Мери Джо Пътни
Огнена река (14)

Глава 13

Така се случи, че когато Кенет влезе в дома, Ребека стоеше до прозореца. Тя не смяташе да го наблюдава, но, виждайки капитана, силно се развълнува. След няколко минути той щеше да се качи при нея в ателието. Рисунката на падаща от скалата жена изцеди и последните й сили, и сега повече от всякога се нуждаеше от нечия подкрепа.

Кенет не се появяваше и тя реши сама да се спусне надолу. На площадката на стълбите, водеща към главната зала, видя Кенет да разговаря с лорд Фрейзър. Страхувайки се да не бъде забелязана, Ребека се облегна на стената. Фрейзър беше винаги много мил с нея, но неговата любезност не можеше да измами Ребека. Безразличието беше взаимно. От всичките приятели на баща й само Джордж Хамптън се отнасяше приятелски към нея.

След заминаването на лорд Фрейзър Кенет остана на място и изражението му се стори странно на Ребека. Той размишляваше над нещо, по-скоро сякаш премисляше. Може би, както винаги, Фрейзър се бе впуснал във високопарни разговори за изкуство и Кенет се опитваше да намери смисъла на нещо казано. Ребека се усмихна. Само на едното си пръстче Кенет имаше повече чувство към красивото, отколкото в цялата надута фигура на Фрейзър.

Ребека беше готова да се спусне надолу, когато входната врата се отвори отново, пропускайки хладната мъглива влага в дома. Редовните посетители на баща й идваха да се насладят на неговата компания в този сив, дъждовен ден. Ребека се спря, чакаща да влязат в ателието.

— Кенет! — достигна до Ребека висок женски глас, пълен с наслада. Една жена пристъпи напред и Ребека можеше да я разгледа. Тъмночервеното наметало на непознатата блестеше от дъжда. — Каква неочаквана изненада! — Жената се хвърли в обятията на Кенет и го разцелува. Качулката на наметалото падна на раменете, позволявайки й да види прекрасно лице.

Пръстите на Ребека трескаво стиснаха парапета, побелявайки от напрежение. Жената беше истинска красавица, разкошна брюнетка с божествено лице.

Кенет не се опита да се измъкне от прегръдката й, а я притисна силно към себе си и й прошепна нещо на ухото. Красотата на жената в съчетание с мъжествената фигура на Кенет и приличаше на картина на Венера в обятията на Вулкан. Всичко това мина през главата на Ребека, на която страстно й се искаше да го пресъздаде на платно, въпреки желанието да заличи красавицата от лицето на земята.

— Трябваше да съобщиш, че си в Лондон, Кенет — каза със смях брюнетката. — Или сега трябва да те наричам лорд Кимбъл?

Дъхът на Ребека секна и тя се вкопчи здраво в перилата, за да не падне. Лорд Кимбъл?

— Само посмей! — каза Кенет с лъчезарна усмивка. — Отдавна се познаваме един друг и не искам от теб такава формалност, Катрин.

Иззад гърба на красавицата се появи представителен джентълмен и протегна към Кенет ръка.

— Боже мой, от колко време не сме се виждали! — възкликна той, широко усмихвайки се. — Почти две години.

— Не ми напомняй за това, Майкъл — отговори Кенет, прегръщайки мъжа. — Последният път, когато се видяхме, ти беше с единия крак в гроба.

— Затова пък сега съм като нов — отговори мъжа, смеейки се, и собственически обгърна талията на жената. — Бих казал дори много добре.

— Току-що се върнахме в Лондон след кръщенето — каза Катрин. — Колко жалко, че не можа да дойдеш. В Корнуол е почти лято. Благодаря ти за рисунката — тя е просто невероятна. Създава впечатление, че си присъствал на кръщенето и си видял всичко с очите си.

Ребека продължаваше да слуша, без да може да се помръдне от мястото си. Без съмнение мъжът и жената бяха съпрузи и прегръдката с Катрин не бе нищо повече от израз на приятелство. Значи не са любовници с Кенет. Какво щастие! И все пак — лорд Кимбъл? Ребека бе като замаяна. Държейки се за парапета, тя погледна надолу, радвайки се, че хората не я забелязват, увлечени в разговора.

