Мери Джо Пътни
Огнена река (29)

Глава 28

Самоубийство!

Кенет беше като поразен на място.

— Чувах, че Елен е била изтънчена, чувствителна натура, но да се самоубие?

Ребека погледна Кенет с горчиво удовлетворение и отново започна да се разхожда из стаята.

— Мама беше винаги жизнена и весела, но само най-близките й хора знаеха, че тя имаше често пристъпи на меланхолия. Най-лошото време за нея беше зимата. Когато времето беше облачно, тя с дни не ставаше от леглото и плачеше. Ние с татко не знаехме какво да правим. Страхувахме се, че ако пристъпите на депресия продължат дълго време, тя може да не издържи и да се самоубие. Нея можеше да я излекува само времето. С настъпването на по-слънчевите дни нейното настроение се подобряваше. Лятото за нас беше любимото време от годината.

— И все пак тя умря в разгара на лятото — Кенет се намръщи. — Тя по-рано не се е ли опитвала да се самоубие?

— Аз… аз не съм сигурна. Имаше моменти, когато тя ни плашеше. — Ребека едва си поемаше дъх. — Веднъж в Рейвънсбърг, когато тримата се разхождахме, тя с някакво странно изражение гледаше около себе си и казваше, че няма нищо по-лесно от скачането от скала.

— Може би неправилно да сте изтълкували думите й, да сте вложили в тях друг смисъл? В мен самия възникват подобни мисли, когато стоя на върха на планина или на покрива на висока сграда, но това не означава, че искам да се самоубия.

— Съгласна съм, че думите й може да са вдъхновени от настроението, но все пак точно така тя извърши самоубийството — рязко възрази Ребека.

— Но защо сте така убедени в нейното самоубийство? Тя по това време беше ли в лошо настроение?

— Не, тя изглеждаше щастлива, но нейните настроения бързо се променяха. — Усещайки хлад, Ребека отново се върна до камината. — Ако в нея имаше внезапен пристъп на меланхолия, тя напълно би могла… да се самоубие.

— Възможно е — съгласи се Кенет, — но това е само предположение. Ти сама каза, че в този ден тя е била в чудесно настроение.

Ребека замълча не знаейки дали да продължи разговора за смъртта на майка си. На нея й беше непоносимо болно да обсъжда това с Кенет, но от друга страна, тя беше длъжна да го убеди в невинността на баща си. Може би е по-добре той да стигне до истината и да ги остави на мира?

— Имам едно безспорно доказателство за доброволното й оттегляне от живота — каза тя накрая. — За него на никого не съм казвала, дори на баща ми.

Тя се приближи към масата и извади от чекмеджето златен пръстен.

— Някога случвало ли ви се е да видите такъв пръстен? Два или няколко отделни пръстена се вмъкват един в друг във формата на един пръстен. Четох някъде, че в средните векове мъжът и жената в знак на любов и съюз си разменят такива пръстени, които в деня на сватбата се съединяват и стават брачна халка.

Ребека подаде пръстена на Кенет.

— Този пръстен е много стар. Татко го видя в антикварен магазин и го купи от чисто любопитство. Когато те с мама са избягали, той й го е подарил. В деня на сватбата той й сложил брачна халка, но мама продължаваше да носи и този, свързан с романтични спомени. Когато бях малка, много обичах да си играя с този пръстен.

Кенет с любопитство разглеждаше пръстена, който представляваше две сключени ръце: една по-голяма — мъжка ръка, другата — по-изящна и малка, женска ръка. Ребека внимателно наблюдаваше изражението на лицето му: ще успее ли да разбере, кое е странното в този пръстен.

— Тези пръстени не съвпадат един с друг — каза той. — Между тях има празнина.

Кенет се оказа наблюдателен — ненапразно той дълго е служил в разузнаването.

