Мери Джо Пътни
Огнена река (28)

Глава 27

Независимо от продължителните любовни игри, Кенет и Ребека пристигнаха навреме за бала. Ребека се държеше твърде скромно, всеки, който не я познаваше, можеше да я вземе едва ли не за незабележима, без собствено мнение, но Кенет, който я познаваше добре, такова поведение му изглеждаше странно.

Когато се отправиха към залата за танци, Ребека неочаквано обърна глава и погледна Кенет в очите. Погледите им се срещнаха. В него се появи невероятно усещане за близост, сякаш бяха едно цяло.

— За какво мислиш? — попита Ребека с плаха усмивка.

В залата имаше невероятен шум и Кенет можеше да говори достатъчно силно, без да се страхува да бъде чут.

— Мисля за твоята способност от гола богиня да се превръщаш бързо в скромна елегантна дама. В мен има изгарящо желание да те отвлека в някоя празна стая и да правя любов с теб. Колко хубаво би било да прекарам с теб цяла нощ!

Бузите на Ребека се изчервиха.

— Смяташ ли да осъществиш желанията си?

— Уви. Но се каня да танцувам с теб цяла вечер.

Засвириха валс и Кенет покани Ребека. О, те скоро няма да могат да правят любов, така че валсът не е най-лошият избор.

Танцът приключи и те се разходиха из залата, поздравявайки приятели. Но този път Ребека се държеше по-свободно, отколкото на първия бал, и мъжете с готовност я канеха на танци, движени от собствено желание, а не по молба на Майкъл.

Ребека беше обкръжена от приятели и Кенет реши временно да я остави, за да поговори с домакина, лорд Стратмор. След обмяната на любезности, Кенет спомена между другото за чудотворната промяна в поведението на мащехата си, връщайки семейните бижута, и изказа искрената си признателност към онзи, който го е направил. В отговор Стратмор само се усмихна, но по загадъчния блясък в очите му Кенет разбра, че в този случай е взел пряко участие.

Реши при първа възможност да се отблагодари на лорд Стратмор, Кенет в прекрасно разположение на духа мина през залата, спирайки се да побъбри с приятели и танцувайки с дами, на които не можеше да откаже. Той знаеше, че Ребека го чака и все още има време да потанцува с нея преди вечерята. Повече от веднъж я видя сред танцуващите и с удоволствие отбелязваше, че това е успех. Но последния танц ще бъде негов и той няма да допусне да го прередят. Все пак дяволски му провървя, той, а не друг я държеше в обятията си.

Когато видя сред гостите Майкъл Кениън, Кенет отиде да го поздрави.

— Днес с Катрин бяхме на изложбата и видяхме твои картини. Ти си направил значителен напредък, откакто ни нарисува портрети с Луи Ленивия. Надявам се, че не си продал своите картини? Какво, ако ти предложа хиляда гвинеи за тях? Какво ще кажеш?

Кенет буквално онемя.

— Откога започна да се занимаваш с благотворителност?

— Аз предвиждах какво ще кажеш — спокойно каза Майкъл, — но ти дълбоко се заблуждаваш. Аз мисля за своите наследници, които ще ми благодарят, затова че съм спечелил ранен Уайлдинг. Цената, която предлагам, с годините ще се увеличи няколко пъти.

Кенет смутено се усмихна, не знаейки как да постъпи.

— Сигурен ли си, че искаш да ги купиш?

— Ние с Катрин също бяхме в Испания. На нас тези картини говорят много.

— Тогава считай, че са твои — каза Кенет, разтърсвайки ръката на Майкъл. — Освен това ще имам възможност от време на време да ги виждам.

— Много се надявам. Отивам да зарадвам Катрин. Тя много се страхуваше, че картините може да са продадени.

Кимайки на приятеля си, Майкъл отиде да потърси съпругата си.

Доволен, Кенет се канеше да потърси с поглед Ребека, но след това очите му срещнаха погледа на Боудън.