— Какво ви доведе в дома на Ситън? — попита Кенет.

— Наши приятели позират за портрет и ни помолиха да им правим компания — каза Майкъл. Той с обожание погледна жена си и добави: — Реших да се възползвам от тази възможност и да поръчам портрет на Катрин. Възхищавам се на картините на сър Антъни и отдавна исках да се срещна с него.

— Никакви портрети — твърдо възрази Катрин. — Ако ще поръчваме портрет, той ще е на цялото семейство. Ти също ли си поръчал портрет, Кенет?

— Работя при сър Антъни — без сянка на колебание отговори Кенет. — Аз съм негов секретар.

Забележително беше, че приятелите на Кенет се изненадаха, но бързо се съвзеха.

— Ти сигурно се чувстваш като в рая, заобиколен от такова великолепие — с топлота в гласа каза Катрин.

— Можеш ли да вечеряш утре с нас? — попита го мъжът. — Имаме толкова много да си кажем един на друг.

— Засега не мога да кажа — каза Кенет, престъпвайки от крак на крак. — Ще ви уведомя. Къде сте отседнали?

— В къщата на Ашбъртън. — Майкъл отново подаде на Кенет и двете си ръце. — Ако не можеш утре, посочи който и да е ден. Ейми няма да го преживее, ако не те види в близко време.

Държейки се за перилата, Ребека като запленена гледаше приятелите, които топло се разделяха един с друг. Младата жена се почувства дълбоко наранена. Тя считаше себе си и Кенет за равни, а сега се оказа, че той е лорд със съвсем друга фамилия. Колко малко знае за него! Не за пръв път се мамеше в своите предположения.

Прекалено късно чу стъпки да се изкачват по стълбите. Инстинктивно замръзна като мишка, опитваща се да се скрие от ястреб.

Очите на Кенет се загледаха в нея и той се намръщи.

— Значи подслушвахте мой разговор с приятели — каза капитанът след дълго мълчание.

Гневът помете Ребека.

— Лорд Кимбъл? — попита тя с леден глас.

Кенет трепна, но спокойно отговори:

— Нека да влезем в ателието ви. Стълбището не е най-доброто място за разговор. Може ли да пийнем чай и да го обсъдим?

Кенет се приближи към Ребека и протегна ръка. Младата жена се направи, че не я забелязва. Рязко обръщайки се, тя се отправи към ателието.

Влизайки в стаята, Кенет веднага отиде до камината. Чайникът вече кипеше. Знаейки, че е премръзнал, Ребека беше затоплила предварително водата, на масата имаше приготвени чаши и чиния със сладкиши, така че след чая да пристъпят към работа. Уют. Романтика. Беше такава глупачка.

Гледайки Кенет, запарващ чая, Ребека се ядоса още повече. Какво право има той да се държи като у дома си в нейната светая светих? Очевидно не страдаше от срамежливост.

Запарвайки чая, Кенет се изправи и погледна към Ребека с една успокоителна усмивка, очевидно опитвайки се да я извади от лошото й настроение.

— Отново приличате на разрошено златисто коте — започна той.

— Не се опитвайте да си играете с мен — отсече Ребека. — Никога не преставате да ме изненадвате. Отначало разбирам, че сте художник, а сега — че сте лорд. За какво, по дяволите, ви беше необходимо да влизате в нашия дом, лорд Кимбъл?

— За да работя като секретар на баща ви — миролюбиво отвърна Кенет. — Обвинявате ме за благородния ми произход, или защото съм скрил това?

На Ребека й се искаше да избяга от него, но неочаквано и за самата себе си изведнъж премигна и с болка в гласа проговори:

— Миналата година баща ми нарисува портрет на лейди Кимбъл. Оказа се великолепен. На кой, ако не на вас, е известно? Имате красива жена, лорд Кимбъл.

Кенет се взираше напрегнато в Ребека.

— О, господи, нима това ви разстрои толкова? Жената, за която говорите, не е дама и не е моя съпруга. Тя ми е доведена мащеха.

Сега беше ред на Ребека да се изненада. Тя без сили се отпусна на дивана, смътно осъзнавайки, че Кенет й разказваше за женитбата на баща си за момиче на неговата възраст. Връщайки се мислено назад, тя си припомни, че понякога лейди Кимбъл се появяваше на сеансите, придружена от възрастен мъж със силна физика. Ребека по това време едва забелязваше посетителя, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху тъмната красота на лейди Кимбъл.

