Мери Джо Пътни
Огнена река (13)

Глава 12

Пустата пътека се виеше между високи дървета и изчезваше в мъгливата далечина. С вик „Напред!“ Кенет отпусна юздите. Конят се понесе с всички сили. В един момент Кенет забрави за всичко на света и радостната възбуда го обхвана. Добрият кон под седлото, свистенето на студения вятър в ушите и щастливата нехайност. Дойде на себе си, когато издърпа юздите на коня и обърна отново към къщата на Ситън.

Обикновено да язди коня на сър Антъни му доставяше удоволствие и го зареждаше с енергия за целия ден. Днес това не се случи. Вчерашният урок не му излизаше от главата, сърцето му се късаше. Нищо значимо няма да излезе от него. Да рисува с маслени бои се оказа по-трудно, отколкото той предполагаше. Боите бяха твърди, гъсти и с усилие ги нанасяше на платното, без да получи желания резултат. Дали е заради акварела, към който така привикна!

Така или иначе Кенет никога не се бе смятал за талантлив художник, похвалите на неговите военни приятели му бяха приятни; той даже свикна с тях и сега му липсваше тази поддръжка. Катрин Мелбърн и Ан Моубри говореха с ентусиазъм за неговите акварели на техни близки, които той нарисува. Вярно, в душата си Уайлдинг съзнаваше, че те надценяват способностите му, но това искрено възхищение му беше необходимо.

Въпреки това до Ребека той се чувстваше пълен идиот и не можеше да избяга от мисълта, че всичките му усилия са напразни. Ребека направи всичко, което можеше; в нейните коментари нямаше и сянка на подигравка. И все пак той едва се сдържаше, за да не хвърли статива. Сега отлично разбираше сър Антъни, когато в случай на провал той започваше да се ядосва и да хвърля по стената всичко, което му попадне в ръцете.

Ситуацията не беше по-добре и вечерта, когато, изкачвайки се в новото си ателие, направи опит да нарисува натюрморт, надявайки се, че спокойната обстановка и пълното уединение ще му помогнат по-добре да се справи със задачата, но, уви, нищо не излезе от това; той дори не успя да представи образа на чашата, която се получи плоска и неестествена. Кенет се засрами от своята мацаница и той остърга боята от платното, така че никой да не види неговия провал.

Кенет се опита да се успокои, убеждавайки се, че това е само начало, той получи само един урок и в бъдеще нещата щяха да се оправят. Но една мисъл не му даваше покой. Невъзможно бе да стане художник с такава скромна дарба.

Връщайки се в къщата, Кенет слезе и отведе кобилата в заграждението на конюшнята. Избърса запотения кон, когато от малката стаичка се появи Хелпс, кочияш и коняр, с лула в устата си. Кимвайки на Кенет, той се облегна на вратата на конюшнята и започна да оглежда двора.

Хелпс беше единственият слуга, който живееше в дома на Ситън от дълго време. Намусен и мълчалив, той беше лош източник за Кенет при получаване на информация, но му доставяше удоволствие да общува с него. Когато приключи с избърсването на коня си, той се приближи към кочияша.

— Днес е необичайно студено — каза той. — Трудно е да се повярва, че пролетта е точно зад ъгъла.

— Пролетта няма да дойде скоро. — Хелпс изпусна струйка дим и вдиша отново. — Не мога да дочакам, когато ще се преместим от Лондон на Езерния край.

— А кога обикновено се местите?

— Точно две седмици след началото на изложбата в Кралската академия на изкуствата — каза Хелпс, изпускайки кръгчета дим в мразовития въздух.

Изложбата обикновено започва в първия понеделник на май, значи преместването е в средата на месеца. „Има още два месеца — помисли Кенет, — и кой знае какво може да се случи през това време?“

— Мис Ситън с желание ли напуска Лондон? — като че ли случайно попита той.

— Разбира се! Селският въздух й е от полза. От градската къща тя носа не си показва.

Хелпс беше напълно прав. Кенет многократно беше предлагал на Ребека да се разходят, но тя категорично отказваше.

Кочияшът беше необичайно приказлив днес. Кенет реши да го попита.

— Чух — каза той, — че приятели на сър Антъни също отиват на Езерото.

