Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Паднали ангели (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
River of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 39 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Мери Джо Пътни

Заглавие: Огнена река

Преводач: wenby

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10355

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Думите на Ребека и нейното леко, пълно с нежност докосване толкова объркаха Кенет, че той можеше само да изтръгне от себе си:

— Извинете ме…?

— От първия момент, в който ви видях, имах огромно желание да нарисувам ваш портрет — продължи Ребека. — Вие сте живописен!

Такива думи, ако беше ги казала друга жена, биха прозвучали като покана за флирт, но Ребека не умееше да го прави и сега гледаше на него като пестелива домакиня, избираща пиле за вечеря в неделя.

— Това комплимент ли е или просто заключение? — сухо попита Уайлдинг.

— Просто заключение. — Ребека погледна баща си. — Ти няма да възразиш, ако аз заема от теб капитан Уайлдинг за няколко часа на ден?

— Искам да направя лицето на сержанта в моята картина да изглежда като Уайлдинг, — отговори с усмивка сър Антъни, впивайки изострен поглед в лицето на секретаря. — Вие казвате, че по очите на войника може да се прочете през колко сражения е преминал? Всичко, което е във вашите очи и лице, аз ще го вложа в образа на сержанта. Но ти можеш да започнеш да го рисуваш първа, ако капитанът не е против.

— Вие няма да възразите, нали, капитане? — попита Ребека.

Под непрекъснатите погледи на бащата и дъщерята Кенет се почувства неудобно. Понякога погледите на художника проникват дълбоко в душата и е възможно лесно да се досетят какво го е довело в този дом. Въпреки това, той искаше да прекара повече време с Ребека, и изглежда късметът за пръв път му се усмихна.

— Вашето желание е закон за мен, мис Ситън — отвърна Уайлдинг.

— Тогава елате в моето ателие.

— Дайте ми малко време — каза капитанът. — Аз трябва да се погрижа да се почисти тук, докато боята не се е абсорбирала в килима и мебелите.

— Кажете на слугите, които ще чистят тук, да го направят бързо и без излишен шум — заповяда сър Антъни. Взимайки скицник и молив, той започна бързо да рисува с уверен замах.

Кенет отвори вратата, давайки път на Ребека. Косите й бяха разрошени и падаха по раменете на златни пръстени.

Пристъпвайки след Ребека, Кенет за пореден път си напомни, че в къщата на Ситън го е довел необикновен случай. Спускайки се на долния етаж, той провери с какво се занимават слугите в неговото отсъствие, и изпрати Бетси, най-пъргавата от прислужничките, да почисти ателието на сър Антъни, а той се отправи в светая светих на Ребека.

Кенет почука на вратата и, получавайки разрешение, влезе, с интерес се огледа наоколо. В сравнение с ателието на сър Антъни, ателието на дъщеря му беше много по-просто: шпакловани в бяло стени, наклонен таван и някакво подобие на кухня в ъгъла. Прозорците, с изглед към улицата, бяха в нормален размер, докато други, в задната част на къщата, бяха големи, пропускащи много светлина. Именно от такава светлина се нуждаеше един художник. Навсякъде висяха или стояха картини, много от тях бяха без рамки.

Ребека седеше изгърбена в голям стол със скицник на коленете и молив в ръка. Тя посочи дивана на Кенет, който стоеше от другата страна.

— Разположете се удобно, капитане. Днес ще направя само няколко скици. Аз трябва да реша как най-добре да нарисувам вашия портрет.

— Ако ще работим всеки ден заедно, ще е по-добре да ме наричате Кенет — каза Уайлдинг, разполагайки се на дивана.

— Тогава и вие ме наричайте Ребека. — Тя внимателно погледна капитана и в очите й проблеснаха зелени светлинки.

— Никога по-рано не съм позирал. Какво трябва да правя?

— Чувствайте се колкото е възможно по-спокойно и се постарайте да не въртите главата си.