— Сега всичко ми е ясно — промърмори Ребека по-приятелски. — Не ми е ясно само едно, защо трябваше да криете своята титла и да започнете работа като секретар?

Кенет наля чай в чашите.

— Не е тайна, Ребека. Моят баща умря преди няколко месеца и ми остави единствено дългове. Търсех работа и ми препоръчаха вашия дом. — Слагайки в чашата на Ребека захар и добавяйки малко мляко точно по неин вкус, Кенет подаде чашата на момичето. — Беше ме страх, че представяйки се за лорд, няма да получа работата, освен това на мен повече ми харесва, когато ме наричат капитан. Честно съм заслужил това звание. Титлата лорд съм я получил случайно заради моя произход.

— Нима финансовото ви положение е толкова безнадеждно, че сте принуден да работите? — недоверчиво попита Ребека. — Спомням си, че лейди Кимбъл имаше разкошни бижута, някои от които, без всякакво съмнение, принадлежат на вашето семейство.

Кенет, налял си чай, седна в противоположния край на дивана.

— Вие сте напълно права, но в завещанието фамилните ценности не са упоменати и Хърмаяни твърди, че баща ми й е подарил цялата колекция. Сигурен съм, че лъже, тъй като баща ми строго съблюдаваше семейните традиции и щедро бе обезпечил бъдещето на Хърмаяни. Той беше честен човек, но страстта го заслепи. Баща ми не е имал представа, че неговото мило момиче ще присвои фамилните ценности.

— Обръщали ли сте се към съда?

Кенет поклати глава.

— Адвокатът ми каза, че това е напразно усилие. Тъй като в завещанието за тях и дума не се казва, законът е на страната на мащехата. Нямам възможност да започна съдебен процес, особено с незначителна вероятност за успех. Остава само да скърбя за загубата. Не само че скъпоценностите трябваше да преминат в бъдещата виконтеса, но сред тях бяха и тези, които моята майка завеща на по-малката ми сестра.

Значи той има и сестра. А тя нищо не знаеше за това.

— Да предположим, че скъпоценностите са загубени за вас, но вашия баща трябва да е оставил някакъв имот — възрази Ребека.

— Наследих родовото имение Сатертън в Бедфордшир — съгласи се Кенет. — Докато майка ми беше жива, имотът процъфтяваше. След нейната смърт баща ми загуби всякакъв интерес. Женейки се за Хърмаяни, по нейна молба той се премести в Лондон и заложи имението, за да купи в столицата къща и да живеят на широка нога. Неговата млада жена пренесе в лондонския дом всичко ценно, което беше в имението, нищо не ни остави. А къщата в Лондон принадлежи сега на Хърмаяни.

Виждайки в очите на Кенет скрита болка, Ребека окончателно замени гнева си със състрадание.

— Наистина ли нищо не можете да направите, за да спасите имението? — попита тя.

— Може би има решение. — Кенет постави чашата на масата и, надигайки се, започна да се разхожда из стаята. — Проучвам тази възможност, но засега не съм уверен, че това ще даде положителни резултати.

Наблюдавайки Кенет, Ребека чувстваше, че той не й казва цялата истина.

— Криете нещо важно — отбеляза тя.

Лицето на Кенет се напрегна.

— На мен ми е присъща известна сдържаност. Това е типично за мен още от детството, когато татко ми забраняваше да се занимавам с рисуване. През годините служба в разузнаването това чувство още повече се разви.

— Не се опитвайте да спечелите симпатиите ми — каза Ребека. — Криете нещо много важно и това ви угнетява.

— От погледа на художника нищо не можеш да се скрие. — Кенет се приближи до прозореца и се загледа в дъжда, а лицето му изглеждаше измъчено. — Права сте. Неволно съм въвлечен в един случай, който не мога да обсъждам в този момент. Съжалявам. Повярвайте ми, Ребека, опитвам се да бъда много откровен с вас.

— Опитвайки се да се оправдавате, вие извършвате още по-голям грях. В края на краищата ще осъществите плана си.

