Мери Джо Пътни
Огнена река (31)

Глава 30

В светлината на мрачната сутрин ателието на сър Антъни изглеждаше много по-зле, отколкото през нощта. Кенет отново мина оттам преди закуска и намери там собственикът, който изчисляваше загубите.

— Смразява ми се кръвта — каза художникът. — Ако това се беше станало, когато серията ми „Ватерло“ се намираше все още тук, щях да загубя най-добрите си картини.

— Слава богу, вие не сте ги загубили — каза Кенет, оценявайки с поглед ателието. Черните стени, обгорялата мебел, повредената подова настилка, всичко трябваше да се подмени. — Можеше да се случи непоправимото, ако непознатият беше захвърлил бомбата във вашата спалня. Вие с лейди Клекстън нямаше да се измъкнете живи.

— Честно казано, аз мислих вече за това — отговори мрачно сър Антъни. — Как може да намерим този негодник?

— Не знам. Можете да наемете детектив, но той няма да има улики. Как може да се разкрие престъпление, когато нямаш представа откъде да започнеш. Може би все пак имате врагове?

— Не, разбира се — раздразнено каза сър Антъни. — Въпреки че, може би това е, но от къде да знам? Човек с моето положение лесно поражда завист. Възможно е да съм бил невнимателен в изказванията си за картина на някой художник, казали са му, той се е ядосал и решил да ми отмъсти. Художниците са много докачливи.

— Съгласен съм с вас, но ако си припомните нещо друго, съобщете ми. — Кенет още веднъж се огледа. — Кои картини са пострадали?

— Най-вече незавършени портрети. Най-много са обгорени портретите на Стратмор младши и Маркленд. Последният беше почти завършен. Ще се наложи да ги рисувам отново. — Сър Антъни назова имената на още четирима клиенти. — Съобщете им за забавянето и ги помолете за нови допълнителни сеанси за позиране. Страхувам се, че тук не мога да работя. Ще се наложи да отида в малката гостна.

Кенет отвори обгорените врати, които водеха към малката гостна.

— Тук всичко е в сажди и залято с вода. Водата се е просмукала дори в гостната. — Изведнъж в главата му дойде брилянтна идея. — Защо сега да не се отправите към Езерния край? През лятото ние ще направим тук основен ремонт.

Лицето на сър Антъни се оживи.

— Чудесно! Вие може да останете в Лондон, за да организирате всичко, а след това да се присъедините към нас.

Не беше това, което очакваше Кенет. Той не искаше да оставя сър Антъни сам, без защита, но, от друга страна, неизвестният враг остава в Лондон и по всяка вероятност няма да го напусне веднага. Кенет реши да приготви къщата за ремонт и след седмица да се отправи на север в Езерния край.

— Да, сър. Ако започнем да се подготвяме, да не го отлагаме за неопределено време, а на следващия ден ще можете да тръгнете.

— Разпоредете се всичко да е готово за тръгване.

Кенет кимна и слезе долу. В салона той беше посрещнат от лорд Фрейзър, Джордж Хамптън и други приятели на сър Антъни, които, чули за пожара, бяха дошли да изразят своето съчувствие. Кенет продължително се взираше в лицата на гостите, надявайки се в тях да намери израз на удовлетворение или разочарование, но видя само безпокойство и любопитство. По-късно, отправяйки се към трапезарията, Кенет неволно се замисли кой пръв от тях ще се втурне към Езерния край след сър Антъни.

 

 

На следващия ден в къщата на Ситън цареше суматоха: приготвяха се за отпътуване. Когато най-сетне каретата с багажа се скриха от поглед, в Кенет остана усещането, че той се готви за решителна битка. Отпътуването на семейство Ситън му напомняше за последното сбогуване с Мария. Тогава той се раздели с нея с натежало сърце. През цялото време му се струваше, че те никога повече няма да се видят, но момичето само се засмя над страховете му и замина, въпреки уговорките му.

Мислено Кенет разбираше, че тук не могат да се правят сравнения. Мария беше партизанка и тръгна към превзета от врага земя; Ребека се отправи на пътешествие с баща си и прислугата по мирни пътища. Освен това, в Езерния край тя ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото в Лондон, където оставаше врагът на баща й. И все пак сърцето му се преизпълни със страх за любимата жена. На него щеше да му е много по-спокойно, ако не я оставяше сама.

— Да не ви е зле, милорд?

Кенет се съвзе и видя до себе си икономът, който с още няколко слуги трябваше да останат през лятото в Лондон и да наблюдават ремонта.