Ребека се наведе над скицата, а Кенет стана да разгледа картините, които бяха в неговото полезрение. Нейният стил на рисуване беше толкова класически, като при баща й, но се различаваха с мекота и характерна за нея сдържана чувственост. На повечето портрети бяха изобразени жени, известни от митологията и историята. Без да обръща главата си, Кенет можеше да забележи дузина такива портрети.

— Излагали ли сте някога творбите си в Кралската академия?

— Никога, — каза Ребека, без да вдига поглед.

— Трябва да изпратите там свои работи. Покажете им на какво е способна една жена.

— Не мисля, че е задължително — студено каза Ребека.

В стаята настъпи напрегната тишина, нарушавана само от шумоленето на молива й. Още веднъж любувайки се на картините, които той можеше да види от мястото си, Кенет погледна Ребека. Нейната китка изглеждаше деликатна, дори крехка, но дългите пръсти бяха решителни и силни. Тя седеше в едно кресло, наведена над скицата, платът на муселиновата рокля беше леко набран, позволявайки да се види глезена, също толкова деликатен и крехък като китката.

В Ребека нямаше явната чувственост на Мария, но всяка извивка на нейното тяло действаше на Кенет възбуждащо. Всеки път, когато тя се навеждаше над скицата, той като запленен не откъсваше поглед от нейния врат, толкова бял, почти прозрачен на фона на яркото вилнеене на разрошената коса. Какво би станало, ако се осмели да я целуне там? Как би реагирала тя?

Най-вероятно ще му каже да си седне на мястото и да не пречи на работата й.

В стаята стана топло, макар че шепата въглища в камината едва тлееха. Кенет се стараеше да не гледа Ребека, но това не помогна: той чувстваше крехкото й тяло, сякаш тя седеше на коленете му. През миризмата на боя и дима на тлеещи въглища се промъкваше слаб аромат на цветя; Кенет пое в себе си въздух и улови аромат на розова вода, едва забележим и много женствен, който така не отговаряше на това силно, опасно създание.

Как би изглеждала гола, обвита в облак от златиста коса и с този нежен аромат на рози? Сърцето на Кенет ускорено заби, по челото му изби пот.

Проклятие! Беше свикнал да контролира себе си, независимо какви чувствени сцени му поднасяше услужливо му въображение. Защо сега така се развълнува? Най-вероятно това бе резултат от неговото продължително въздържание. В Париж той имаше много жени, но всички те му напомняха на френски сладкиши — разтопяват се в устата и се забравят. Изглежда Ребека Ситън бе направена от друго тесто.

Решен да прекъсне своите размишления, докато не е направил някоя глупост, Кенет пръв наруши тишината:

— Сър Антъни е страшен в гнева си и разбирам как се чувствате. Вие изглеждахте така изплашена, че ми стана жал за вас.

— Не съм се изплашила — каза Ребека с лека сянка на изненада на лицето. — Татко и с пръст не ме е докосвал. Просто не ми харесва, когато крещи и хвърля неща.

Такава безкористна защита беше трогателна, но Кенет беше твърдо убеден, че сър Антъни в порив на гняв може да убие някого, попаднал му под избухливата ръка. Възможно е в същия ден Елен Ситън да е направила скандал на мъжа си заради неговата любовница и да е станала жертва на необуздания му гняв. Интересно, каква жена е била тя? Сега беше подходящ момента да разбере.

— Как майка ви живееше заобиколена от луди художници? — попита Кенет.

— Тя харесваше такъв начин на живот. — Ребека извади от албума скицата и, слагайки я настрана, започна друга. — Приятели я наричаха кралицата на лондонските бохеми. Всеки беден художник знаеше, че тя винаги ще му помогне: да го нахрани или да му даде назаем малко пари.

— И те връщаха ли дълговете си?

