходеше до езерото през целия си живот, и всеки път след дълго отсъствие, отваряйки прозореца, гледката спираше дъха й. Долините бяха обвити в мъгла и върховете на хълмовете напомняха острови в безкрайното облачно небе.

Въпреки че Ребека предпочиташе да живее в Лондон, далеч от столицата, тя се чувстваше по-щастлива: по-малко хора, по-малко неприятности, чист въздух и дълбока девствена тишина. Внезапно в главата й дойде мисълта, че тя може да живее тук целогодишно, така или иначе нищо не я задържаше в града.

Тази идея толкова й хареса, че тя сериозно се замисли. Баща й и Лавиния могат да живеят в градската къща и да се наслаждават на своя брак. Що се отнася до нея, то тя с удоволствие ще живее в уединение и ще се занимава с живопис, още повече че сюжети за картини тук имаше предостатъчно: великолепни пейзажи, честните и откровени лица на местните хора, чийто портрети ще са много по-интересни, отколкото тези на жителите в града.

Но най-главното — тук няма да е Кенет. Сега, когато той е на път към великото изкуство, срещите им в Лондон ще са неизбежни.

С леко сърце Ребека слезе на закуска: варени яйца, препечени филийки, силен чай. Баща й и Лавиния още не бяха слезли, за което тя беше много щастлива, защото искаше да бъде сама.

Набирайки букет от пролетни цветя, Ребека седна на коня си и тръгна към селото. Достигайки църквата, тя завърза кобилата и отиде до гроба на майка си. За деветте месеца всичко бе обрасло в трева, която като килим се стелеше под краката. Надгробният камък, направен от една скица на баща й, беше поставен. Ребека прочете: „Елен Косгроув Ситън. 1768–1816. Любима жена, майка и муза.“

Думите, издълбани в камъка, породиха в сърцето на Ребека нетърпима болка. Тя постави цветята на гроба и дълго стоя там с наведена глава, надявайки се, че майка й невидимо присъства тук. Скръбта на Ребека беше безгранична.

— Тук ще си спокойна, мамо — прошепна тя, обръщайки се, и тръгна към вратата.

До коня тя видя Лавиния, придържаща своята кобила.

— Не исках да те притеснявам — тихо каза тя.

Виждайки букет в ръцете на Лавиния, Ребека се усмихна.

— Градинарят няма да е доволен, че си обрала цветните му лехи.

— Трябва да му кажа, че ако засади тук цветя, тогава цветните лехи ще са непокътнати, — отвърна Лавиния. — Кажи ми, ти наистина ли искаш да се омъжа за Антъни?

— Наистина искам — потвърди Ребека. — Баща ми е много зает в работата си и някой трябва да се грижи за него. Аз също съм много заета и не мога да го правя.

— Още повече че скоро и ти ще се омъжиш.

— Съмнявам се — сухо отвърна Ребека.

— Нима отношенията ти с Кенет са в задънена улица? — намръщено попита Лавиния.

— Да — каза твърдо Ребека, не желаейки да продължава разговора за Кенет. Тя погледна към цъфналата долина и въздъхна. — Странно е като помислиш, че семейния имот на Ситън се намира на по-малко от десет мили оттук, и никога да не сме се срещали. На един от баловете се запознах с лейди Ситън. Тя беше много мила с мен, въпреки семейната вражда.

— Маргарет винаги е била очарователна дама. Враждата започна нейния мъж. Мисля, че Антъни ще се радва да се прекрати.

— Познаваш ли лорд Боудън?

— Малко. Той ме презира. Страхувам се, че той отново ще се скара с Антъни, ако ние се оженим.

— Значи той е глупак — каза Ребека, седна на коня и така даде възможност на Лавиния да постои сама до гроба. Тя се отправи към дома. Едно нещо беше свършено. Утре трябва да направи второ, по-трудно, да бъде на мястото на смъртта на майка си.

 

 

За да стигне по-бързо до Рейвънсбърг, Кенет реши да тръгне с Кралската пощенска карета. Боядисана в черен цвят и тъмно бордо, каретата беше за бърза доставка на пощата и не беше предназначена за удобство на пътниците, които бяха натъпкани като сардели. Каретата рядко спираше, за да даде на хората възможност да се разтъпчат и да хапнат, но пътниците търпяха всички неудобства, само и само да стигнат по-бързо на място, а по-бърза карета от Кралската поща беше трудно да се намери.

Знаейки, че парите му скоро ще се увеличат, Кенет не можа да си откаже удоволствието да купи за себе си цели две места: само така можеше да се смести. Всички други неудобства компенсираха факта, че два дни по-късно той ще бъде в Кендъл, градът разположен близо до Рейвънсбърг, а това означава, че са минали цели два дни и половина, откакто Ситън тръгнаха към имението си.