Мъж със среден ръст и елегантна фигура, Боудън изглеждаше внушително. Очите му мятаха мълнии.

— Надявах се да ви срещна тук, Кимбъл — гракна той. — Вие избягвате да се срещнете с мен и не отговаряте на писмата ми, така че не можете да се измъкнете от разговор за една минута.

Кенет се намръщи, сякаш от болка. Той всъщност забрави за завръщането на Боудън в Лондон. Последните две седмици мислеше само за своите картини и Ребека.

— Моля да ме извините — каза той, — но аз не съм избягвал да се срещна с вас. В действителност бях много зает. Съгласен съм, че трябва да поговорим. Къде и кога ще ви бъде удобно?

— Разговорът ни трябва да се проведе веднага — процеди през зъби Боудън. — Ако трябва, точно в средата на тази зала.

Боудън беше готов да се взриви всеки момент и Кенет разбираше разгневения лорд. Той се чувстваше виновен. За щастие, Ребека танцуваше и не ги виждаше.

— Мисля, че е най-добре да се уединим. Нека да потърсим една празна стая.

Боудън с мрачен израз на лицето кимна и те си пробиха път през веселата тълпа от гости. Кенет трескаво търсеше аргументи в своя защита, но за късмет не намираше нищо подходящо, което можеше да удовлетвори гневния джентълмен.

 

 

Контрабасът свърши, Ребека благодари на партньора си и започна да търси Кенет, с когото трябваше да танцува следващия танц. За своя изненада го видя да излиза от залата, придружен от един господин, чийто външен вид болезнено й беше познат. Размахвайки ветрилото, което й подари Кенет, Ребека побърза след мъжете. Това ветрило с рижаво котенце й беше по-скъпо, отколкото пръстена от семейните бижута на Уайлдинг: пръстенът ще трябва да го върне, а ветрилото ще й остане завинаги.

Ребека успя да се измъкне от залата точно на време, за да успее да види, как мъжете се скриха зад врата в края на коридора. Привлечена от любопитство, тя ги последва. Тихо отвори вратата и влезе в стаята, която се оказа библиотека. Тясното продълговато помещение беше разделено на две части от сводести арки. Тази част на стаята, където тя беше, оставаше в сянка, другата беше осветена от слаби лампи и огън, горящ в камината. Оттам идваше звука на мъжки гласове.

Ребека спря нерешително. Може би делата на Кенет да го довели тук и той ще договаря продажбата на картините му. Намесата й ще бъде неуместна. Тя се опита да си тръгне незабелязано, за да го чака в залата.

Ребека хвана дръжката на вратата, но в същото време се разнесе рязък, неприятен глас.

— Бъдете проклет, Кимбъл! Наех ви, за да разкриете престъпление, извършено от Антъни, а не затова да се ожените за неговата дъщеря. Иска ви се да сложите ръка на нейното състояние?

Ребека замръзна на място. Това не може да бъде. Напротив, тя нещо не разбираше. Подслушвайки, тя направи крачка напред.

— Нашият годеж е въпрос на случайност и няма никакво отношение с историята със сър Антъни. — Това беше гласът на Кенет.

Да, годежът беше само прикритие, но те станаха любовници. Как Кенет може да говори така за нея? Ребека се приближи безшумно и, скривайки се зад арката, започна да подслушва, стараейки се да не пропусне нито една дума.

— Тогава вие играете двойна игра — с язвителен тон отвърна непознатия. — Връщайки се в Лондон, научих от жена ми, че сте сгоден за моята племенница. Направих няколко запитвания. Не е необходимо да имаш голям ум, за да се досетя, че сте се наговорили с Лавиния Клекстън и умишлено сте устроили сцена, пагубна за клетата. Както и че тя е наследница на не малкото състояние на Елен. Как не помислих, че презряната наследница ще е вкусна хапка за вас!