— Понякога. — Ребека се усмихна на спомените си. — Най-вече й даряваха свои работи, често не много добри.

— Сега разбирам откъде са се взели лошите пейзажи, висящи в моята стая. Може би майка ви се е опитвала да ги скрие от погледа на познавач и в същото време не е искала да нарани своите дарители.

— Вероятно — съгласи се Ребека. — Ако те нараняват вашите естетическо чувство, ние може да ги заменим. Само Бог знае колко картини има в този дом.

— Бихте ли ми услужили с някой от вашите? Например този, който е пред мен. Изглежда тук е изобразена Диана, богинята на лова.

Високата богиня стоеше неподвижно, държейки в ръце лък и стрела. Лицето й беше спокойно и с нещо напомняше за Ребека.

— Моля, щом ви харесва — каза Ребека, започвайки нова скица. — Имам подходяща рамка за нея.

— Можем ли да направим малка почивка? — попита Кенет. — Не съм свикнал да седя толкова дълго на едно място.

— Да, разбира се. Моля да ме извините — отвърна Ребека със срамежлива усмивка. — Когато рисувам, забравям за всичко около мен. Искате ли чай? Обикновено по това време пия чай.

— С голямо удоволствие — каза капитанът и, ставайки, изпъна схванатите си рамене.

Ребека се изправи, приближи се към камината и с грациозно движение закачи над огъня чайника.

— Благодаря ви, че откликнахте на моята молба. Вие сте по-търпелив, отколкото баща ми. — Тя внимателно погледна Кенет и на него му се стори, че тя вижда през него. — Баща ми е прав, вие сте чудесен модел за сержанта в неговата картина.

— Може би. Бях сержант много години.

— Сержант? Вие? — Ребека недоверчиво го загледа.

— Постъпих на военна служба, когато бях на осемнадесет години — обясни Кенет. — По-късно се издигнах в чин.

— Благодарение на вашата смелост? В края на краищата това е причина за повишение в чин?

— Отчасти е така. Но просто късметът не трябва да се отблъсква. Необходимо е вашата смелост да я забележи офицер, от когото зависи това повишение.

— Вие не спирате да ме изненадвате, капитане. Слушайки ви, аз съм все по-склонна да мисля, че вие… — Ребека неловко замълча.

— Че съм джентълмен — притече й се на помощ капитанът.

— Извинете — каза Ребека, гледайки надолу. — Няма съмнение, че вие сте джентълмен, и това, че вие живеете от своя труд, ви прави чест. Като правило наследеното богатство е предопределено от раждането.

— Аз съм се родил в знатно и богато семейство, но така се случи, че се отчуждих от баща си и в онези дни нямах пари, за да си купя офицерски чин, затова трябваше да постъпя на военна служба.

— Каква е причината за това отчуждение?

Чувствайки се неудобно от своята откровеност, объркано закрачи из ателието, стараейки се да не докосва с глава наклонения таван. Ами ако Ребека за пореден път го изпитва, опитвайки се да стигне до истинските причини за появата му в тази къща?

— Една година след смъртта на майка ми баща ми се ожени повторно, взимайки за жена седемнадесетгодишно момиче. Не можех да я понасям.

— След смъртта на майката е трудно да се свикне с каквато и да е мащеха — съчувствено каза Ребека, — но да доведе в къщата ваша връстница — просто не е прилично.

Неприлично бе слабо казано. Кенет си спомни с какъв гняв и отвращение той посрещна появата на мащехата. Може би, това, че се случи, бе отчасти и негова вина.

— За съжаление тя се оказа много отблъскващ човек, но баща ми беше влюбен в нея, или по-вярно, обезумял от страст, ако наричаме нещата с истинските им имена. Аз не можех да остана с тях под един покрив. Смятате ли, че баща ви отново ще се ожени? — Изведнъж попита той, сменяйки темата на разговор. — И ако е така, как ще се отнесете към това?

