Мери Джо Пътни
Огнена река (22)

Глава 21

Леглото беше тясно, и за да се поберат и двамата заедно, Кенет легна на една страна, притискайки Ребека към себе си. Краката й трепереха, цялото тяло я болеше като пребито с камъни. Тя зарови лице в рамото на Кенет, наслаждавайки се на близостта му. Бог да й помага. Колко хубаво би било, ако той винаги беше тук.

На улицата валеше дъжд. Колко хубаво е да лежи в обятията на Кенет и да слуша шума на дъжда през прозореца, помисли Ребека в просъница.

Подпирайки се на лакти, Кенет целуна Ребека по слепоочието, и тя, отваряйки очи, го погледна.

Колко е красиво лицето му! Дори Аполон с перфектните му черти не може да се сравнява с него!

Забелязвайки, че го гледа, Кенет отстрани от челото й кичур коса и се усмихна.

— Ще трябва да изгоря портрета. Няма художник, който да е в състояние да изрази върху платно цялата ти красота.

— Само да си посмял — каза Ребека, усмихвайки се смутено. — Портретът е станал чудесен. Но не го показвай на никого, особено на татко.

Лицето на Кенет веднага потъмня.

— На подноса има бутилка вино и две чаши — каза Ребека, съжалявайки, че заговори за баща си, и искайки да го ободри.

— Чудесна идея!

Кенет тръгна да се надига, но изведнъж спря и погледна към одеялото. Тя проследи погледа му и видя, че както одеялото, така и двамата бяха оцапани с кръв.

Кенет я погледна с очи пълни с ужас.

— Боже мой, значи си била девствена! Ето защо не можех да вляза веднага в теб.

— Да, бях — каза Ребека, отклонявайки поглед. Кенет я улови за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— А какво ще кажеш за твоето бягство с поета? — попита той, треперещ от вълнение. — За какво са тогава всички приказки за разрушена съдба?

Ребека се обърна.

— Говореше се само за моето положение в обществото. Фредерик не искаше да ме докосне, докато не се оженим. Докато пристигнем в Лидс, аз осъзнах, че съм направила голяма грешка, бягайки с него. Той не ме обичаше. На него му харесваше самата идея за една любовна победа, и, разбира се, имаше виждания за бъдещето. — Ребека се засмя. — Но най-лошото от всичко беше това, че той беше непоносимо скучен. Разбрах, че не мога да живея с него цял живот, затова скочих в пощенска карета и заминах за Лондон. Отсъствах няколко дни, затова в обществото се заговори за моята уж загубена чест на девица.

— А твоите родители знаеха ли за твоята невинност?

— Аз дори не се опитвах да проведа този разговор. Защо, след като всички ме смятаха за паднала жена?

Кенет изтри изпотеното си чело и се наведе над рамото на Ребека.

— Ти каза, че знаеш какво правиш, но се оказа, че не си могла да знаеш.

В настъпилата тишина се чуваше как бият сърцата им. Кенет повдигна глава, лицето му беше мрачно.

— Ако не вярвах, че ще направиш грешка, омъжвайки се за мен, в този момент съм длъжен да се оженя за теб.

От изненада Ребека седна.

— Това не е необходимо. Израснала съм в среда, където такива неща като загубата на девственост не се взимат на сериозно.

Кенет с недоумение я погледна и, ставайки от леглото, отиде за кърпа.

— Всичко има значение, Ребека. Повярвай ми.

Мокрейки кърпата с вода, Кенет избърса кръвта от него и Ребека и, обличайки се, наля на двамата вино. Той седна на леглото до нея и, облягайки се на стената, се замисли за минута.

— Заслужавам добро натупване — каза той. — Защото знаех, че не трябва да спя с теб, и все пак го направих.

— Може да се каже, че насила те завлякох в леглото. Не е нужно да имаш глава на раменете, за да се противопоставиш.

— На моята възраст трябва да съм в състояние да се контролирам, дори когато ме съблазнява възхитителна жена — каза Кенет, замислено гледайки в чашата с вино.