През целия път Кенет се убеждаваше, че напразно се тревожи. Не може Фрейзър да се е втурнал към Езерния край, с цел да убие сър Антъни. Напротив, неговото отпътуване от Лондон съвсем не е свързано със семейство Ситън.

Но от друга страна, любителската бомба, хвърлена в дома на Ситън, можеше да е начало на необявена война, и най-лошото от всичко е, ако от тази война пострада Ребека.

Безпокойството му се увеличаваше все повече с придвижването на север. Използвайки титлата си и военния чин, Кенет нае в кръчмата силен кон, способен да носи него и багажа му, и бързо се насочи към Рейвънсбърг.

Той никога по-рано не е бил в Езерния край и беше поразен от красотата му. Ако не беше безпокойството му, което го измъчваше, Кенет не би минал, без да спре и да се възхити на красотата на природата и да направи скици, но сега той подкара коня. Когато бъде напълно уверен в безопасността на Ребека, само тогава ще се полюбува на природата и ще рисува за свое удоволствие.

 

 

Лейди Боудън допи чая си и внимателно остави порцелановата чаша с паничката, отправила замислен поглед към мъжа си.

— Казаха ми, че Антъни с дъщеря си са пристигнали за лятото в Рейвънсбърг.

Ръката на Боудън застина с чашата по средата на устата му.

— И какво те засяга това теб, Маргарет?

— Днес е чудесен ден и искам да отида там, за да изразя своите съболезнования по повод смъртта на Елен, така както направих миналото лято.

Боудън постави чашата с тропот.

— Ние нямаме нищо общо с това семейство, и аз не искам да имам никаква работа с тях.

— Може би ти не искаш, но аз искам — твърдо заяви Маргарет. — През всички години на нашия брак аз не обръщах внимание на твоята обсебваща идея за Елен и на твоята ненавист към брат ти, но стига толкова. Антъни и Елен са се обичали и са се оженили. Разбира се, те са пренебрегнали мнението на висшето общество, но в това няма никакво престъпление. Неморално е да се наема млад човек, за да докаже, че Антъни е убил жена си.

— Откъде знаеш за това?

— Ти сам се издаде — Маргарет стана от масата. — Ти никога не си познавал Елен. Тя беше човек на настроенията и можеше да направи живота ти непоносим. Много добре знаеш, че тя имаше любовник. Ти би ли искал да имаш такава жена? Съмнявам се. Стига копнеж по миналото! Вече не си на седемнадесет години.

— Забранявам ти да отиваш в Рейвънсбърг! — извика Боудън, скачайки от масата.

— Нима смяташ да ме държиш заключена, скъпи? — с ирония попита Маргарет. — Или ще ме изхвърлиш от собствения ми дом? Не мисля.

— Може би си ходила при Антъни през всичките тези години? — гневно попита Боудън. — Посещавала си го тайно като всичките му проститутки?

— Не бъди толкова наивен, Маркъс — с леден тон каза жена му. — Независимо дали ти харесва или не, аз ще отида.

Маргарет се обърна и излезе от стаята; ръцете й трепереха. За всичките години на брака тя никога не е изпитвала търпението на своя мъж. Може би, тя се е страхувала от него? Но колко дълго може да живее в сянката на друга жена? Двадесет и осем години са достатъчно дълго време за това. Време е да освободи семейството си от вечното присъствие на Елен.

Чувствайки, че земята се сгромолясва под краката му и че пада в бездна, лорд Боудън тежко се отпусна на един стол. Какво е подтикнало Маргарет към това предателство?

А нима той не изневеряваше на жена си, мислейки през тези години за друга жена? От време на време виждаше Елен в своето въображение и всеки път си задаваше въпроса, какъв би бил живота му с нея, ако Антъни не бе откраднал годеницата му. Ако Маргарет казваше истината за нейния характер и любовни похождения, значи, той действително се е подвел.

Спомни си красотата на Елен и изведнъж ясно разбра, че никога не я е обичал, а е обичал собствената си мечта. Жената на неговите мечти никога нямаше да избяга с друг мъж. Жената на неговите мечти съществуваше само във въображението му.

„Антъни и Елен са се обичали и са се оженили. Разбира се, те са пренебрегнали мнението на висшето общество, но в това няма никакво престъпление“, припомни си думите на съпругата си.

Ако Антъни беше причина за смъртта на Елен, той със сигурност е извършил престъпление, но извършил ли е убийство? Съвсем доскоро лорд Боудън не се съмняваше в това. За доказателство служеше и отсъстващата част на сърцето от пръстена на Елен. А ако това е грешка? Какво, ако заради своя гняв, че Елен е предпочела брат му, е повдигнал към него обвинение?