Ребека сви рамене: очевидно нямаше отговор на този въпрос.

— Всичко ще зависи от това за кого ще се ожени — отговори тя накрая с нежелание. — Ще трябва да доживеем до този момент.

— Нима Лавиния не се надява да получи името на баща ви?

— Съмнявам се — отговори Ребека, издърпвайки буркана с чая. — Тя на вид е безсрамна, но всъщност Лавиния е напълно добродушна. Струва ми се, че тя пази свободата си и не иска да се разделя с нея. Много е вероятно татко някога да се ожени. Той се нуждае жената да го обожава. — Водата закипя и Ребека, сваляйки чайника от огъня, го остави да се запари. — Зад вас е портретът на Лавиния — каза тя.

Кенет се огледа и бързо откри портрета на Лавиния сред много други картини, висящи и стоящи на стената. Облечена в туника, тя се беше излегнала на диван и в погледа й имаше покана. Във вечната борба между двата пола, тази жена беше ловец и по никакъв начин жертва.

— Доколкото разбирам, вие сте я изобразили в образа на Месалина, римската императрица, блудницата на Рим, която е заличила добрата половина от мъжкото население със своята необуздана страст.

Ребека, която в това време запарваше чая, неволно се засмя.

— Това е по-подходяща роля на Аспасия, най-красивата и известна куртизанка на Атина. Харесва ми да рисувам Лавиния. Тя е добър модел и винаги с удоволствие позира.

Но ако Лавиния не очаква мястото за жена на сър Антъни, тогава коя друга, която да стане причина за смъртта на лейди Ситън? Решавайки, че за днес са достатъчно въпросите, Кенет се приближи до отворените прозорци с изглед към улицата. Тази част от ателието беше особено ярко осветена от слънчевата светлина; тук имаше една маса и столове.

Тук бяха на Ребека запасите, които бяха разхвърляни навсякъде, навито на руло платно за рисуване и събрани една до друга рамки. На масата, до хаванче с чукало, спеше вече познатата му котка. Тя отвори едното си око, погледна Кенет и заспа отново.

Отляво, в не голяма ниша, стоеше масивно бюро в италиански стил, на което с едва забележими линии се виждаха разположенията на преградите. В специално отделение се разполагаха четки и други инструменти, необходими на художника.

Забелязвайки интереса на Кенет към бюрото, Ребека извика към него от другия край на ателието.

— Тази великолепна вещ е направена през осемнадесети век по поръчка на фламандския художник Ван Вирен.

— Страхувам се, че нищо не знам за него.

— И нищо чудно — каза Ребека, приближавайки се с поднос към Кенет. — Той беше неудачен портретист и не толкова лош майстор на натюрморт.

— Всякакви видове зеленчуци и мъртви зайци? — с усмивка попита Кенет.

— Точно така. Но печелеше достатъчно от тях. — Ребека остави подноса на масата; котката моментално се събуди и се приближи към него. — Ето пресни сладки. Побързай, че Гасти ще се справи бързо с тях.

Ребека внимателно побутна котката от подноса, и тогава тя, приемайки лъвска поза, очакваща плячката си, с немигащи очи се загледа в сладкишите. Разливайки чая в чаши, Ребека подаде едната на Кенет и се отпусна в разнебитен дървен стол.

Кенет не очакваше, че Ребека е такава къщовница, и трябваше да се отбележи, че тя добре се справяше в ролята на домакиня. Дори прекалено добре. Неговата готовност да й позира смекчи леко нейния груб характер, и в техните отношения до известна степен се загуби напрежението. Така че, той се оказа на верен път, започвайки да печели нейното благоразположение и доверие, но внезапно чувство на срам го обхвана.

Армията научи Кенет да контролира себе си и по възможност да не се поддава на неприятни мисли. Защо сега да не може да се наслади на една чаша чай? За всичките грижи по домакинството и посещенията при лорд Боудън той напълно забрави да яде и неочаквано почувства глад. Поставяйки захар в чая, Кенет се отпусна в стола.