Възхитителна? Колко е приятно да го чуе.

— Радвам се, че това се случи. Аз съм също толкова похотлива, колкото и Лилит.

Кенет се усмихна и поклати глава.

— Предполагах, че не си наивно момиче, но ти така замая главата ми и така силно те исках, че забравих за предпазни мерки. Ако забременееш… — Гласът на Кенет се пречупи.

— Не мисля, че това ще се случи от един-единствен път, и освен това искам да имам дете. — Ребека дръпна одеялото към себе си. — Ако баща ми не може да понесе скандала, аз ще отида в провинцията, ще си купя къща и ще обявя на всички, че съм вдовица. Слава на бога, имам собствени средства и съм независима.

Ръката на Кенет така стисна чашата, че на Ребека й се стори, че ей сега ще се строши.

— Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да го направиш? — попита той. — Не забравяй, че това ще бъде и мое дете. Не бъди такава егоистка да лишиш детето от баща. Ако забременееш, ти ще трябва да се омъжиш за мен. — Кенет тежко въздъхна. — Ако това се случи, Бог да ни помага.

Ребека прехапа устни и замислено започна да навива къдрица на пръста си. Разбира се, тя се държи като егоистка, мислейки само за себе си, а не за интересите на детето. Трябва да помисли и за чувствата на Кенет. Знаеше, че под неговата пиратска външност се крие чувствителна и благородна душа на джентълмен. Ако той знаеше, че тя е девствена, то за нищо на света не би легнал с нея.

Може би тя подсъзнателно се е стремила да го хване в своята мрежа? Не, тя все още не е уверена в своите намерения да се омъжи. Но тя гореше от страст и това я правеше невнимателна. Тя не мислеше за последствията, а те могат да бъдат тежко бреме преди всичко за Кенет. Неговото изострено чувство за чест ще го тласне към брак с жена, която не е подходяща за ролята на съпруга.

Навеждайки глава на косъм да заплаче. Ребека пропъди тъжните мисли и каза спокойно:

— Защо да се притесняваме без време? — Тя преглътна събралата се бучка в гърлото й и продължи: — А ако се случи, защо толкова се страхуваш от брак с мен? Знам, че не ме обичаш достатъчно, за да ме вземеш за жена, но все пак не съм ти безразлична. Или имаш друга? Ако не, тогава може да се разберем. Уверявам те, че мога да бъда послушна жена и няма да те притеснявам.

Кенет се наруга и, прегръщайки Ребека, я привлече към себе си.

— Работата не е в това дали ми харесваш, или не. Имам определени задължения, от които зависи съдбата ми. Може тогава да няма да искаш да ме видиш, освен само на дръвника с отрязана глава.

Ребека ясно си представи как й подават главата на Кенет на сребърен поднос. Дори и в тази ситуация въображението й на художник не й измени.

— Не разбирам — каза тя.

Кенет сложи главата й на гърдите си.

— Ти и не трябва да разбираш. Не искам да го обсъждам.

Ребека слушаше ритъма на сърцето му и не можа да се съвземе от изненада. Какви задължения може да има? Може би е свързано с финансовите му затруднения, който той получи в наследство?

— Каквото и да се случи, това няма да е твоя вина — каза тя. — Аз те съблазних, и, колкото и да е лошо, никога няма да те обвинявам и никога за нищо няма да съжалявам.

— Аз също, Червенокоске — каза Кенет с въздишка. — Аз също.

 

 

На следващия ден Ребека осъзна колко е хубаво да съгрешиш с мъж, който живее с теб под един покрив, особено в дом, пълен с луди художници, мислещи само за себе си — никой нищо не забеляза.

Разбира се, тя и Кенет знаеха за своя грях и сутринта на закуска и двамата бяха сковани. Ребека се разкъсваше между две желания, да се извини за вчерашната си постъпка или отново да свали дрехите от себе си и да се хвърли в прегръдките му.