— Лорд Боудън, моля, не обиждате лейди Клекстън и мис Ситън. Аз няма да го позволя. Освен това вие виждате заговор там, където няма. Още веднъж ви повтарям, че моите отношения с мис Ситън не се влияят на разследването.

Боудън? Нима Кенет по някакъв начин е свързан с брата на баща й? И защо чичо й след толкова години на отчуждение, изведнъж решава да се занимава с някакво разследване? Той, навярно се е побъркал.

Кенет — инструмент в ръцете на побъркан. Нима е възможно? Потресена до дъното на душата си, Ребека притисна пламналите си бузи към студената стена.

— Е, какви са успехите в разследването на случая, ако имате нещо друго в главата ви, освен ухажване?

— Резултатът не оправда вашите очаквания. Аз ще ви изпратя доклад, но още сега мога да кажа, че всеки, с когото говорих, не вижда никакво престъпление в този мистериозен случай. Може би ще мога да разбера повече, когато всички се преместим в Езерния край, но засега нищо не мога да ви обещая.

— Доказателства трябва да има, Кимбъл! — извика Боудън. — И вие трябва да ги намерите.

Чуха се леки стъпки, явно не принадлежаха на Кенет. Вратата се отвори и затвори шумно. Ребека затвори очи, опитвайки се да разбере, какво разследване може да разследва Кенет в дома им. Напълно немислимо е да се предполага, че баща й е престъпник. Той е известен художник, богат човек, а не някакъв крадец или разбойник. Не е чудно, че Кенет не е намерил следи от престъпление.

Но това не омаловажава вината на Кенет. Той беше посрещнат с доверие чрез измама. Сега разбираше, защо той не искаше да назове приятеля, който му е казал, че на баща й е нужен секретар. И баща й беше толкова доверчив, че не си направи труда да разбере самоличността на мъж, появил се от улицата, повери му всичките си дела и подаде ръка на непознат да поеме юздите на домакинството.

Ребека внезапно си спомни първото си впечатление от Кенет. Груб, невъзпитан — истински пират. Не е изненадващо, че той не прилича на секретар. Той е просто шпионин. Колко пъти той й задаваше насочващи въпроси и тя винаги отговаряше на тях. Само при мисълта, че той я е използвал, за да събере информация срещу баща й, на Ребека й ставаше болно.

Притискаше ръката на сърцето, за да облекчи непоносимата болка, Ребека се облегна на стената.

Отчаяната болка се замени от силен гняв и Ребека излезе от своето скривалище. Кенет стоеше до камината, гледаше догарящата жар. Нейният корсар. Така силен и желан. А тя го смяташе за герой.

Тя просто е най-голямата глупачка от всички, взети заедно!

— Аз те презирам! — извика Ребека. Кенет трепна и я погледна. Лицето й беше бяло.

— Чула си разговора ни?

— Да. Чух го. Ако бях мъж, бих те убила. Ще изгоря твоя портрет и ще кажа на баща си, че неговия любим секретар го е шпионирал… и мен също.

— Ребека…

Протягайки ръце, Кенет пристъпи към нея.

Ребека внезапно осъзна ясно, че ако той я докосне, тя ще се разтопи в ръцете му и най-вероятно ще повярва на всяка лъжа, която той ще измисли за свое оправдание.

— Не ме докосвай! — извика тя. — Аз не искам повече да те видя!

Тя се обърна и избяга от стаята от страх, че той ще я настигне и ще я вземе в обятията си. Кенет извика нещо след нея, но тя не го слушаше. Искаше по-скоро да се махне от тази къща.

Не желаейки да привлича вниманието на гостите, Ребека забави крачка с безизразно лице. Тя с усилие си проби път през елегантната, парфюмирана тълпа гости, които идваха насреща й, отправили се на вечеря; приятели я поздравиха, но тя си направи вид, че не ги чува. В края на краищата те са приятели на Кенет и те за нея са без значение. Искаше да възстанови репутацията й в очите на висшето общество. Въпросът беше защо? За да има достойна жена? Дяволите да ги вземат всичките! В нея няма ни най-малко желание да се появява в това общество.