— Тук имаше и трети пръстен — каза Ребека. — Когато ръцете са опънати, в дъното се вижда сърце. — Ребека раздели пръстените: сърце нямаше там. — Когато тялото на майка ми беше прибрано вкъщи, този пръстен беше паднал от ръката й. Беше някак разхлабен. Едва по-късно разбрах, че там липсваше третия пръстен — сърцето.

Кенет озадачено погледна златната вещ.

— И вие решихте, че по този начин съобщава, че не си струва да живее, тъй като сърцето й е разбито?

Ребека отново беше поразена от неговата мълниеносна съобразителност.

— Точно така — каза тя. — Мама никога не сваляше този пръстен, но преди смъртта си го е свалила и е хвърлила сърцето.

— Работата в разузнаването ме научи да съпоставям детайлите и да правя изводи. От това, което ми разказахте, аз не мога да направя заключение за самоубийство на майка ти.

— Но сам отричаш възможността да е нещастен случай.

— Не е трудно да се отгатне, че тя не е оставила предсмъртно писмо, което да хвърли светлина за доброволното си оттегляне от живота. И ако няма писмо, защо го показва по такъв странен начин, че е уморена от живота? Намерихте ли това изгубено сърце?

— Не, въпреки че го търсих — каза Ребека, опитвайки се да прогони спомена колко беше близко до смъртта самата тя, когато търсеше сърцето. — Страхувах се, че татко ще ме попита за пръстена и когато види, че липсва една част, ще стигне до същия извод като мен. Не исках той да страда още повече. За щастие, той никога не си спомни за пръстена.

Кенет съедини заедно двете златни халки.

— Да приемем, че това не е самоубийство или инцидент. Отхвърляйки едното и другото, може да стигнем до извода, че е налице престъпление.

— Само не татко! — извика Ребека.

— С това мога да се съглася. Само луд може да измъкне от ръката на майка ти халката със сърцето, като по този начин дава да се разбере, че сърцето й е разбито. Все още не мога да си представя, че сър Антъни може да удари човек и спокойно да извади пръстена от пръстите на жена си, да го счупи, обратно да постави двете халки на ръката й и да я бутне от скалата — това не го побира главата ми.

На Ребека й беше неприятно да слуша хладнокръвните разсъждения на Кенет.

— Опитваш се да намериш логика там, където я няма — каза тя. — Няма никакви доказателства за убийство, затова може да се говори само за нещастен случай или самоубийство.

— Доказателства има предостатъчно. Например следи от борба на поляната пред скалата. Това напълно изключва самоубийство, а липсата на частта със сърцето отхвърля предположението за нещастен случай.

— А какво, ако тази част се е износила или счупила? — предположи Ребека.

— Долната част, покрита от двете други части, ще се счупи последна. — Кенет повъртя в ръцете останалите две части. — И тогава, този пръстен без сърце губи всякакъв смисъл.

Кенет е прав, но Ребека още не искаше да го признае.

— Но кой ще иска да убие майка ми? Всички я обичаха.

— Значи, не всички. Мислех много над това. Може би майка ви е решила да скъса с Хамптън и той е побеснял.

— Чичо Джордж не може да е направил това — възрази Ребека. — Мисля, че мама го обичаше заради добрия му и мек нрав. Той никога не би извършил убийство заради несподелена любов.

— Струва ми се, лейди Ситън е пробуждала силни чувства в мъжете. Минали са тридесет години, откакто е напуснала Боудън, а той все още не може да я забрави. И е готов да пожертва състояние, за да разбере причината за нейната смърт. Моят предшественик Морли е бил влюбен във вашата майка, въпреки че може да й бъде син, и аз това добре го разбирам, а аз трябва да съдя само от портрета, висящ в кабинета на баща ти. Само бог знае, какво е чувствал мъжа, чиято любов тя е отхвърлила.

Ребека потърка слепоочията си, чувствайки приближаващото главоболие.