Трудно бе да се каже за какво мислеше Кенет, но той явно се чувстваше неудобно в нейно присъствие. Знаейки, че и на двамата ще е трудно да останат насаме, Ребека отмени сеанса, позовавайки се на подготвителна работа и обяви, че той може да не идва. Стори й се, че Кенет остана доволен от това решение.

След това, следвайки мъдрата поговорка „по-добре късно, отколкото никога“, Ребека покани на чай Лавиния с намерението да изтръгне от приятелката си всички женски мъдрости. Младата жена беше напълно беззащитна пред нежелана бременност.

След като прие молбата й като нещо естествено за жена преди брака, Лавиния компетентно й описа някой от начините. Тя дори й обеща да изпрати няколко парченца гъби, които да са напоени с оцет, поставящи се вътре. „Не че не се доверявам на бъдещия ти съпруг, — каза тя, — но когато мъжът е възбуден, той забравя за простите неща. По-добре е жената да се грижи за собствената си сигурност“.

Ребека не тръгна да казва на Лавиния, че нейния брак е все още под въпрос. Никой, освен нея и Кенет, не го засяга. Въпреки това знанията окуражиха Ребека. Следващият път, когато й се удаде отново да завлече Кенет в леглото, той няма да трябва да се притеснява.

Кенет беше прав. Преди тя не разбираше разликата между една девственица и една жена, вкусила забранения плод. Ако преди Кенет я привличаше, то сега тялото й го помнеше. Сега добре разбираше как страстта може да отрови тялото и душата, сякаш на света не съществува нищо друго, освен мъжа, с когото си била близка; как огъня на желанието те изпълва и само от спомена кръвта кипва в жилите ти.

Да, сега знае какво иска, и мечтае да повтори това, което се случи.

Но, най-важното, тя иска не просто да утоли жаждата си. Тя искаше Кенет и само него.

* * *

Три дни след пускането във вестниците на обявата за годежа Ребека разбра, че не може да продължи да работи над портрета на корсаря без своя модел. Ще трябва да помоли Кенет да й позира и да се опита да държи ръцете си по-далеч от него, което несъмнено ще е трудно. Да го гледа и да си забранява да мисли за него — какво би могло да бъде по-лошо? Отново ще й се наложи да се бори с пристъпите на желанието.

Ребека седеше, потънала в мисли, пред портрета на корсаря, когато някой почука на вратата. Влезе Минтън, икономът. В ръцете си държеше сребърен поднос, а на него визитна картичка.

— Защо ми носиш това на мен? На теб ти е ясно, че аз никого не приемам.

Минтън многозначително погледна към нея.

— Мислех, че този път може да направите изключение, мис.

Ребека взе картичката и веждите й подскочиха от изненада. На картичката беше написано: „Почитаемата Елизабет Уайлдинг“.

— Това млада дама ли е, Минтън?

— Да, мис, и с нея е джентълмен с военни обноски.

Без съмнение това е сестрата на Кенет, която е дошла на посещение от любезност по случай техния годеж, а тя дори не знае, че момичето е в Лондон. И Кенет, за съжаление, не е вкъщи. Ще трябва да я приеме и да се държи като щастлива булка.

— Кажи на мис Уайлдинг, че сега ще сляза.

Ребека изтича в стаята си, оправи косата си и хвърли на раменете си индийски шал, който оживяваше скромната й рокля. Заповядвайки на Минтън веднага да изпрати Кенет при тях, когато се върне, тя тихо влезе в гостната.

Гостите се възхищаваха на една от картините на сър Антъни и при нейната поява и двамата се обърнаха. Мъжът имаше красиво лице и руса коса, но очите го издаваха, че е видял много, въпреки младостта си. Военното му държание и осакатената ръка я наведоха на мисълта, че той е бил на война.

Момичето до него беше елегантно и красиво, с приятно лице и със същите проницателни сиви очи като на Кенет. Опирайки се на бастун, тя се придвижи към Ребека.