— Мисля, че до това няма да се стигне. — Ръката на Кенет разроши мокрите му коси. — Понякога ни се налага да тръгнем срещу съвестта си. Тъжно е, но нищо не можеш да направиш.

Ребека стана, приближи се към прозореца и застана до Кенет, за да го вижда по-добре.

— Дошли сте в дома ни, за да причините зло на мен и на баща ми? — попита тя.

Бръчките в ъгълчетата на очите му станаха забележими.

— Като войник нараних много невинни хора, защото страната ни бе във война — едва се чуваше гласът му. — Оттогава се заклех никога да не причинявам вреда на невинни хора.

Без съмнение я правеше на глупачка, но тя му повярва. Може би тайната му не бе свързана със Ситън. Ако целта на идването му в Лондон беше да спаси семейството си от пълно разорение, то тогава той действително бе притеснен, че не може да се посвети на работата. Такива честни хора като Кенет винаги изпитват вина при подобни обстоятелства. Или, може би, бе замислил да ограби дома на Хърмаяни и сега го измъчват угризения на съвестта. Грабеж не бе лоша идея и тук Ребека беше напълно на негова страна.

— Да не би да прикривате съпруга, която не е Хърмаяни, или годеница? — попита Ребека със сянка от внезапно предчувствие.

— Не! — отвърна Кенет. — Нямам никого.

Ребека почувства дълбоко облекчение. Сама не знаеше защо искаше той да е свободен. Опитвайки се да не показва емоциите си, Ребека продължи:

— По някаква причина ми се струва, че вие имате жена.

Кенет преглътна конвулсивно.

— Имаше… Имах една жена, когато бях в Испания. Мария замина с партизаните, за да се сражава с французите. Когато бях в разузнаването, често се срещах с партизаните; там се запознахме. Тя отхвърли предложението ми за брак, защото не била католичка, но мисля, че причината беше друга: за нея свободата на родината й беше по-важна от любовта.

Ребека си припомни образа на южната красавица, открита в папката му. Със сигурност това бе Мария, и съдейки по разказа на Кенет, любовта е била взаимна и не платонична.

— Испания е свободна сега — каза тя, опитвайки се да не издава своето вълнение. — Може би е дошло време отново да я помолите за ръката й.

Белегът на бузата му побеля.

— Французите я заловиха и я убиха.

Ребека смяташе, че Кенет никога не би й разказал за трагичното си минало, ако не се чувстваше виновен в своята прикритост. Този човек бе като китайски пъзел, направен от пластове мистерия. И колкото и да бе странно, те се разбираха един друг.

— Извинете ме — прошепна тя, — не знаех. — Ребека докосна ръцете му и го погледна в очите.

Ръката на Кенет легна на талията й, а в очите му проблесна огън от желание. Той се наведе и жадно я целуна по устните, дългите му пръсти погалиха врата й. Ребека здраво се притисна в него, чувствайки силното му тяло. Неговото желание предизвика в нея ответна страст. Прегръдката им стана по-силна; страстта необуздано пламна. Ръцете на Ребека се плъзнаха по гърба му. Какво прекрасно тяло, какви рамене, какви силни мускули. Самият Микеланджело не би отказал да има такъв модел.

Кенет прекрати целувката и наклони главата си назад.

— Не трябваше да правим това — каза той с дрезгав глас.

— Може би. — Ребека се изправи на пръсти и леко захапа долната му устна.

Кенет изпъшка и отново я целуна, впивайки в нея устни. Езиците им, жарки и влажни, се преплетоха. Ръката му се плъзна по гърдите й и зърната й се втвърдиха. Желанието я прониза с нова сила. Може би не трябваше да го правят, но сега не можеше да мисли дали е добро, или е лошо.

Кенет повдигна Ребека на ръце и я понесе към дивана. Тя го прегърна през шията, близна я с език и усети приятния вкус на кожата му.

Той нежно я положи на дивана и отстъпи назад, дишайки тежко.

— Червенокоске, въвеждаш ме в изкушение — каза той.

Шокирана, че той се отдръпна от нея, тя замълча. Идвайки на себе си, щастливо се усмихна и игриво го погледна.

— Въвеждам те в изкушение? Но това лошо ли е? Моята репутация е съсипана, така че струва ли си да спираме? Защо трябва да се лишавам от удоволствие?