— Понякога ми се струваше, че тя е причината за самотата на лорд Фрейзър. Мистър Търнър, сър Томас Лоуренс и много други художници често говореха, че никога няма да се оженят, докато не намерят такава жена като Елен. Мога да назова една дузина мъже, които бяха влюбени в нея, но не мога да си представя, че някой от тях ще е способен на убийство.

Кенет сви рамене.

— Аз като офицер често трябваше да съдя свои войници и знам, че много престъпления се извършват или от любов, или от користни цени. В случая с майка ти съм склонен да видя, че е по-скоро от любов, като единствения човек, който би желал смъртта й с користни цели, си ти като наследница на нейното състояние.

— Нима мислиш, че бих могла да убия майка си! — извика Ребека, потресена до мозъка на костите.

— Разбира се, че не — сухо отговори Кенет. — Сега разбираш, защо аз говоря за любов, а не за алчност? Въпреки че не изключвам възможността, че в основата на престъплението тези причини са две: например, някоя от любовниците на баща ти е поискала да елиминира своята съперница и напълно да завладее сър Антъни. Не си ли спомняш с кого той е имал връзка?

Ребека разтърси глава.

— Аз никога не съм се интересувала от такива неща. Макар да ми се струва, че неговите любовници винаги бяха негови модели. Също така силно подозирам, че по-скоро го съблазняват, отколкото обратното.

— Той се е увличал по красотата им, а те са се влюбвали в него, затова че той вижда в тях неземна красота — отбеляза замислено Кенет. — Между художника и модела съществува интересна връзка, как мислиш?

При други обстоятелства Ребека с удоволствие би се впуснала в разсъждения на тази тема, но сега тя просто сухо отбеляза:

— Не знам какво философско звучене тук влагаш, но ако искаш да знаеш коя му е била любовница по това време, най-добре е да разлистиш дневника и да видиш какви клиенти са му поръчвали портрети си.

— Този дневник е останал в Рейвънсбърг. Баща ти в бързината го е забравил. — Кенет се замисли. — А дали знае Лавиния с кого е бил свързан тогава?

— Можеш да я попиташ. Лично в себе си не намирам желание — Ребека се поколеба за миг, след това добави: — Независимо от репутацията си на разпусната жена, Лавиния по това време не спеше с баща ми. Един ден тя ми каза, че счита под достойнството си да спи с женени мъже.

— Лавиния е интересна жена.

— Но тя не е убийца — побърза да каже Ребека, забелязвайки странния израз на лицето му. — Ти имаш мания да подозираш всички в убийство. Защо не оставиш майка ми в покой?

— Тя сега е в покой — колкото се може по-меко каза Кенет, — но убиецът й се разхожда на свобода. Нима се примиряваш с това?

Ребека въздъхна тежко.

— Разбира се, че искам справедливостта да възтържествува, ако тя наистина е била убита, но малко вярвам в това.

— Именно в името на справедливостта аз приех предложението на Боудън. Не отричам, че по този начин се спасих от банкрут, но ми се струваше, че ще е справедливо да бъде намерен убиеца и принуден да понесе заслужено наказание.

— Изглежда не си успял много в този случай — отбеляза Ребека, криейки поглед от Кенет.

— Точно така. Макар че ако трябва да кажа истината, до тази вечер аз сам не вярвах, че това е убийство. — Кенет стана и хвърли въглища в огъня. — Мен ме заинтересува едно споменаване за случая, принудил теб с баща ти да повярвате в самоубийството на лейди Ситън. Как стана това?

Ребека тежко си пое въздух.

— В края на зимата, малко преди смъртта си, мама изпадна в състояние на кома. Обадихме се на лекаря и той каза, че тя е приела значителна доза опиум. Когато тя дойде на себе си, не можа да си спомни какво се е случило с нея и се позова на факта, че неправилно е направила тинктура от опиум. Тя се мъчеше да ни убеди в случайността на това недоразумение, но ние с баща ми не й повярвахме.