— Мис Ситън? — попита тя нерешително. — Аз съм Бет Уайлдинг, сестра на Кенет.

Усещайки сродна душа в нея, Ребека побърза към нея и протегна ръка.

— Много се радвам, че имам възможност да се запознаем, мис Уайлдинг. Кенет каза, че сте в Бедфордшир.

— Ние скоро ще станем сестри, така че просто ме наричайте Бет. Когато прочетох обявата във вестниците, аз веднага дойдох в Лондон, за да ви поздравя и да кажа, че с радост приемам вас и вашето семейство. — Тя погледна към нейния спътник. — И ние… ние искаме да поговорим с Кенет по един въпрос. Разрешете да ви представя моя приятел, лейтенант Джейк Дейвидсън. Той е служил с Кенет в един полк.

Дейвидсън учтиво се поклони.

— Радвам се да се запознаем, мис Ситън. Моля, приемете моите най-искрени поздравления за вашия годеж.

Ребека хареса този млад мъж, макар да виждаше, че беше малко притеснен. По погледа, който младите хора си размениха, Ребека разбра, че между тях има повече от приятелство.

— Ватерло? — попита Ребека, поглеждайки към неговата осакатена ръка.

Джейк кимна.

— Кенет… лорд Кимбъл спаси тогава живота ми. Той сложи турникет и по този начин ме спаси от сигурна смърт от загуба на кръв.

Спомените направиха младия човек още по-притеснен.

Ребека много искаше гостите й да се чувстват като у дома си. Тя ги покани да седнат и, позвънявайки със звънеца, се разпореди да донесат чай.

— Преди няколко дни се срещнах с вашата мащеха — каза Ребека, когато гостите се разположиха на дивана.

— И успяхте да се спасите? — възкликна Бет, но веднага сложи ръка на устата си. — Извини ме, скъпа, аз не трябваше да го казвам. Ще трябва да се науча да се държа по-добре.

Ребека се засмя. Усети, че ще се сприятелят с Бет.

— Хърмаяни наистина е отвратителна — каза тя. — Имате основание да не я обичате.

— За щастие аз бях под достойнството й, тя почти не ме забелязваше. Живеех тихо в нашето имение и добре се чувствах без нея. Освен това имах прекрасна гувернантка.

Донесоха поднос с чай и сладкиши. Ребека забеляза, че Бет се обърна така, че Дейвидсън да му е удобно да си вземе с дясната ръка. Двойката изглеждаше като добре синхронизиран часовник, не като при тях двамата с Кенет, готови всеки един момент да се борят като котка с куче.

— Вие не знаете къде може да намерим Кенет? — попита Бет.

— Скоро ще се върне. Той отиде по искане на баща ми.

— Той тук ли живее? — Бет се изненада.

— Той е секретар на баща ми. — Ребека любопитно погледна гостите. — Вие не знаете ли?

— Той никога не даде адреса си. Ние си разменяхме писма по пощата.

Ставаше интересно. Защо е тази секретност, мислеше Ребека. Може би това е свързано със „задълженията“?

— Той може би се страхува, че ще му пишете от името на лорд Кимбъл — каза Ребека, чувствайки потребност да защити Кенет. — Той е най-срамежливият благородник, когото познавам. Нито аз, нито баща ми знаехме за неговата титла, докато случайно не дойдоха неговите приятели лорд и лейди Майкъл Кениън и не разкриха ужасната тайна.

Гостите весело се засмяха.

— Знаете ли дали още са в Лондон? — попита Джейк, вече по-малко се усещаше напрегнат. — Бих искал да ги видя. Майкъл служеше също в нашия полк. Ние, скромните лейтенанти, винаги сме се възхищавали на Майкъл и лорд Кимбъл.

— Те ми направиха същото впечатление — каза Ребека.

Разговорът ставаше все по-непринуден. От време на време Ребека се ослушваше дали е дошъл Кенет. Нейният корсар трябва да отговори на много въпроси.