Кенет тъжно се усмихна.

— На тебе ти харесва да ме дразниш, но на мен не ми се иска към всичките ми грехове да прибавям още един, като съблазнявам дъщерята на моя домакин.

Ребека бавно спусна краката си от дивана и седна гордо изправена. Разбира се, тя не бе красива, но той изпитваше страст към нея. От тази мисъл й стана горещо.

— Но ти съвсем не ме съблазни. Точно обратното. Не е ли по-добре да продължим това, което започнахме?

— Не! — Кенет отново разроши косата си. — Ако ти знаеше…

— Отново тайни — с раздразнение каза Ребека, чувствайки, че настроението й се разваля. — Трудно е да си представя каква вина трябва да изпитва такъв благороден човек.

— По-добре да нямаш никаква представа — с внезапна страст каза Кенет. — На Бог му е угодно това да се случи с мен.

Ребека наблюдаваше как Кенет се движеше из ателието, възхищавайки се на мъжествената грация на неговите движения. Той бе гъвкав като дива котка; войн с нежна душа на художник. Господи, дай й сили да изрази всичко това на платното. Тя го загуби, опитвайки се да го съблазни, но той все пак щеше да й принадлежи на портрета.

— Предполагам, че няма да се задържите дълго в дома ни — каза Ребека. — Когато върнете имението си, веднага ще ни оставите, така че е по-добре да продължа работата си.

Ребека се отправи към статива, същевременно усуквайки косата си на възел. Неосъщественото желание раздвижваше кръвта й, изостри възприятията й и тя нямаше търпение да започне работа.

— Готов ли сте, лорд Кимбъл?

Кенет отиде до дивана, свали от себе си връхната дреха, развърза вратовръзката и разкопча копчетата на ризата.

— Името ми още е Кенет.

„Но ти си също и виконт“, помисли си Ребека. Изведнъж в главата й дойде не лоша идея как да оправи финансовото му положение. Интересно как той щеше да приеме нейното предложение?

— Ако искате да спасите Сатертън, оженете се за богата наследница. Имате титла. — Ребека фиксира с поглед Кенет. — Вие сте човек с приятна външност. Много богати буржоа мечтаят за това как да омъжат дъщерите си за знатен човек като вас. Ще получите купища пари, а дъщерята на някой търговец — титла.

Кенет погледна Ребека с неподправен ужас.

— Ще ми повярвате ли, че такава мисъл никога не ми е идвала в главата. Това е просто отвратително.

— Но такива бракове е имало винаги.

— И след това казват, че мъжете са егоисти. По-добре се занимавайте с вашите дела, Червенокоске.

Ребека започна да харесва прякора, който й даде Кенет; в него имаше нещо интимно и игриво. Тя погледна към платното. Досега на него бяха само очертанията на замисъла й. Всички пропорции бяха перфектно изпълнени. Днес може да нарисува повече подробности, да отрази играта на светлината и сянката. След като добави повече боя върху палитрата, Ребека положи сенки около лицето на портрета и изведнъж я прониза една мисъл, която произлезе от нейното полусериозно предложение. Самата тя бе богата наследница. Бе единствената наследница на баща си, да, а и майка й й остави значително наследство, с което се разпореждаше единствено тя.

Може би Кенет се отвращава от мисълта да се ожени за непозната жена, тогава защо да не се ожени за нея? Ако го заинтересова такова предложение, готова ли бе тя да се омъжи за него? Всичко това пораждаше цяла гама от чувства в Ребека. От една страна на нея не й се искаше да загуби свободата си, а от друга — беше й противна мисълта, че Кенет ще тъне в бедност заради лекомислието на баща си и алчността на мащеха му.

— Какво има? — попита Кенет. Ребека дори не беше забелязала как е отпуснала палитрата и се е втренчила в него. Добре е, че той не се досещаше за какво мисли тя.

— Просто преценявам светлината — каза тя, гледайки към платното.

Трябваше да помисли сериозно за Кенет, за брака и за това, което иска за себе си. Но не сега.

Сега бе време за рисуване.