Ребека си спомни как двамата с баща й се разбраха на никого да не казват за този случай. Те дори се опитваха да говорят по-малко с външни хора за здравето на майка й.

— Интересно — замислено каза Кенет. — Както и в случая с падането от скалата, предозиране на сънотворни може да е съвпадение, но може да бъде и опит за убийство или самоубийство.

Всичко вътре в Ребека се сви от това предположение.

— Но ако някой се е опитал да я убие с помощта на опиум, тогава този човек трябва да живее в нашия дом — каза тя.

— Във вашия дом идват всякакви хора — каза Кенет. — За човек, добре осведомен къде се съхраняват лекарствата, може да направи подмяна — просто дреболия. Знам, че много от приятелите на баща ти ежегодно заминават за Езерния край. Убиецът, който не е успял да направи опит през зимата, е можел да поднови усилията си през лятото.

— Може би… може би си прав — с явна неохота призна Ребека. Тя отиде до прозореца и погледна надолу към тъмната улица.

Загубата на майка й за нея беше огромна скръб. Майка й беше основният стълб, който държеше семейството заедно. Без Елен Ребека и баща й вече не бяха едно семейство, а бяха двама независими хора, живеещи под един покрив. Огромната мъка не ги обединяваше, а обратно, разделяше ги.

Изведнъж тя беше поразена от ужасна мисъл: какво ако, в пристъп на гняв…

Не! Как може да мисли така за баща си! Той не е способен на убийство. Тя видя как той преживя смъртта на Елен, как се обвиняваше за това, че не е могъл да предотврати нейната смърт. В нея самата остана това чувство на вина.

Пред къщата пристигна карета. Върна се баща й.

— Трябва да слезем долу и да разкажем всичко на сър Антъни — предложи Кенет.

Ребека мрачно го погледна. Баща й много ще се разстрои, научавайки, че човекът, когото той обикна, го е предал, но още повече ще се разстрои и дори ядоса, ако му съобщят за предположение за убийството на неговата съпруга. Защо да разваля радостта на днешния ден — изборът му за председател на Кралската академия на изкуствата?

Сякаш прочел мислите й, Кенет каза:

— Ако се страхуваш, че това може да го разстрои, не е ли по-добре да му кажа, че моето финансово положение се е подобрило и е време да се връщам в имението?

Е, сега той завинаги ще излезе от живота й. Тя искаше това. Нали?

— Това е разумно решение — прошепна Ребека с пресъхнали устни.

— А какво да кажем за предположението за убийството на майка ти? — попита Кенет.

Ребека отново потърка слепоочията си, чувствайки, че главоболието се засилва.

— Аз сама ще се заема с това. Може би ще наема частен детектив за разследването на този случай.

— Боудън вече е наемал такъв, но това не помогна. Ето защо той се обърна към мен. С това може да се заеме лице, което живее в къщата.

— Струва ми се, че имаш някакъв план — каза Ребека. — Какъв е той?

— Ако има доказателства за това съдбовно събитие, то тях трябва да ги търсим в Езерния край, където е загинала майка ти. Може би, ключът към загадката се намира в дневника на баща ти, или ще се намери случай да се разпитат хора, станали случайни свидетели на нейната смърт. В крайна сметка никой не е разследвал, защото всички са решили, че е нещастен случай.

— Искаш да се преструвам, че нищо не се е случило и да дойдеш с нас в Езерния край? — сухо попита Ребека.

— Да се преструвам, че нищо не се е случило, ще е трудно, но иначе си права. На мен ми се иска да доведа разследването до край.

— За да може справедливостта да възтържествува и ти да откупиш ипотеката си? — с убийствена ирония каза Ребека.

— Точно така. И може би да помогна на теб и баща ти да разберете какво наистина се е случило. След като влязох във вашия дом, веднага почувствах, че нещо не е наред. Смъртта на майка ти при мистериозни обстоятелства е докоснала всички около нея. Мисля, че когато истината се появи, всички ще въздъхнат от облекчение. По-добре горчива, но истина.