— Което си е истина, си е истина. Лейди Клекстън, лорд Фрейзър и други притежават имоти, разположени недалече от Рейвънсбърг. — Хелпс направи иронична гримаса. — Сякаш не са ни притесняват достатъчно в Лондон.

— Джордж Хамптън също прекарва лятото си там, така ли?

— Той не може да изостави дълго своето издателство и затова идва само за няколко седмици — поясни Хелпс. — По принцип през август.

Така че, Джордж Хамптън е бил там, когато Елен е починала. Като неин любовник той можеше да бъде сред заподозрените.

— Чух, че именно Джордж е открил тялото на починалата.

Хелпс тихо изсумтя.

— Правилно сте чули — каза най-накрая той. — Беше ужасен ден. Просто ужасен.

— Сигурно нейната смърт е шокирала всички — отбеляза Кенет.

— Може би не всички — загадъчно отговори кочияша. Стреснат, Кенет погледна Хелпс.

— Дали това се е случило? Възможно ли е тази трагедия да остави някого равнодушен.

— Изглежда може. Но аз не съм изненадан.

Кенет реши да не се предава и с помощта на Хелпс да стигне до истината:

— Чух, че господин Хамптън и мисис Ситън са били… любовници.

Хелпс ритна един камък.

— Твърде близки. Сър Антъни трябваше да го стегне добре с камшика си, така че да не продължава да го смята за свой най-добър приятел, както и сега. Позор и това е. Всички от тях са добри.

— Аз също не разбирам такива неща — съгласи се Кенет. — А лорд Фрейзър? Струва ми се, че той е голям любител на жените.

— Може да се обзаложите. На него му доставя особено удоволствие да води за носа сър Антъни. — Устните на кочияша се свиха в презрителна усмивка. — Но това не безпокои сър Антъни. Той има в главата си по-сериозни неща.

Значи между двамата приятели има прикрито съперничество. Може би същото се случваше и с Хамптън. Странно как сър Антъни може да ги смята за най-добри приятели. Кенет не можеше да чака да зададе на Хелпс още няколко важни въпроса, но се овладя. Основното нещо — да знае кога да спре и да не предизвиква подозрение. Именно това е, което научи добре от опита си на разузнавач.

Кенет обърна разговора за конете, след това се извини и се отправи към дома. За него беше важно да разбере мнението на Хелпс за семейната трагедия. Интересно, защо смъртта на лейди Ситън не го бе изненадала? Може би Елен бе принадлежала към онази тип жени, на които не им е било съдено да живеят до дълбока старост. Кенет трябваше да се среща с такива хора, на тях сякаш беше нанесен печата на смъртта. По време на война те често се превръщаха в герои. Може би разбираха, че времето им е ограничено, и бързаха да живеят, за да вземат от живота колкото се може повече. Именно към тези хора принадлежеше и Мария. Кенет винаги бе чувствал, че времето й е ограничено, затова и тяхната любов беше така страстна, но с нотка на горчивина.

Взимайки си вана и подготвяйки се за закуска, Кенет се спусна надолу. За негова голяма изненада Ребека седеше в трапезарията и, прозявайки се, отпиваше от кафето. Имаше сънени очи, а прекрасната коса беше хванала небрежно на тила със зелена панделка. Нейният беззащитен вид докосна Кенет и настроението му внезапно се подобри.

— Добро утро — каза той. — Днес сте ранобудна птичка.

— Не по свое желание. — Ребека погледна страдалчески Кенет. — Ненавиждам хора, които стават от леглото веднага след разсъмване.

— Отдавна е съмнало — отговори с усмивка Кенет. — Не може да си представите колко е хубаво в парка, когато първите лъчи на слънцето пробиват мъглата.

— Ами, нарисувайте го — каза Ребека, мажейки мармалад върху хляба. — По вашата картина ще разбера какво е разсъмване.

Взимайки чиния, Кенет отиде до бюфета и сложи в нея яйца и няколко стриди.

— Това бе жестоко от ваша страна — каза той. — Знаете, че при мен нищо няма да се получи.

— Ще дойде време и всичко ще се получи.

Кенет сложи чинията на масата, наля си кафе и седна.

— Аз никога не съм се отличавал с голямо търпение — каза той.

— Никога не бих си помислила, че имате — каза сухо Ребека.

— Когато се сърдите, изглеждате като разрошено златисто котенце.

В очите на Ребека се мярна усмивка.