Вече във фоайето, Ребека си спомни, че каретата ще дойде за тях в полунощ, а тя няма пари да наеме екипаж. Ще се наложи да се прибере пеша. Домът й не е толкова далеч оттук, а Мейфеър е безопасен район.

Ребека си спомни, че остави шала си в залата, но, оглеждайки се, видя Кенет, пробиващ си път през тълпата. Обхвана я тревога и моментално забрави за шала, бързайки към изхода. Портиерът отвори пред нея вратата.

— Този човек ме преследва — каза тя на портиера, сочейки към Кенет. — Опитайте се да го задържите.

— Да, госпожице — с поклон отговори портиера.

Въпреки че портиерът бе здрав мъж, Ребека се съмняваше, че би могъл дълго да задържи Кенет, но тя ще успее да спечели няколко минути.

Вдигайки полата си, Ребека побягна по стълбите. Вдясно стоеше редица от карети, а до тях отдалечен бърбореше кочияша, затова Ребека зави наляво и се затича по улицата, не обръщайки внимание на любопитните погледи на редките минувачи.

Направи завой, кратка улица, отново завой, отново улица. Ребека побягна, без да се оглежда, обръщайки се всеки път, когато тръгне по нова улица. Накрая се умори и спря. Стискайки с ръка чугунена ограда, тя застана, поемайки си дъх. Студеният нощен въздух охлади откритата й шия и рамене.

Напразно избяга от Кенет. Не трябваше да избягва разговора с него, а по-скоро да изясни всичко. Но какъв е смисълът: той има невероятна способност да убеждава в това, че бялото е черно, и обратно. Може би трябва да се върне в балната зала и да помоли някой приятел да я заведе вкъщи? Но кого може да помоли за такава любезност? Всички те са приятели на Кенет, а самата тя няма никакви приятели.

Тогава Ребека си спомни за Майкъл и Катрин и съжали, че заедно с Кенет тя загуби и тях.

Не, никой не ми е нужен, помисли си гневно тя. По-добре е да съм сама.

Но как ще се справи със спомените? Как ще може да работи в ателието си и да не мисли за Кенет? Ето лениво облегнал се на дивана и й позира за портрета. Тук той приготвя чай и те забавно си говорят. Само преди няколко часа те се любиха пред камината и за него тя беше най-желаната жена на света.

Боже, как по-рано не се сети, че той просто я използва? Защо той да не вземе това, което е лошо? Боудън е напълно прав, той е обикновен ловец, авантюрист. Приспа нейната бдителност, принуди я да повярва, че парите й не го интересуват. Тя никога няма да се отърве от проклетата си наивност!

Най-различни предположения се рояха в главата на Ребека и бедното й сърце се разкъсваше. Трябва да бърза към дома, в противен случай ще полудее. Но къде е тя, дявол да го вземе? През нощта всичко изглежда различно, а освен това, бягайки от къщата на Стратмор, тя не се опитваше да запомни пътя. Улиците ставаха все по-тесни и тъмни. Тя трябва да се е затичала към крайните части и сега се загуби.

Ребека се опита да прочете името на улицата, но то нищо не й говореше. Още повече се разтревожи, тя спря да реши накъде е по-добре да тръгне. Улицата отпред беше мрачна и пуста, да тръгне в тази посока ставаше опасно.

Ребека погледна назад и видя, че към нея с бавна походка се приближават няколко мъже. Съдейки по нестройните гласове, всички те бяха пияни. Ребека се обърна и бързо тръгна надолу по улицата, внезапно си спомни, че тя е с вечерна рокля и с бижута на мъртвата си майка. Ръката й неволно докосна опаловата огърлица, прикривайки я.

Отзад се разнесе дрезгав мъжки глас:

— Ей, кукло! Закъде си се разбързала? Не ти е нужно да ходиш в Ковънт Гардън, за да си хванеш клиент. Ние тук сме трима.