В думите на Кенет имаше смисъл. Ребека се облегна на стената и затвори очи. Една част от нея искаше той да остане, но друга, по-голяма, беше ужасена от това, че те трябва да живеят под един покрив, свързани от обща тайна. Би било по-добре да си тръгне.

Но, ако някой може да реши загадката за мистериозната смърт на майка й, това е Кенет. Днес той показа изключителни аналитични умения, каквито тя нямаше. Заради паметта на майка си тя бе длъжна да му даде възможност да доведе случая до край.

Докато Ребека притегляше всички „за“ и „против“, Кенет каза:

— Аз ти открих истинската причина за идването си във вашия дом, но това беше единствената лъжа от моя страна. Всичко останало, моето минало и това, което се случи между нас, е истина. Всичко.

На Ребека й стана трудно да диша. Тя искаше да му вярва, но не можеше да се справи със своите чувства. Погледна към килима пред камината, където преди няколко часа беше така щастлива. Но как да продължи след този разговор, който чу? Думите на Кенет звучаха искрено.

— Имате твърде много тайни, капитане — проговори тя със задавен глас. — Ти скри титлата си, фактът, че си художник, причината, защо си дошъл в този дом. Доверието си отиде.

— Ако ми позволиш да остана, ще се постарая да не се набивам на очи.

— Постъпи както решиш.

Това прозвуча като разрешение и даваше слаба надежда за примирие. Кенет мълчаливо кимна и излезе от ателието.

Когато Кенет си тръгна, Ребека още по-плътно се уви в шала и легна на дивана покрит с персийската кувертюра. Твърде много се случи за една вечер: страст, предателство, оскърбление и накрая, странно предположение за убийството на майка й. Тя беше като изцеден лимон. Силите я напуснаха. Тя не беше дори в състояние да отиде в спалнята си.

Къде свършваше лъжата и започваше истината?

Това, че Кенет е талантлив е вярно. Фактът, че е служил в армията и има сестра е вярно. Той има добри приятели, и те го обичат.

Но всичко това не означава нищо. Той се оказа ловец за зестра. Когато той я сложи в леглото, това им повеляваше само страстта. Не, тя не трябва да му се доверява.

С широко отворени очи Ребека наблюдаваше как дървото в камината се превръща в пепел.

 

 

Кенет отиде в стаята си напълно изчерпан и започна яростно да сваля дрехите си. На него му се отдаде да смекчи гнева на Ребека, но пропастта между тях остана, и тук нищо не можеше да се направи.

Тя е съчетана от редица противоречия. Липсата на подходящо образование е довело до факта, че е израснала много неопитна в светските дела. Тя не държеше на своята девственост и упорито не иска да се омъжи.

Но в душата си тя е истински романтик и вярваше в любовта и верността, в противен случай не би отговорила с такова неодобрение за изневярата на родителите си, и не би чакала до своите двадесет и седем години мъжа, на когото да отдаде сърцето и тялото си. Тя бавно отваряше сърцето си. Как се бе надявал някой ден тя да му повери живота си! Но сега тя се скри отново в черупката си и този път завинаги.

По ирония на съдбата тази вечер, която стана фатална за него, му даде в ръцете това, което той може да докладва на лорд Боудън. Липсващото златно сърце на пръстена е малка следа, но именно тя засилваше увереността му в убийството на Елен Ситън. За сега той още не можеше да го докаже, но бе на прав път, и веднага след като види мястото на разигралата се трагедия, много неща ще се изяснят за него.

Напразно опитвайки се да заспи, Кенет размишляваше над превратностите на съдбата. Ако не беше тайното му разследване, той никога нямаше да срещне Ребека, но същите тези тайни го разделиха с нея завинаги. Сега няма нищо, за което да мисли, да се уповава на бъдеще с нея.