Лорд Боудън се намръщи болка. Кой направи живота му щастлив, обграден от тишина и комфорт? Маргарет. Той я познаваше още от малко дете. Именно тя успя тихо и ненатрапчиво да изпълни с любов всичките тези години. Нима сега ще изгуби това, което приемаше за даденост? Което имаме — не пазим, за изгубеното — плачем. Лорд Боудън заповяда да му оседлаят кон.

Тичайки по пътя, той се метна на коня си и препусна след жена си.

 

 

— Аз ще си организирам пикник и ще посветя деня на рисуването — обяви Ребека на закуска.

Сър Антъни разсеяно погледна дъщеря си.

— И къде да те търсят, ако закъснееш за вечеря? — попита той.

— На запад, искам да отида на скалата Скелуит.

Баща й кимна и Ребека се досети, че той самият би искал да отиде там, веднага щом събере сили.

Ребека сложи в кошницата четки, бои, хляб и сирене, както и две малки бутилки: едната с ябълково вино, а втората за разреждане на цветовете — и потегли.

В Езерния край беше по-хладно, отколкото в Лондон, и върховете на хълмовете все още бяха покрити със сняг, затова взе шал със себе си. Прохладният въздух раздвижи кръвта й. Ребека все повече свикваше с мисълта да живее в Рейвънсбърг.

Тя вървеше бавно, събираше цветя по пътя. Колкото повече се приближаваше към мястото, толкова по-бързо биеше сърцето й.

Въпреки името си, това не беше скала, а висок хълм, покрит с брези. От едната страна имаше изглед към плодородната долина, където течеше река.

Ребека влезе в брезовата горичка и остави кошницата на тревата. Придържайки косата с една ръка от вятъра, Ребека огледа познатата картина: шест езера с гладка повърхност, извиващи се малки потоци, пълноводни след топящите се снегове, с добре обработвана земя между тях. Красива гледка за човек в последните минути от живота му!

Ребека започна внимателно да изучава самата скала, или по-скоро високия хълм, който извеждаше към две тераси: една малка, втората — по-отдалечена, непосредствено под скалите. Тук беше невъзможно случайно да се препъне и мигновено да се плъзне надолу.

Така че, какво точно се е случило тук? Нещастен случай? Самоубийство? Или убийство? Ребека се съмняваше, че някога това ще се разкрие. Емоционалната болка беше нетърпима, и тя се чудеше дали някога ще може да изплаче мъката си.

Едно след друго тя започна да хвърля от скалата диви цветя, и, хванати от вятъра, те бяха разпръснати далеч по-надолу. Ребека намери слънчево, защитено от вятъра място и седна на земята, облягайки се на камък. Ако беше по-набожна, то непременно щеше да се помоли за душата на майка си. Елен Ситън би я разбрала. Ребека отвори албума.

 

 

Фрейзър се изкачи на тавана на наетата си къща и погледна с телескоп към долината. Погледът му неволно се задържа на скалата Скелуит. И за негова изненада там имаше някой. Самотна жена в синя рокля седеше на земята.

Фрейзър почти се задави от възторг, когато в седящата на земята жена позна дъщерята на Антъни, тази бездарна курва. Чудесно!

Той влезе в спалнята и взе тънък златен пръстен. Сложи го в джоба си и се отправи към конюшнята. Той ще успее да стигне до скалата за по-малко от час. След като Ребека рисува, за това време тя никъде няма да отиде.

А ако си отиде, ще е завинаги.

 

 

Късно сутринта Кенет със запенен кон стигна в Рейвънсбърг. Без да обръща внимание на впечатляващото имение от бял варовик, прескачайки по три стъпала се изкачи нагоре по стълбите. Вратата беше отключена и той влезе в преддверието.

Слугата, пристигнал със Ситън от Лондон, пристъпи към него.

— Лорд Кимбъл, не ви очаквахме толкова рано. Искате да се видите по-скоро с Ребека? Прекрасно ви разбирам.

— Точно така. Къде е тя?

— Доколкото ми е известно, тя отиде на разходка.

— А сър Антъни и лейди Клекстън?

— Те са в градината. Да ви отведа при тях?

— Моля — каза Кенет, обхванат от тревога.

Сър Антъни и Лавиния седяха в градината, наслаждавайки се на пролетното слънце. Виждайки Кенет и двамата отвориха уста от удивление.

— Вие вече приключихте с ремонта? — попита сър Антъни. — Ако бяхте командвали армията през войната, Наполеон щеше да е разбит за шест месеца.

— Бързах, защото много се безпокоя за вашата безопасност. Не сте ли виждали Фрейзър?

— Той е в Лондон, доколкото знам.

— Може би, той е вече тук — намеси се Лавиния. — Чух как една жена от местните хора да казва, че тази година лондончани идват рано за лятото. Аз тогава не отдадох значение на думите й, а сега мисля, че това може да е Фрейзър. Летният му дом е само на няколко мили оттук. Може би момичето е видяло именно него.