— Аз просто съжалявам, че скоро няма да видя мис Ребека — без да крие каза Кенет.

— Всички млади хора са нетърпеливи. Не тъжете, милорд. Вие ще се видите с нея само след няколко дни.

Кенет си заповяда да не се притеснява. С Ребека нищо не можеше да се случи. Какво, ако й доскучае през това време и сърцето й се стопли? Въпреки това, тежко предчувствие не напускаше Кенет докато ходеше по магазините, поръчваше мебели и завеси за къщата, което се оказа не лека работа. Но му се отдаде да намери всичко необходимо. Голямата част от вечерта отиде за това да се занимава с делата на сър Антъни. Беше късно, когато той най-накрая видя дневниците на Елен, които Лавиния тайно му предаде сутринта. Кенет дълго се колеба да отвори първия дневник, осъзнавайки, че те не са били предназначени за чужди очи. Той се опита да убеди себе си, че го прави заради самата Елен. Малко вероятно е да е искала да убият мъжа й, а виновникът за смъртта й да остане ненаказан.

Той прелисти най-ранния от дневниците й, за да разбере, какви бележки си е водила. Лавиния се оказа права: това бяха откъслечни впечатления, често, без да се посочва дата. Сякаш чуваше гласа на лейди Ситън, жив и весел.

Елен бе започнала да води дневник от седемнадесетгодишна възраст, когато току-що е загубила родителите си, умрели от треска. След края на траура нейния настойник я завел в Лондон, за да я представи в светското общество. Успехът бил огромен, „въпреки моите отвратителни рижави коси“.

Пред погледа на Кенет попадна името на лорд Боудън, и той започна да чете историята на годежа им, а после и тайното бягство:

Маркъс Ситън, наследник на лорд Боудън, ми направи предложение. Приех го, защото ми хареса повече в сравнение с останалите господа. Мисля, че съм влюбена в него, въпреки че не знам какво е това. Той е хубав, благороден и ме обожава, а на мен това ми харесва. Мисля, че ще се разбирам с него. Следващата седмица ще се отправим с него в семейното имение в Езерния край, където ще ме представи на своето семейство, и където ще живеем след сватбата.

Кенет обърна няколко страници.

Имението Ситън е чудесно, а околността е просто великолепна. Радвам се, че ще бъда господарката тук. Днес се срещнах с дъщерята на един съсед, Маргарет Уилиард. Не е красавица, но е много хубавичка, с големи изразителни очи. Струва ми се, че е влюбена в Маркъс, защото в негово присъствие тя замлъква и се изчервява. Той нищо не забелязва. Такива са мъжете. Маргарет трябва да ме мрази, но тя се държа приятелски. Надявам се да се сприятеля с нея. Може би тя ще се омъжи за по-малкия брат на Маркъс, лудия художник. Той и приятелите му ще дойдат утре. Ще ми бъде любопитно да се запозная с тях…

 

 

Днес дойдоха тези побъркани художници. Лорд Фрейзър — красив млад човек. Може би с твърде високо мнение за себе си, но не може да се отрече неговата галантност. Той ме нарисува в образа на Афродита. Джордж Хамптън е естествен и затова не толкова търсен в обществото на знатни особи. Но той е много мил, не е лишен от благородство и с него е просто и лесно. Що се отнася до брата на Маркъс, Антъни…

Боже, аз просто не знам какво да напиша за него.

Следващата бележка бе направена една седмица по-късно:

Антъни ме помоли тайно да избягам с него и да се оженим. Само след един ден ние ще бъдем в Гретна Грийн. Аз не се вълнувам от последствията, които не е трудно да се предскажат: ще избухне скандал, аз няма да съм лейди Боудън, господарката на имението Ситън. Нищо не може да ме раздели от Антъни, а покрив над главата винаги ще се намери. Всичко останало няма значение. Нека Господ и Маркъс ми простят тази слабост.

Кенет продължи да чете, описаната история на живота на Елен. Четейки следващата бележка, той не можа да сдържи усмивката си:

Струва ми се, че Антъни е малко разочарован, че не съм му родила син, но сега той е напълно във възторг от малката си дъщеричка с нейните рижави къдрици. Той постоянно я рисува: спяща, играеща, опитвайки се да улови всяко нейно движение. Може да си помислите, че тя е единственото дете на земята.

Първият дневник свършваше с това и Кенет реши да си вземе почивка. За негова изненада, той откри, че вече е след полунощ. Време бе да си легне.