Те мълчаливо пиеха чая и се наслаждаваха на чудесните сладкиши.

— Вие сама ли опъвате платното на рамката? — попита Кенет след втората чаша чай.

— Да, за мен, за татко — каза Ребека, протягайки на котката парченце сладкиш, което тя внимателно облиза от ръката й. — А също и разбъркването на цветовете, добавям специални съставки, които са известни само на мен.

— Струва ми се, че тук не трябва много ум, сър Антъни може да наеме някой друг за такава неблагодарна работа — с усмивка заяви Кенет.

— Не мисля, че това е неблагодарна работа. Сега живописта започнаха да наричат изкуство, но преди това беше занаят. Колкото по-добре чувстваш материала, толкова по-добре го използваш. — Ребека с любов погали блестящата повърхност на медния хоросан. — Вие нямате представа какво удоволствие е да смесваш цветове, да ги докараш до определени съчетания, постигайки желания цвят. Добрата боя е ключът към успеха. Докато ги смесваш, ясно си представяш какъв ефект искаш да получиш на платното.

Чувственост, така ярко изразена на портрета на майка й, се появи в замечтаните очи на Ребека. Кенет изведнъж пожела да го погали по същия начин, както погали чугуненото хаванче. Той я искаше…

— Кога започнахте да рисувате? — попита Кенет, прогонвайки нежеланите мисли.

— Според семейната легенда по време, когато съм била много малка, взела съм жълтък от яйце и по стената на детската стая съм нарисувала котка. Всички те са открили, че е много сходна — неохотно каза Ребека.

Кенет се усмихна, представяйки си сцената.

— Значи сте талантлива по рождение — заключи той. — Вероятно сър Антъни веднага е започнал да ви учи как да рисувате?

— Не съвсем. Баща ми винаги е бил много зает. Бягайки от бавачката, аз често съм се промъквала при него в ателието и наблюдавах работата му. Той не възразяваше, при условие че седя тихо и кротко. След това аз получих албум и бои. — Ребека се засмя. — Мама предпочиташе да похарчи пари за тях, отколкото да рисувам по стените. Когато имаше време, ме учеше да рисувам.

— Тя беше талантлива или просто рисуваше като всички образовани млади дами?

Ребека посочи малък акварел, висящ в ъгъла.

— Това е нарисувано от нея, мой портрет на четиригодишна възраст.

На портрета Ребека беше щастливо, жизнерадостно дете с много къдрици с цвят на мед. Открит поглед, жажда за живот — нищо общо с тази предпазлива, подозрителна млада жена. Нима нейния таен любовник я бе направил такава, лишавайки я от откритост и спонтанност?

— Прекрасен портрет. Не е изненадващо, че имате толкова голям талант, щом родителите ви са художници.

— Мама беше много талантлива, нейните акварели са чудо, но тя не стана истински художник. Може би причината за това бе нейният брак.

— Какви са качествата, които човек трябва да притежава, за да стане истински художник? — полюбопитства Кенет.

— Егоизъм, на това всичко се държи — отговори с усмивка Ребека. — Почти всеки художник смята, че неговата работа е най-важното нещо на света, а останалото не го засяга. Той не се интересува от другите хора с техните мъки и радости.

На Кенет му се стори, че тя говори за баща си. С такова светило като сър Антъни, трябва да не е имал време за семейството.

— Нима художникът винаги трябва да е егоист?

— Може би невинаги, но е абсолютно необходимо. — Ребека поправи паднала на челото й непокорна къдрица.

Наблюдавайки я, Кенет се чудеше как може да се предаде на платно наситения тъмен цвят на косите й, прозрачната кожа с нежно гълъбови вени, очарователната крехкост на миниатюрна статуетка.