— Косата ми не е златиста, а по-скоро тъмночервена.

— И много красива. Между другото, баща ви ме помоли да се срещна с неговия адвокат, така че няма да мога да ви позирам по-рано от три часа.

Кенет с удоволствие започна да се храни. Когато изпразни чинията, с усмивка каза на Ребека:

— В парка действително беше хубаво. Жалко е, че не излизате от къщи. Искате ли да отидем днес до Британския музей да видим елджиновски^[1] мрамор?

— Не! — рязко отговори тя. — Нямам ни най-малко желание да се разхождам из Лондон с някой, или да ме придружават, сякаш съм ученичка.

— Но вие съвсем ще угаснете без слънце и въздух.

— И едното, и другото отсъстват през март.

Кенет реши да не се дава:

— Знам, че сте заета, но все пак трябва от време на време да излизате навън. Лондон е най-голямата столица в света, а вие живеете в нея като отшелник.

— Аз се разхождам много през лятото — каза Ребека, гледайки надолу. — В Лондон е твърде мръсно и шумно.

— Това ли е причината, или се чувствате като прокудена?

Ребека мълчаливо ронеше хляба.

— Разбира се, мога да се появявам, където никой не ме познава — каза тя най-сетне. — Това е съвсем друго, на такива места като паркове или изложби на елджиновски мрамор, където се събират почти цялото общество. Може да е глупаво от моя страна, но там се чувствам неудобно.

Кенет се намръщи.

— Минали са десет години от тайното ви бягство. Струва ми се, че всички вече са забравили за тази стара история.

— Подценявате обществото. То счита себе си за безукорно и моята постъпка ще причини основателно негодувание. Преди шест месеца случайно срещнах моя бивша учителка. Да ви кажа истината, срещата не беше от приятните. Тя нищо не е забравила и недвусмислено ми даде да го разбера това. Срещата стана в Британския музей.

— Струва ми се, че положението в обществото на вашия баща ви дава защита.

— Той е известен художник със заслуги, които признава дори кралят. А коя съм аз? Стара мома, съсипала репутацията си. За мен няма място в изисканото общество. Аз принадлежа към съвсем друга среда. Моят свят, това са артистичните среди. — Ребека внимателно погледна Кенет. — Мисля, че когато сте постъпили в армията като обикновен войник, обществото също ви е подложило на тормоз. Или това не се е случило, защото сте с благородно потекло?

Кенет се усмихна.

— От чист инат дори не се опитвах да убеждавам офицерите, че съм един от тях. Бях достатъчно образован, но много от тях ме презираха, смятайки ме за вулгарен. Други се отнасяха към мен с дължимото уважение заради моя опит. — Кенет си спомни Майкъл Кениън. — Имаше и такива, които ме приемаха такъв, какъвто съм всъщност. С тях сме приятели.

Ребека въздъхна.

— Навярно у вас има повече смелост, отколкото имам аз. Предпочитам да избягвам светското общество, а не да му хвърлям предизвикателство.

Може би във война, която бе тежко изпитание за всички, беше много по-лесно да се пренебрегва мнението на обществото, отколкото в цивилния живот, където повечето хора уважаваха традициите и считаха правилата за неприкосновени. На Кенет беше известен снобизмът на мнозина и той добре разбираше Ребека.

Ако заемеше полагащото му се положение в обществото, което заслужаваше по право, вероятно ще може да помогне и на Ребека, и на Бет. Ако Ребека започнеше да излиза в обществото, тя щеше да намери приятели там и да забрави за миналото. Животът й щеше да стане по-ярък и по-наситен.

Когато Майкъл и Катрин пристигнат в Лондон, те без всякакво съмнение няма да откажат да поканят Ребека. Двете жени биха могли да намерят общ език. Но тази мисъл бързо изчезна, както се и появи. Докато той работи като секретар на сър Антъни, едва ли ще успее да превърне мечтите си в реалност. По дяволите това негово сегашно положение! И как той можа да се хване в тази измама!

Но има и друг начин Ребека да възстанови позициите си в обществото.

— Вие можете да си върнете положението в обществото чрез изложба на вашите картини — каза Кенет. — Анжелика Кауман е много уважавана художничка и е приета навсякъде, въпреки че след нея се мъкнат много скандали.

Лицето на Ребека стана напрегнато.