Но преди да отиде в леглото, той не можеше да си откаже удоволствието да нарисува дете с рижави къдрици и замечтани очи.

 

 

Това не бе първият път, когато Ребека тъжно си мислеше за това колко далече е Лондон от Езерния край. Баща й трябваше да плати значителна сума за пощенски коне, които биха могли да ги откарат до там най-малкото за четири дни. Четири дълги дни на тревожност, когато нямаше абсолютно нищо какво да се прави и къде да се скрие от тревожните мисли, отнемащи спокойствието.

Мислите на Ребека се втурваха от Кенет към баща й, който беше в сериозна опасност, и затова пътуването не беше приятно за нея. В допълнение, те пътуваха към мястото на смъртта на майка й. Всеки завой на пътя напомняше на Ребека за нея. Можеше само да се надява, че това ще отнеме няколко дни и ще се притъпи болката. Ще бъде ужасно несправедливо, ако болезнените спомени не й дадат възможност да се наслади на красотата на тези места.

Каретата подскачаше над дупките и Ребека почти не падна върху Лавиния. Ако не бяха коланите, тя щеше да удари с глава гърдите на приятелката на баща си и още не беше известно как ще приключи всичко.

— Имам впечатление, че пътя с всяка година става все по-лош — каза сър Антъни от мястото си.

— Казваш го всяка година — с неволна усмивка отвърна Ребека. — За щастие, ти бързо забравяш за досадното пътуване.

— И ти ми казваш това всяка година. Виждаш ли, аз помня всичко.

— Слава богу, имаме добри коне и те бързо ще ни откарат до дома — отговори Лавиния.

— А това винаги казваше Елен — припомни си сър Антъни.

Настъпи неловка тишина. Погледът на Ребека пробяга от баща й към Лавиния. Двамата ги свързваше дълго приятелство, което сега се превърна в нещо повече. От приятелство и разбирателство, което винаги е съществувало между тях, техните отношения прераснаха в нежни и дълбоки; всяко нещо издаваше тяхната привързаност. Сега, когато Ребека имаше известен опит в любовните връзки, тя можеше да го каже това с увереност.

Но баща й, който постоянно се вини за смъртта на жена си, не разбираше своето щастие. Той явно се нуждаеше от нечий съвет, който може да го подтикне към правилната стъпка. Нека поне те двамата да са щастливи, каза си Ребека, решила да се намеси в личния живот на баща си.

— Скоро ще свърши срока за траур на мама — каза тя. — Защо не се ожените?

Думите й прозвучаха като гръм от ясно небе и два чифта очи я загледаха с удивление.

— Не са ми направили предложение, скъпа — след дълго мълчание каза Лавиния и през лицето й пробяга облак.

Ребека погледна баща си.

— Защо ти не го направиш? — попита тя. — Много неща ви свързват и твой дълг е да направиш от нея порядъчна жена.

— И това го казва моята дъщеря! — възмути се сър Антъни. — Нима в теб не остана и капка уважение към мен?

— Не това научих под покрива на твоя дом — не се отказваше Ребека. — Твоят нов брак не обижда паметта на майка ми. Не мисля, че тя иска да те види сам до края на живота ти. Кой, освен Лавиния, ще може да издържи твоя неприятен характер на капризен художник? Съмнявам се, че ще се намери дори една жена. След като лорд Кимбъл ни напусне, само Лавиния ще е в състояние да възстанови реда в къщата.

— Ако кажеш дори още една дума, ще те изхвърля от каретата и ще трябва да вървиш пеша — изрева баща й, лицето му се зачерви от възмущение.

— Това е добре — сопна се Ребека. — Най-малкото няма да блъскам гърба си от това клатене.

Баща й промърмори нещо под носа си, обърна се към прозореца и продължи да гледа към преминаващите зелени поля. В пълна тишина те минаха една миля.

— Аз не съм молила Ребека да се застъпва за мен, Антъни — наруши тишината Лавиния.

— Знам — почти грубо отвърна художника. — Надявам се да продължиш да търпиш моя характер.

— Разбира се. Ти знаеш, че винаги съм те обичала.

Те говореха, сякаш са сами в каретата.

— Да — каза сър Антъни. — Аз те обичам, откакто дойде в моето студио още седемнадесетгодишно момиче. Ти беше най-добрият модел за библейската Джезабел. — Сър Антъни тежко въздъхна. — Но аз не заслужавам любовта на такава щедра и великодушна жена като теб. Защото обичах и Елен, но винаги съм бил лош съпруг.