Защо не я срещна на друго място по друго време, помисли с внезапен гняв. Защо съдбата не ги събра, когато той беше джентълмен със средства, а не шпионин без една стотинка в джоба си? И сега тя е дъщеря на баща, заподозрян в убийството на жена си! Как искаше той да излекува нейната изстрадала душа, да я целуне, без да се поглежда назад, и да й върне жизнерадостта и доверието! И тя щеше да се научи да отговаря на неговите целувки!

Кенет бавно си пое въздух. Гневът към жестокостта на съдбата изчезна, но не изчезна желанието да я докосне. Накланяйки се напред, той взе ръцете й в своите и ги обърна с дланите нагоре. Ръцете бяха красиви, с дълги тънки пръсти, като на статуя на светци от епохата на Ренесанса.

— Какви силни и умни ръце — прошепна той. — Какви шедьоври ще сътворят в бъдеще?

— Истинските произведения създава главата, а не ръцете — отговори Ребека, чиито ръце леко трепереха. — Трябва да почувстваш картината в душата си, преди тялото да пристъпи към нейното осъществяване.

— Не знам откъде идва, но вие имате голям талант. — Кенет прокара пръст по линиите на нейните длани. — Винаги съм се чудел възможно ли е ръцете да предсказват бъдещето. Какво ще ви донесе вашия талант? Слава? Богатство? Щастие?

Ребека издърпа ръцете си и стисна пръстите в юмрук.

— Дарът на съзиданието не е свързан с такива неща. Той сам по себе си е щастие. Самота, страст, несподелена любов — всичко това възнаграждава работата.

Кенет погледна нагоре и очите им се срещнаха. Напрежението, което постепенно нарастваше помежду им, се покачи във въздуха като пред буря. Той чувстваше, че и двамата тук и сега ще се взривят и ще направят нещо глупаво, за което по-късно ще съжаляват.

Страхувайки се, че нейният остър, опитен поглед на художник, ще достигне до дълбините на неговата греховна душа, Кенет рязко се изправи.

— Аз отдавна трябваше да пристъпя към работа — каза той. — Бихте ли искали да ви позирам утре?

— Не… не утре — каза Ребека, преглъщайки конвулсивно. — Най-добре след ден.

Кенет кимна и излезе от ателието, чудейки се колко дълго ще продължи? Колко сеанса ще е в състояние да издържи? Ребека, разбира се, повече от всеки друг може да му помогне в неговото тайно разследване, но за съжаление, също така бе и най-голямото изкушение, срещу което той не би могъл да устои.

Ребека успя да задържи привидно спокойствие, но вътре в нея всичко кипеше. Когато Кенет излезе, тя затвори очи и сложи ръката, която той погали, на бузата си. Кожата й гореше като измръзнала.

Дяволите да го вземат този капитан! Какво право има да се намесва в живота й и да разруши тази броня, която тя с толкова старание издигна около себе си? През цялото това време тя успяваше да се контролира и да превърне живописта в смисъл на самотния си живот — повече не й беше нужно.

Давайки път на бурните си противоречиви чувства, тя стана и с бързи стъпки запристъпва из ателието. Как обичаше тази стая с нейния наклонен покрив, където само тя можеше да ходи изправена в цял ръст; капитанът можеше да стои изправен само в центъра, и все пак успя да запълни цялото пространство. Неговата сила и жизненост остана тук и след неговото излизане. Накъдето и да погледнеше, тя го виждаше навсякъде.

Колко мъдро беше постъпвала да не допуска никого в своето светилище и каква глупост извърши, като позволи на капитана да проникне в нейното ателие.

Позволявайки? Да, тя самата го завлече тук. В отчаянието си Ребека прокара ръце през косата, фибите се пръснаха на всички страни, тежки къдрици се разпиляха по гърба й, покривайки я до талията. Без да намалява крачка, тя с треперещи ръце се опитваше да ги събере в небрежен кок.