— Нямам никакво желание да излагам своите картини.

— Изпратете поне няколко от тях за предстоящата изложба — не се предаваше Кенет. — Имате десетки чудесни картини, които ще красят всяка изложба.

Ребека хвърли салфетката и стана от масата. Очите й блестяха от гняв.

— Вие не ме слушате, капитане. Казах, че не се интересувам. — Рязко обръщайки се, Ребека тръгна към вратата.

Кенет със съжаление я изпрати с поглед. Жалко бе, че тя се бе оттеглила в своя малък свят. Той би трябвало да направи нещо, за да й помогне. Отправяйки се към кабинета, където го чакаше работа, Кенет мислеше за отношенията си с Ребека. Той страстно искаше да помогне на младата жена. Малко вероятно да бе просто благодарен за нейните уроците. Неясното му положение не му даваше покой и за миг. Неговото присъствие в къщата оскърбяваше бащата и дъщерята. Фактът, че те не подозираха за неговата истинска цел, не променяше нещата.

 

 

Ребека избяга в ателието и шумно затвори вратата. Тя трябваше да закусва в стаята си, както обикновено правеше. Срещата с арогантен, самонадеян, упорит глупак не бе най-добрият начин за започване на деня. Сега всичко щеше тръгне с главата надолу.

Но ако сложи ръка на сърцето си, той съвсем не грешеше, дяволите да го вземат! Ребека грабна една възглавница и я хвърли към стената. Как спокойно си живееше тя, докато той не се появи в тяхната къща! Имаше си своята работа… имаше…

Добре, нищо нямаше тя!

Тя нямаше никакъв житейски опит. Какво можеше да научи от приятелите на баща си? След неуспешния си роман започна да избягва хората, срамувайки се от себе си, и се затрупа с работа, доволна само от компанията на родителите си.

След смъртта на Елен Ситън нещо се пречупи и в нейната дъщеря.

Ребека се приближи към масата и извади от една кутия пръстен, принадлежал на майка й. Слагайки го на ръката си, тя въздъхна и го върна обратно. Беше опустошена и разбита като този напукан пръстен и доказателство за това бе нейната работа. От деня, когато умря майка й, не бе нарисувала нищо значимо. Картините, които доведоха Кенет до такъв възторг, бяха рисувани преди нейната смърт.

Разбира се, тя работеше много, особено в последните месеци, и всичките картини бяха технически безупречно нарисувани. Мнозина ги смятаха за великолепни, но те нямаха душа. Ето защо тя не може да си позволи да ги постави в Кралската академия на изкуствата. Да излага стари картини просто бе несериозно, особено ако знаеше, че е способна на повече.

Ребека се отпусна с тежка въздишка на дивана, покрит все още с персийската кувертюра, която сякаш още пазеше топлината на Кенет. Усещаше неговото присъствие.

Портретът на Кенет беше нейната първа сериозна работа след смъртта на майка й, която наистина я очароваше. Може би, работейки над нея, щеше да се зареди с енергия.

Друга мисъл се мярна в главата на Ребека, от която сърцето я заболя. Бе длъжна да направи още една картина, за която трябваше да събере цялата си смелост.

Събирайки кураж, Ребека отвори албума и започна да рисува падаща от скалата жена.

Кенет се срещна с адвоката на сър Антъни и обсъди финансовите проблеми. По този повод се опита да разпита за смъртта на Елен, но не узна нищо ново и това не го изненада. Желаещи да дадат подробности нямаше.

Равнодушен към ръмящия дъжд, Кенет реши да се върне в къщата на Ситън пеша и по пътя да провери за поща. Чакаше го писмо от Джак Дейвидсън. Джак пишеше за своите земеделски планове, съпровождайки ги с цифри. Кенет бързо сметна наум с колко пари разполага и реши, че са достатъчно, само да не се случи нещо непредвидено. Да ги пази Бог!

Кенет прочете докрай писмото. Накрая Джак беше написал:

Кенет, не зная как да ти благодаря за това, че ме покани в Сатертън. През времето, прекарано на Пиренеите, и след това се скитах по болниците след Ватерло и напълно забравих какво удоволствие е да живея в провинцията. Не мога да си спомня да съм изпитвал такова удоволствие от компанията на английска дама. Твоята сестра е самото очарование. Тя е много добра към мен и стана за мен истински приятел.