С биещо сърце Ребека ускори крачка. Нима никой няма да й се притече на помощ? Нима през нощта по улиците има само скитници? Ребека се притисна към стената на една къща с надеждата, че пияниците няма да я забележат.

Стъпките се приближаваха. Внезапно силна мъжка ръка я хвана за рамото… Скитникът беше силен, с лице, обрасло с гъста брада, и от него се носеше отвратителна миризма.

— А ти си хубавичка — каза той, взирайки се в нейното деколте. — Всеки от нас ще ти плати по гвинея. Мисля, че е прилична цена.

— Вие ме бъркате с някого — хладно каза Ребека, опитвайки се да не покаже страха си. — Аз не съм от този тип жени.

Мъжът, който я държеше, се поколеба, но неговите приятели се изсмяха шумно и пристъпиха напред.

— Няма защо да си така докачлива — каза той. — Както казваше моята гувернантка, ако жена ходи нощно време по улиците, и дори облечена като проститутка, значи си е проститутка.

Окуражен от това наблюдение, мъчителят й силно я сграбчи за рамото и се опита да я хване за гърдите. Неговата мокра уста се впи в устните й. Губейки съзнание от отвращение, Ребека отблъскваше големите му ръце, но силите бяха неравностойни. Извън себе си от ужас, Ребека заби ноктите си в отвратителната му физиономия. Скитникът изкрещя от болка и отметна глава назад.

— Ах ти, малка кучко! Сега ще те научи на добри маниери!

Той я притисна с една ръка към стената, а с втората разкъса деколтето на роклята. Ребека се опита да изкрещи, но той я издърпа към себе си, така че лицето й беше затиснато от неговия плащ. Страх, който тя не беше изпитвала никога през живота си, я обхвана. Тя, дъщеря на известен художник, сега ще бъде изнасилена от тези копелета, и никой няма да може да й помогне.

Внезапно ръката, която я държеше, се разхлаби, отвратителната физиономия изчезна някъде и тя можеше свободно да си поеме въздух. Ребека се притисна към стената, гледайки, как отвратителното тяло пада на земята. От тъмнината на нощта се появи познатата фигура на Кенет.

— Махайте се от тук по-живо, по-здраво — заповяда той на безделниците, втурнали се да помагат на пияния си приятел.

Кенет с едва уловимо движение нанесе удар в челюстта на единия негодник, а вторият свали с удар с крак. Първият изригна проклятия, втурна се в атака, но Кенет успя с удар да разбие носа на злодея. Негодникът се олюля, забърсвайки кръвта от ръкава.

— Трябва по-скоро да се махаме, докато те не са извадили нож или пистолет — каза той на Ребека.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Ребека, трепереща като лист, — но аз все пак те презирам.

— Ясно. — Кенет покри раменете на Ребека с фрака и, хващайки я за ръка, се затичаха надолу по улицата. — Тук на ъгъла на „Оксфорд стрийт“ ще можем да вземем карета.

— Вероятно е хубаво да се знае, че на света има по-лоши хора от теб — през стиснати зъби промърмори Ребека.

— Разбира се — спокойно отговори Кенет. — Сега ти по трудния начин разбра какво означава да си жертва.

Кенет почти беше прав и това ядоса още повече Ребека. Искаше да махне от себе си неговия фрак, но й беше студено. Тя още по-плътно се загърна в него, с наслада вдъхвайки мириса, станал така близък. И все пак, тя не можеше напълно да се откаже от него. Той, враг на баща й, дълбоко проникна в душата й и я направи уязвима.

Висока цена ще трябва да плати за своята слабост.

Нито Ребека, нито Кенет проговориха, докато той търсеше карета и даваше нареждане къде да ги закарат. Неговият профил беше като изсечен от ледени блокове. В каретата той седна по-далече от нея.

Благодаря ти, господи, че я намерих, преди да е случило непоправимото. Да, но ако не бях аз, с нея не би се случило нищо подобно. За всичко съм виновен само аз.