Беше привлечена от военното му минало и заразителното противоречие между видимо забележителната му външност и острия, проницателен ум. А какъв прекрасен модел бе той! Къде другаде ще намери такава колоритна фигура? Но най-странното нещо — тя се чувстваше с него изключително естествено и открито изказваше своите мисли. Никой никога не бе искал да знае какво я интересува, за какво мисли, какво носи в сърцето си. Той й оказваше въздействие, както пролетния дъжд на първите зелени цветове. До този ден тя дори не осъзнаваше колко самотна беше.

Да, тя беше самотна, макар че имаше баща си, който я разбираше и с когото са затънали в една и съща страст — живописта. Но той беше известен художник и живееше пълноценен живот, а тя беше в сянката на неговата слава.

В страстта към изкуството никога не бе имала истински приятели, а някои приятели я изоставиха след инцидента с Фредерик; висшето общество за нея беше затворено; обкръжението на баща й се отнасяше към нея със снизхождение и само Лавиния и чичо Джордж искрено я обичаха. Тя винаги ще остане ексцентричната дъщеря на сър Антъни.

Същото беше и с предишните секретари на баща й. Разбира се, те бяха вежливи и любезни, но тя остро чувстваше, че в душата си те я считаха за нещастна, нищожна дилетантка, с нищо не изпъкваща. Тя беше част от техните задължения. Не е чудно, че сърдечното внимание на Кенет така я докосна.

Само Господ знае колко са различни те, и дори да е така, изглежда между тях прескочи искра. Може би капитанът бе също така самотен? Разбира се, той никога нямаше да я обича, тя не бе от тези жени, които пораждат страст в един мъж. Дори Фредерик не я обичаше. Той обичаше самата любов, но не и нея.

Изведнъж една мисъл я осени: най-вероятно напрегнатостта на Кенет се дължеше на страха, че ако има каквато и да е връзка с дъщерята на своя работодател, тя щеше да е изпълнена със сериозни последствия. Може би не трябваше да го принуждава да й позира, макар че не бе настоявала. Това беше обикновена молба, но той не бе посмял да й откаже. Разбира се! Той нямаше избор. Жалко бе, всичко се завъртя не по най-добрия начин — по-подходящ модел трудно щеше да намери.

Ребека вдигна албума със скиците на Кенет. Някои от тях не бяха лоши, но дори и така не бе постигнала желаното. Тя бавно разгръщаше рисунките, размишлявайки над тях, как най-добре да изрази неговата същност, обветреното военно лице, погледът на войник, който много бе видял. Може би бе по-добре да го изобрази в неговия армейски мундир? Ребека смътно си спомни, че войниците на Стрелковата бригада носеха тъмнозелена униформа. Ако изобрази капитана в униформа в този цвят, вместо обичайното червено, то картината само ще спечели: червения цвят обикновено доминира на платното и пречи на правилното възприятие. Тя ще го изобрази след битка — уморен, но не сломен.

След известен размисъл Ребека отхвърли тази мисъл. Разбира се, картината ще се получи добре, но тя ще е една от серията на баща й „Ватерло“, а тя искаше да има нещо митично.

И какво, ако тя го изобрази в бяла тога? Ребека хареса идеята и лицето й се озари с усмивка. Жените, изобразени на картини в класически одежди от древната митология, изглеждаха великолепно; необичайно стоят и цветовете на Френската революция, но един мъж? Вероятно, двата стила не са много подходящи за съвременния мъж.

Ребека отново се замисли. Тя дълго търси подходяща форма на изразяване, но така и не намери отговор. Разлиствайки албума, тя внезапно се натъкна на своя стара рисунка с образа на паднала жена. Нейното лице беше изкривено от болка, тя грабна рисунката от албума и я хвърли в огъня. С миналото бе приключено. Може би Кенет Уайлдинг не бе толкова добър, но тя с него не се чувстваше самотна.