Следващото изречение беше зачеркнато. После продължаваше:

Не знам как ще се отнесеш към моето ухажване на мис Уайлдинг, но искам да ти кажа, че имам сериозни намерения и не е далече деня, когато ще помоля за ръката й. Съобщавам ти го по-рано, за да можеш добре да помислиш.

С дълбоко уважение, Джак Дейвидсън

Скривайки писмото в джоба си, Кенет се усмихна. От писмата на Бет той вече знаеше, че тя не е равнодушна към Джак. Щяха да са чудесна двойка.

Но щом се приближи към къщата, лицето му стана мрачно. Поканвайки приятел в имението, той предполагаше, че ще се разбират с Бет, но неговите планове не включваха сватовство и той не очакваше, че ще успее. Сега изпитваше противоречиви чувства. Нямаше нищо против техния брак, по-добър мъж за сестра му не можеше да си пожелае, но откъде ще намерят средства за препитание? Сега Бет и Джак са тотално и напълно зависими от него. Ако Сатертън бъде загубен, Джак трябва да търси работа. Ще минат години, преди да може да издържа жена. А това означава, че той, Кенет, няма право да прекратява договора с лорд Боудън и трябва да продължи да разследва убийството. Същевременно ще трябва да удвои вниманието си, така че никой да не разбере за неговите намерения.

В потиснато настроение, причинено от тежките мисли и окаяното време, Кенет се върна в къщата. Хвърли мокрия плащ и шапка и влезе в ателието на сър Антъни, за да докладва за работата си.

Тук беше посрещнат от весела компания и радостен смях. Кенет застана очарован на вратата. От разписанието на сър Антъни знаеше, че това трябва да е планираната среща с две знатни особи и техните жени, чийто общ портрет той щеше да рисува. Все пак за него беше неочаквано, че двете дами са близначки и си приличат една на друга като две капки вода. Сър Антъни разместваше жените, наполовина обърнати една към друга като огледален образ. Съпрузите им, единият блондин, а вторият тъмнокос, стояха от двете страни като рамка на своите жени.

Кенет беше удивен как прекрасно се отдаваше на художника правилно да групира хората, подчертавайки роднинството.

Докато Кенет разглеждаше групата, сър Антъни вдигна поглед от работата и, виждайки секретаря, каза с унил глас:

— Когато влезете погледнете в дневника си, като не забравите да отбележите, че графини Стратмор и Маркленд необикновено си приличат.

— Вие намерихте чудесно решение, сър.

— Особено ако вземете под внимание, че се каня да нарисувам два портрета, по един за всеки дом. — Сър Антъни внимателно погледна своите високопоставени модели. — На мен ще ми се наложи да променя на няколко пъти позицията на другия портрет.

— Само не прекалявайте с нашите прилики — радостно изчурулика една от графините.

— Което е добро, е добро, и е невъзможно да се прекали — каза тъмнокосия, гледайки с нежна усмивка съпругата си. — Особено когато става дума за красиви жени.

Думите му предизвикаха весел смях в събралата се компания, която беше дошла да подкрепи приятелите си. Тези хора знаеха как да превърнат един сив ден във весел празник.

Нареждайки на слугите да донесат на гостите освежителни напитки, Кенет се отправи към стаята си да облече костюма на корсаря, за да позира на Ребека. Той постави крака си на стъпалото, когато вниманието му беше привлечено от една картина, висяща във фоайето, която не беше забелязал по-рано.

Това беше изображение с класически сюжет, а именно смъртта на Сократ. Гръцкият философ, заобиколен от своите потресени ученици, поднасяше към устата си чаша с отрова, от която щеше да умре. Картината не беше нито добра, нито лоша. Технически беше направена правилно, но в позите на хората, показани на картината, сякаш се чувстваше неестествено напрежение. Нито в композицията, нито в цветовете имаше нещо изключително. Накратко, в картината не се чувстваше душата на художника.

Кенет си каза, че на него няма да му се отдаде дори такава картина. Вече се беше изкачил по стълбите, когато чу мъжки глас зад него.

— Хареса ли ви Сократ, господине?

Кенет рязко се обърна и видя пред себе си приятеля на сър Антъни — лорд Фрейзър, който по всяка вероятност току-що бе дошъл.

— Картината е много впечатляваща, милорд. Това ваша работа ли е?