Настъпилата тишина позволи на Кенет да събере мислите си. Непонятната способност на Ребека да улавя настроението му го плашеше. За щастие тя повярва на думите му, че се бе заклел никога да не причинява вреда на невинни. Оставаше само да се надява, че сър Антъни е невинен. Нейната потребност за любов бе толкова силна, колкото и възприемането на света. В нея се комбинираха сложно срамежливост и безсрамие, и само Бог знае как успя да спре той навреме.

Кенет започна да мисли над предложението на Ребека да се ожени за богата наследница. По някаква причина усети непреодолимо отвращение към такъв брак, който бе така разпространен. По-добре да бъде шпионин, отколкото ловец на богатство.

Времето минаваше и тялото му постепенно се схващаше. Кенет започна да се развлича, гледайки как непокорните коси на Ребека се измъкваха от прическата й с всяко обръщане на главата. Кокът, вързан на тила й, се развали и скоро златистите коси се разпиляха по раменете. На такива коси би завидяла всяка принцеса.

Болката в схванатото му тяло стана непоносима и Кенет стана от стола.

— Достатъчно за днес, Червенокоске. Наближи време за вечеря. Нямаш милост.

Ребека с усилие се откъсна от работата си.

— Казах ти, че може да прекъснем по всяко време. — Тя остави палитрата и се протегна като котка. — Господинът, с когото разговаря долу, твой боен другар ли е? Има поведение на военен.

— Майкъл е човекът, на когото съм задължен за чина капитан. Той не се интересуваше от моето минало, затова му доверих за своя произход. Като възпитаник на Итън бе скептичен към факта, че съм учил в Хароу, но скоро се примири с това.

— Струва ми се, че той спокойно прие съобщението ти, че работиш като обикновен секретар. — Ребека изтегли косите си в кок. — Коя е Ейми, за която те говореха?

Макар Ребека да се стараеше да говори безразлично, Кенет забеляза в гласа й нотка на ревност.

— Тринадесетгодишната дъщеря на Катрин. Давах й уроци по рисуване.

Кенет се приближи към масата и взе сладкиш, след това погледна към Ребека.

— След като титлата ми ти е известна, то следва да се възползваш.

— Как?

— За да възстановиш репутацията си. Майкъл е герой от войната, неговият брат е херцог, а той се ползва с най-голямо уважение в обществото. Сигурен съм, че моят приятел и жена му ще се радват да те приемат и да те представят на приятели. Преди да се усетиш, ще бъдеш приета навсякъде.

Ребека прехапа устни, лицето й не изразяваше радост.

— Защо мислиш, че те ще искат да приемат една незабележителна жена, при това със съмнителна репутация?

— Преди всичко ще те приемат, защото аз ще ги помоля за това. — Кенет се зае със сладкиша. — Ще те опознаят, и в бъдеще ще държат вратата на дома си отворен за теб. Сигурен съм, че ще ги харесаш.

Ребека погледна надолу и започна да бърше ръцете си.

— Не мисля, че такава красавица като Катрин ще хареса друга жена.

— Тя е чудесно създание и човек с необикновена душа. В армията я наричаха Света Катерина, защото пренасяше ранени от бойното поле.

— И така, самата добродетел — погледна Ребека мрачно и сърцато хвърли четката в буркан с терпентин.

— Може би ще ти стане по-леко, ако ти кажа, че тя не се колебаеше да носи бричове и взе краставо куче, което нарече Луи Ленивия.

— Е, това е интересно — каза Ребека с неохотна усмивка. — Въпреки това не съм уверена, че имам желание да възстановя репутацията си. Светският живот винаги ме кара да се чувствам депресирана.

— Съгласен съм — Кенет взе от подноса бадемов сладкиш. — Но да бъдеш изгнаник също не е сладко. Представи си какво удоволствие ще получиш, срещайки там някой от своите училищни приятели. Ще пукнат от завист, знаейки, че си почетен гост на лорд и лейди Майкъл Кениън.

— Ти се опитваш да въздействаш на моите низки инстинкти.

— Е, в този случай ще те следвам, доколкото мога — сухо отбеляза Кенет.

Ребека се изчерви и наведе очи.

— Ще си помисля над твоето предложение.

Кенет се надяваше, че тя ще се съгласи. Тя се нуждае от приятели, и ако й помогне да си ги върне, ще успокои малко съвестта си.