Така мислеше Кенет, докато гледаше пустите улици през прозореца на каретата. Той знаеше, че рано или късно това ще се случи. Колко глупаво беше да се надява, че тайната му никога няма да се разкрие. На него всичко в живота му се отдаваше с много труд и сега за няколко минути унищожи щастието си.

Кенет се опита да си припомни това, което си говореха с Боудън, и стигна до заключението, че е било казано достатъчно, така че да погуби себе си завинаги в очите на Ребека.

Каретата се спря пред дома на Ситън. Кенет плати на кочияша и пое нагоре по стълбите след Ребека, която с малкото останали й сили почука на вратата.

— Сега, събирайте си вещите и се махайте от нашия дом — през зъби изсъска тя. — Ако не се махнете в близкия четвърт час, ще заповядам на слугите да ви изхвърлят.

— Никой от прислугата няма да се осмели на това — спокойно каза Кенет. — Освен това те се подчиняват само на моите заповеди. Трябва ли да се нарушава установения ред?

В един момент на Кенет му се стори, че Ребека ще го удари.

— Бях нает от вашия баща и той трябва да реши кога да ме уволни — продължи той. — Признавам вината си, и ако той ми заповяда да се махна, ще си отида, но първо трябва да поговоря с теб.

Ребека нямаше време да отговори, когато вратата се отвори и на прага се появи икономът.

— Баща ми вкъщи ли е, Минтън? — попита Ребека. Тя спокойно влезе в къщата, сякаш скъсаната рокля и наметнатия на раменете й фрак бяха за нея нормалното й облекло.

— Той още не се е върнал, мис Ребека.

Очите на иконома се отвориха широко от изумление, но добре обучения слуга не зададе нито един въпрос.

С изправен като пръчка гръб Ребека се изкачи по стълбите. Кенет я последва.

— Елате във вашето ателие и там да поговорим — предложи той.

— Не! — Ребека дръпна фрака и го хвърли към Кенет.

Кенет машинално го хвана. Хващайки с лявата ръка ръкавицата, Ребека извади от пръста пръстена и го подхвърли на Кенет, който го хвана от чиста случайност.

— Изборът е ваш, моето ателие или вашето, но трябва да поговорим — каза той.

Познавайки неговата упоритост, Ребека тръгна към своето ателие. Докато Кенет разпалваше огъня в камината, тя запали лампите. Той не мислеше предварително какво да каже, защото добре знаеше, че трябва да каже само истината.

Огънят в камината се разгоря и Кенет се изправи. Ребека се уви в шал и изглеждаше като малко ядосано дете.

— Нищо няма да оправдае вашата постъпка — каза тя с презрение.

— Може би, но аз все пак ще опитам. Моля те да ми повярваш, че обстоятелствата ме принудиха да приема предложението на лорд Боудън. Аз нямах избор, или да го направя, или да обявя пълен банкрут. На мен самия ми беше противна мисълта да шпионирам твоя баща и с всеки ден ставаше все по-трудно да крия своята измама. Мразя лъжата.

— Ето защо ме съблазнихте. Всичко заради това, че ненавиждате лъжата.

— Аз ви съблазних? — Лицето на Кенет изрази истинска изненада. — Опитай се да си спомниш какво се случи.

Ребека се изчерви.

— Е, добре, аз ви съблазних, но нито един почтен човек не би направил това, знаейки с каква цел е дошъл в един чужд дом.

— Повтарях си го ден след ден, но нищо не можех да направя със себе си, Ребека.

— Колко убедително! Вие можехте да живеете с вашите лъжи в продължение на седмици и нямахте сили да устоите на чара на една стара мома.

— Боудън каза нещо за вашата възраст, но за мен сте най-прекрасната жена на света. И най-желаната.

На Кенет отново му се стори, че Ребека ще го удари.

— Не се опитвайте да ме ласкаете — каза тя. — Вие добре си давахте сметка за своите постъпки. Защо да не получите за жена богата наследница?