С доволен вид Фрейзър свали шапката си и посипа по пода капки дъжд.

— Нарисувах я преди пет години. След като я поставих в Академията, бях обсипан с поръчки, от които аз, естествено, се отказах. Аз съм джентълмен, а не търговец. Когато сър Антъни хареса моята картина, аз му я подарих.

„Сър Антъни е изразил възхищение само от любезност — помисли Кенет. — Той просто не е искал да огорчава приятеля си. Картината с нищо не е забележителна.“

Запазвайки своето мнение за себе си, Кенет продължи:

— Разбира се, аз съм слушал за вас, но за пръв път виждам ваша работа. Това за мен е голяма чест. Доколкото знам, имате много картини на историческа тематика.

— Разбира се. Само те заслужават вниманието на сериозен художник. Запознат ли сте с работата на сър Джозеф Рейнолдс за маниера на рисуване на великите художници? Там той прекрасно говори за влиянието в рисуването върху развитието на човечеството. — Фрейзър присви устни. — Жалко е, че Антъни трябва да рисува портрети, за да изкарва прехраната си. Той е много добър в рисуването на историческа тематика, когато има време.

Хелпс, кочияшът, съвсем правилно бе забелязал неискреността на лорд Фрейзър. Въпреки факта, че със сър Антъни бяха добри приятели, по всичко се чувстваше, че на Фрейзър лаврите на приятеля му не му даваха покой.

— Не знам какво се говори за историческите платна, но портретите му са просто великолепни — каза Кенет. — Особено портретът на лейди Ситън, който виси в кабинета му.

— Спомням си деня, когато започна да го рисува — каза Фрейзър с отсъстващ вид. — Тогава си направихме пикник на тревата близо до Рейвънсбърг. След като изпихме бутилка шампанско, Антъни каза на Елен, че тя изглежда великолепно, и че му се иска да я увековечи на платно. Веднага отиде до дома за платно и бои, казвайки, че се страхува да пропусне прекрасната светлина. Ние тогава се посмяхме, решавайки, че само глупак ще може да работи на открито, когато в ателието има много по-добри условия. И все пак портретът е великолепен. — Фрейзър съкрушено поклати глава. — Минаха няколко седмици и Елен умря. Остра болка прониза сърцето ми, когато си спомням думите на Антъни, че иска да увековечи Елен.

— Вие бяхте ли на Езерния край, когато се случи нещастието с лейди Елен?

— Да. Елен и Антъни трябваше да обядват с мен в онзи ден. — Лицето на Фрейзър прие обезпокоително изражение. — След смъртта на Елен Антъни започна да рисува много по-лошо. Опасявам се, че никога няма да се възстанови от тази загуба.

— Така ли мислите? — попита с глуповат вид Кенет. — Мисля, че новата серия „Ватерло“ не е по-лоша от предишните картини.

— Разбира се, те са умело нарисувани — каза Фрейзър с надменен вид, — но ако бяхте художник, то бихте видели всичките им недостатъци. В тях няма предишната изразителност.

Кенет се престори, че проницателността на Фрейзър му е направила голямо впечатление.

— Ако мъката така влияе на работата на Антъни, това е двойна трагедия — каза той.

— Мисля, че има повече от мъка — каза замислено Фрейзър, като че говореше сам със себе си. — Това е по-скоро като… чувство на вина.

Кенет се загледа в лицето на събеседника си.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Нищо по-специално. — Лицето на Фрейзър отново прие безучастен израз. — Не трябваше да казвам това. — Накланяйки глава, той изтупа невидима прашинка от ръкава си. — Сър Антъни освободи ли се? Аз дойдох при него, за да отидем заедно в галерията на Търнър.

— Той работи над портрет, но мисля, че може да го посетите в ателието.

— Няма нужда. — Фрейзър сложи на главата си мократа от дъжда шапка. — Кажете му, че съм се отбил. Ще се видим с него довечера в клуба.

Кенет се намръщи на отдалечаващия се Фрейзър, чудейки се какво, по дяволите, имаше мъжът предвид. Макар да завиждаше на успеха на приятеля си, много бързо бе опитал да прикрие предположението, че сър Антъни е виновен за нещо.

Приятелите на художника му бяха възхитително лоялни и може би заради това, по всяка вероятност, те не бяха лоялни към Елен Ситън.