Кенет заглуши едно проклятие.

— Имам всички основания да смятам, че той е убил лейди Ситън и е хвърлил бомбата във вашия дом.

Настъпи дълбоко мълчание.

— Що за глупост! — извика сър Антъни. — С Елен се случи нещастен инцидент. Грях е да се твърди, че я е убил някой от моите най-близки приятели!

— Това не би могло да е нещастен случай. Освен това, всички нейни близки хора вярват, че тя се е самоубила и затова никой не желае да говори за нейната смърт.

Лицето на сър Антъни пребледня.

— Това думи на Ребека ли са?

Кенет кимна.

— От това, което тя ми каза, разбрах, че ако лейди Ситън е искала да се самоубие, тя е щяла да го направи през зимата, по време на един от своите пристъпи на меланхолия, но не и през лятото.

Лавиния докосна ръката на сър Антъни.

— Послушай го, скъпи. Кенет си дава сметка за това, което говори. Ако той подозира Фрейзър, то има добра причина. Забелязах как се променя гласът на Фрейзър, когато говори с теб. Той завижда за твоя успех и е извън себе си; тази злоба може да го подтикне към престъпление.

Сър Антъни погледна приятелката си.

— Аз ще обясня всичко по-късно — каза Кенет, — сега трябва колкото се може по-скоро да потърся Ребека. Знаете ли накъде е тръгнала на разходка?

— Към скалата Скелуит, където загина Елен — каза сър Антъни.

Лавиния се намръщи.

— Струва ми се, че тази скала се вижда от къщата на Фрейзър — каза тя. — Ако той е там, лесно ще я види. Но той няма причина да я убива.

— А защо трябваше да убива лейди Ситън? — попита Кенет. — Мисля, че той е изгубил ума си, но не си струва да губим време. Дайте ми някой, който да ми покаже пътя до там.

— Аз ще го направя. — Сър Антъни стана. — Не ви вярвам, но вие ме заразихте със своето вълнение.

— Тогава на конете.

Без да губят нито минута те се отправиха към конюшнята. По пътя към мястото на смъртта на Елен, Кенет започна колебливо да разказва за своите подозрения. Когато той разказа за работата на лорд Боудън и своята собствена роля по този въпрос, сър Антъни сухо отбеляза:

— Така значи, на него съм задължен за прекрасния секретар? Моят дом му е благодарен за оказаната услуга. Представям си колко е ядосан.

— Ще простите ли лъжата ми? — Кенет беше изненадан.

— Вие влязохте в къщата ми с лъжа, но това не означава, че сте предател.

— Жалко, че Ребека мисли по друг начин.

— Сега разбирам защо тя не носи вашия пръстен.

— Никога не бих помислих, че може да сте забелязал.

— Забелязвам много, но предпочитам да не се намесвам.

Те стигнаха до разклонението на пътя и сър Антъни се обърна на ляво.

— Опасявам се, че дъщеря ми няма доверие на никого. Тя започна да вижда в хората само злото. — Сър Антъни въздъхна. — Ребека беше такова тихо дете. Тя никога за нищо не се оплака и винаги спокойно понасяше черната меланхолия на майка си или моя гняв. Такава беше дотогава, докато избяга с този скандален поет. За всичко сме виновни ние, защото не можахме да й дадем нужното възпитание. А сега времето отмина. Сърцето ме боли за нея. Дъщеря ми няма нищо, освен работата си. Ето защо съм решил, че вие ще й бъдете добър съпруг. Тя се нуждае от човек със силен характер, човек, на когото тя може да разчита, и който винаги ще я подкрепя.

Думите на сър Антъни обясниха на Кенет много от поведението на дъщеря му. Сега той можеше да разбере защо Ребека така тежко преживя неговата измама. Тя се доверяваше на малко хора, а Кенет със своите действия, само засили нейното недоверие. Господи, ако всичко можеше да бъде оправено! Принуждавайки се да не мисли за това, разказа на сър Антъни защо смята, че Фрейзър е убиец и подпалвач. Сър Антъни внимателно слушаше и изражението му постепенно се промени.

— Ако Елен не се е самоубила… — започна той, а гласът му трепереше. — Вие дори не си представяте, какво означава това за мен.

Лицето на сър Антъни беше тъжно, но все пак беше очевидно, че планина е била вдигната от раменете му. Той не можеше да не е почувствал невероятно облекчение.

После продължиха в мълчание. Кенет през цялото време пришпорваше коня си. Неговата загриженост за Ребека, когато тя замина от Лондон, се превърна във всепоглъщаща тревога, въпреки че разумът му казваше, че няма причина за безпокойство. Ребека работеше и само ще се ядоса, когато нарушат уединението й. Тя ще го погледне презрително и небрежно, ще промърмори нещо за човешката глупост, която често няма граници.

Как му се искаше да греши!