— Ти си бил мъжът, когото тя е искала, и аз искам именно такъв. Държала съм се непристойно в очите на обществото, впускайки се във връзки с мъже, и всичко, защото не можех да бъда с единствения, когото исках. И двамата не сме светци, Антъни, и може би това е за добро.

Лавиния протегна ръката си на своя любим и той трескаво я сграбчи. Ребека се обърна и погледна към преминаващите през прозореца яркозелени ливади. Тя чуваше как Лавиния се премести към баща й и те започнаха нещо да си шепнат.

Жизнерадостната Лавиния щеше да бъде по-добрата жена за баща й, отколкото Елен с постоянните й промени в настроението. Едва сега Ребека осъзна причината, поради която родителите й бяха неверни един на друг. И двамата темпераментни, неуравновесени, с рязък характер, те се нуждаеха от почивка един от друг. Елен намираше утеха в обятията на добродушния Джордж Хемптън, а Лавиния утешаваше баща му, пълна противоположност на съпругата му. Този брак с Лавиния няма да е така бурен, както този с майка й, възможно бе сър Антъни най-накрая да намери спокойствие.

Ребека от сърце се радваше за тях. В сърцето й беше пусто. Тя гледаше с невиждащи очи до болка познатия пейзаж и мислеше за Кенет. Нейното щастие беше толкова кратко, че може да се сбърка с мираж, който безвъзвратно се стопи и никога повече не трябва да се повторя.

 

 

Кенет цял ден се занимаваше с дърводелци, бояджии, зидари. За щастие, един от неговите приятели, служили при херцог Кандовър, му препоръча отлични майстори. Кенет изтича при адвоката си, за да разкаже за предполагаемия брак на своята мащеха. Последният толкова не понасяше лейди Кимбъл, че с радост се съгласи да помогне на Кенет по този въпрос.

След вечеря Кенет направи подробен списък за работата на Минтън. За радост на Кенет, икономът се оказа много пъргав и делови човек. Бъдещият секретар на сър Антъни няма да се налага да отделя много време на домакинските проблеми. Голяма част от работата може да поеме Минтън.

След като приключи с работата, Кенет пристъпи към четенето на следващия дневник на Елен Ситън. Докато продължаваше напред, събитията се приближаваха към последните дни от живота на жената, Кенет стана по-внимателен, стараеше се да не пропусне неуловимото присъствие на тайния враг. Елен пишеше по малко за всичко: за своята ревност, за клевети на другите и дори за политика, но нито дума не се споменаваше за заплашващата я опасност.

Кенет получи истинско удоволствие от прочитането на дневника на Елен. Тя беше чудесен разказвач, добре владееше думите, умееше с няколко думи да направи пълен портрет на един или няколко души. Кенет реши, че след петнадесет години, когато много от героите няма да са живи, дневниците може да бъдат публикувани. Наистина, те са много лични и семейството е малко вероятно да се съгласи с публикуването. Вниманието на Кенет беше привлечено от абзац, отнасящ се за Ребека. Той се отнасяше за времето, когато тя е била само на две години.

По-добре би било да се бях родила син. Господи, защо не мога да плача? Отчаяно ми липсва майка ми. Нито едно важно събитие в моя живот не минаваше без спомена за нея: годежа, омъжването, раждането на Ребека, и всеки път тя е в моите мисли, сякаш смъртта я е отнесла вчера. Аз я помня, тъгувам, но не мога да плача. Може би още не е настъпило времето за моите сълзи, или то отдавна е минало и сега съм обречена на вечна скръб. Мъката ми е огромен океан и все пак не мога да изтръгна от себе си и една сълза.

Тези думи на Елен нарушиха покоя в Кенет. Оставяйки настрани дневника, той дълбоко се замисли.

Познаваше тази скръб. Подобно на Елен, той дълго я носи в себе си. Понякога притъпена, но в безсънните нощи можеше да бъде усетена с нова сила. Ребека го научи как да се избави от кошмарите, които го измъчваха, и той й беше вечно благодарен.

По ирония на съдбата, подарявайки му ключа към свободата, младата жена не можеше сама да се справи със своята болка. Както и Елен, тя тежко е преживявала смъртта на майка си и също така, Кенет не се и съмняваше, не е могла да изплаче болката си. Той никога не видя сълза в очите й, колкото и тъжно да е това.

Може би, когато се видят отново, би могъл да й помогне да намери утеха, но засега той трябва да се справи със собствените си кошмари, които все още измъчваха душата му.