За Кенет беше достатъчно. Той сграбчи Ребека за раменете и впи устни в дълга целувка. Тя яростно се съпротивляваше, но скоро страстта победи гнева и устните й се разделиха в своята безпомощност.

Тялото на Ребека се отпусна и на Кенет му оставаше само да я отнесе на дивана и да утоли своята страст. Може би тогава между тях ще има разбирателство? Но това е лудост! Възможно е тялото на Ребека да не се съпротивлява, но в душата си тя ще го презре, и ако сега я вземе на сила, то тя никога няма да му прости тази подлост.

Разтваряйки ръцете си, Кенет пусна Ребека.

— Вие все още ли мислите, че умът може да властва над тялото? — попита той.

Притискайки ръка към устните си, Ребека с разширени от ужас очи погледна Кенет.

— Вашият е взет, капитане — каза тя. Приближавайки към камината, Ребека плътно се загърна в шала и се отпусна в креслото. — Какво, по дяволите, разследвате? Баща ми не е престъпник. Той има достатъчно пари, за да не ги краде.

И така, тя нищо не разбираше. Опитвайки се да бъде търпелив, Кенет проговори:

— Боудън заяви, че баща ви е убил вашата майка.

Ребека отвори уста от удивление.

— Това е безумие. Боудън, навярно, се е побъркал или вие с него сте се наговорили. Най-вероятно и двете.

Кенет започна търпеливо да обяснява на какво се основава техния договор, и какво го е накарало да поеме разследването.

— Вие няма да откриете никакви доказателства, защото нищо подобно няма — каза Ребека, след като той приключи. — Аз дори не мога да си представя, че баща ми може да извърши подобно нещо.

— Забравихте ли за неговите изблици на ярост? Забравихте ли как в моменти на гняв, той чупеше всичко, което попаднеше пред очите му?

Ребека прехапа устните си.

— Това не означава нищо. Той никога в живота си не е обидил жена, да не говорим за моята майка.

— Вие твърдо убедена ли сте в това? — Кенет се отпусна на така добре познатия му диван, съжалявайки, че въобще започна този разговор. — Съгласен съм, че сър Антъни не може да е хладнокръвен убиец, но той може да е подтикнал майка ви към смъртта. Той може да го е направил неволно. Всеки казва, че и двамата са имали горещ темперамент; и двамата са били избухливи като огън. Караниците, взаимните обвинения, една погрешна стъпка… Нима това не би могло да се случи?

— Не! — извика Ребека, лицето й беше изкривено от болка. — Това не би могло да се случи. Да, те се караха, но не вдигаха ръка един на друг. Защо не можете да признаете, че смъртта на майка ми е резултат от нещастен случай?

— Да е нещастен случай е напълно вероятно — съгласи се Кенет, — но никой не можа да ми обясни, защо изведнъж без никаква причина дамата пада от скала, на която познава всяка пътечка, още повече в сухо слънчево време, когато всичко се вижда надалеч. Изглежда ми странно и това, че всичките й близки хора отклоняват разговора за нейната смърт: вие, Лавиния, Фрейзър, Хамптън, Том Морли. Изведнъж всички спират и променят разговора. Тук не е само мъка, има още нещо. Те какво, боят се от невнимателно изпуснати думи пред сър Антъни?

— Не!

— Тогава какво?

Ребека скочи и като полудяла започна да се движи из стаята. След това, сякаш взела някакво решение за нещо, тя се спря и погледна Кенет в очите.

— Е, добре, аз ще ви разкрия тайната. — Очите на Ребека мятаха мълнии. — Тайната се крие във факта, че това беше самоубийство. Ето защо никой не иска да говори за това. Майка ми се самоуби. Ако това стане известно, тя ще бъде прокълната от църквата и обществото, могат да я изнесат зад оградата на гробището. — Ребека затвори очи и прошепна едва чуто: — Сега разбирате защо никой не желае да говори за нейната смърт?