Кенет отиде в ателието. Той ще рисува акварели: така по-лесно и по-бързо. Кенет се молеше на Бог да се освободи душата му и да го оставят виденията, докато нанасяше целия ужас на платното.

Кенет работи до зазоряване, пресъздавайки своя последен нощен кошмар. Картината още не беше завършена, но в работата капитана успя да намери утеха. Въпреки драматичността на сюжета, картината не оставаше незабележима. Без съмнение, тя ще се хареса на Джордж Хамптън и тази ще се присъедини към серията „Пиренеи“. Наистина, в тази картина има нещо много лично, не е предназначена за чужди очи и не всички биха могли да я разберат. Виж Ребека би я разбрала. От мисълта, че отношенията му с Ребека са безвъзвратно разрушени, на Кенет му ставаше непоносимо болезнено.

Целият следващия ден той прекара в работа, занимавайки се с подготовката на ремонта. Опитваше се да успее колкото се може по-бързо, за да може в близките два дни да тръгне на север.

Уморен от безсънните нощи и дневната суета, Кенет започна да чете третия, последен дневник на Елен. По всичко личеше, че този период особено я е измъчвала меланхолията.

Защо нещата, които ме правят щастлива през май, през януари ми носят само страдание? През изминалата седмица животът беше кошмар и имаше моменти, когато исках да заспя и никога да не се събудя. Не се съмнявам, че всички — Антъни, Ребека и Джордж — ще бъдат много по-добре без мен. Само мисълта за това, при това без всякаква надежда, че нещата ще се променят към по-добро, ме държи да не направя последната стъпка. Това и моето колебание ме държат да не сложа край на живота си.

Пробягвайки с поглед по редовете, Кенет поклати глава. Сега разбираше защо близките на Елен са се страхували, че може да се случи непоправимото. Минавали са години, и записите в дневника са ставали все по-нарядко, особено зимните месеци. Кенет се досещаше, че Елен е нямала сили да пише или просто се е страхувала от собствените си мъчителни мисли.

Дневникът беше почти прочетен, а Кенет така и не успя да попадне на следи за врага, и все пак не губеше надежда.

Оставаха само няколко страници, когато той се натъкна на ред, който го удари право в сърцето:

Антъни нарисува най-прекрасният ми портрет. На него се смея весело, гледайки към зелената морава на Рейвънсбърг. Той ме наричаше неговата муза. Антъни постави портрета в гостната, за да могат всички да му се наслаждават в следобедните часове. Майкъл имаше странен израз на лицето, когато погледна моя портрет. Той каза на мъжа ми, че аз съм в сърцето му и че без мен той ще престане да бъде велик художник. Каква глупост!

Кенет незабавно си спомни пръстена. Липсващата част със сърцето, това е знак подаден не от Елен, а от Фрейзър. Той беше този, който е убил жената, която беше за сър Антъни неговото сърце и вдъхновение.

Още от младежките му години от Фрейзър се е очаквало много, но той не е оправдал тези надежди. Картините му са били незначителни, не се чувствала душа в тях. Почти три десетилетия той, измъчван от завист, гледал как изгрява звездата на сър Антъни.

Постепенно приятелството на двамата художници се е помрачило от завист и омраза на единия от двамата. Кенет си спомни как веднъж Фрейзър каза, че картините на сър Антъни са станали много по-зле след смъртта на съпругата му. Жалък егоист, който се самозалъгва и осъзнава грешката си едва след успеха на серията „Ватерло“ на последната изложба. Съкрушителен удар по самолюбието на Фрейзър е нанесен, когато са предложили да се издигне кандидатурата на сър Антъни за председател на Кралската академия на изкуствата, а това означава, че той е считан за най-известният художник във Великобритания, а през това време Фрейзър остава младши член на академията с малка надежда да продължи напред.

Кенет погледна часовника си. Наближава полунощ. Беше късно, но не и за да предотврати едно убийство.

Разбира се, Фрейзър ще отрече всичко, но той ще изтръгне истината от него и ще го направи с удоволствие. Фрейзър заслужава сурово наказание за убийството на невинна жена. Кенет се приближи до гардероба и от чекмедже извади малък лъскав пистолет. Фрейзър не е човек, който ще се защитава като джентълмен. Кенет сложи пистолета в джоба си.

След четвърт час път беше пред дома на Фрейзър. Прозорците не светеха, но това не попречи на Кенет. Той се изкачи по стълбите и се протегна да почука на вратата.

Чукче там нямаше.

Страх завладя Кенет: отсъствието на чукче означаваше, че домакинът е далече. Негодникът е напуснал града.