Мери Джо Пътни
Огнена река (25)

Глава 24

Със специална четка Ребека нанесе сянка в ъгълчетата на очите на корсаря. Повдигна ръка с четка, за да добави финални щрихи, когато изведнъж спря и се замисли. Винаги беше по-лесно да се започне портрет, отколкото да се завърши. В художника се появява повече желание за работа над картината, опитвайки се да я доведе до съвършенство, а къде е съвършенството? По-добре е да спре навреме, в противен случай може да изгуби всяко чувство за мярка и по този начин да унищожи, което е създадено.

Приключвайки поредна творба, Ребека винаги се чувстваше като изцеден лимон. Но този път тя се радваше, че портретът е завършен, иначе ще полудее постоянно, мислейки за Кенет и неговото красиво тяло. Сега ще може да мисли за него само… е, да кажем, десет-дванадесет часа на ден.

Вратата се отвори с шум и в ателието пристъпи Лавиния.

— Някога ще се научиш ли да чукаш? — каза с въздишка Ребека.

— Почуках. Цели три пъти, но ти не чу.

— Извинявай. — Ребека погледна през прозореца. Времето беше в късния следобед. Тя бе работила и бе пропуснала обяда. — Ще пиеш ли чай?

— Благодаря, но нямам време. Отскочих, за да ти дам роклята, която моята прислужница приготви за бала в Стратмор. Дадох я на твоята камериерка. Бетси изглежда много по-елегантно от своята господарка.

— Сега нямам време за тоалети. Доста съм претоварена. Изтича срока за представяне на картините за изложбата в Кралската академия.

— В този дом всички работят прекалено много. Антъни заради своите картини едва стои на краката си. А ти защо така бързаш? Нима най-накрая се реши да представиш също свои картини?

Ребека решително кимна.

— Алилуя! Най-сетне. И какво смяташ да представиш?

— Може би този портрет, който току-що завърших, и още една картина. — Ребека посочи статива. — Искаш ли да видиш моя пират?

— С удоволствие. — Лавиния се приближи до портрета и, поглеждайки го, подсвирна от възхищение. — Ето, това е! А какво мисли Кенет за това?

— Той още не го е видял. Разбира се, ще го поставя, само в случай че не възразява.

— Дори и да възрази, ти трябва да го покажеш на всички. Любителите на изкуството ще са ти много благодарни, особено жените.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си схванала същността на мъжката природа — каза Лавиния с разбираща усмивка. — За твоя корсар мечтае всяка жена с надеждата да намери такъв любовник. Опасен, буен, мрачен. Когато погледнеш очите му, дъхът ти спира. — Лавиния започна да си вее. — От него се излъчва страст.

— Трябва да се шегуваш?

— Може би малко преувеличавам, но не се шегувам. — Свивайки устни като за целувка, Лавиния продължи да разглежда портрета. — Ако изпитваш към него това, което се излъчва от цялата картина, ти наистина трябва бързо да се омъжиш за него.

— Лавиния, това е само картина! Платно и боя. Аз малко съм придала романтичен характер на портрета на бивш офицер от армията. Това не е обяснение в любов до гроб.

— Така ли мислиш? Аз отдавна съм във вашия кръг и добре познавам художниците. След като сте взели четка в ръка, вие изливате на платното цялата си душа. — Лавиния силно размаха ветрилото си. — Ако той не ти е нужен, аз сама ще го направя. Имаш ли нещо против?

Ребека се засмя.

— Кенет не е шал, който можеш да вземеш и да го върнеш обратно. Ти веднъж направи опит и това не доведе до никъде. Ти си непоносима.

— Може би. — Лавиния отново погледна платното. — Шегите настрана. Портретът се е получил великолепно. Той е най-доброто от всичко, което си направила. Коя още картина искаш да покажеш?

Ребека се поколеба дали да покаже картината на Лавиния с падащата жена, и реши да изчака.

— За сега не знам — каза тя.

— Непременно избери още някоя. Академията трябва да оцени художниците по достойнство. Някога ще приеме жени за свои членове. Дотогава ти трябва да си напълно подготвена. — Лавиния най-накрая се отдръпна от портрета. — Когато тръгнеш за бала, опитай се да не попаднеш в една и съща беда. Този път аз няма да съм там и ти ще се окажеш безпомощна.

— Всичко, което можеше, ми се случи. Дори не си представям, какво още може да стане.

— Една жена с такъв талант като твоя трябва да бъде предпазлива. Опитай се да не губиш самообладание.

— Не мога нищо да обещая — смеейки се, отговори Ребека.

Когато Лавиния си тръгна, Ребека още изучаваше внимателно портрета. Всичко излъчваше страст. Може би Лавиния бе права. Както правилно отбеляза Кенет, картината ще се окаже душата на художника. Изгаряйки от желание, тя вложи цялата страст на душата си. За щастие, малко хора имат такова остро чувство за възприятие като Лавиния.

Ребека си спомни тази нощ на любов, която прекара с Кенет, и нова вълна на страст бавно я заля. Пред мисления й взор се появи голото тяло на Кенет и за да не се изкушава повече, тя стисна зъби, отдалечавайки се от портрета. Как й се искаше да отпразнува завършването на портрета! Как й се искаше отново да се окаже в неговите обятия! Един-единствен път само усили неутолимата й жажда.

Все пак е по-добре да се вземе в ръце и да не позволи вълната на страст цялата да я залее, без значение какво райско удоволствие тя обещаваше. Към хубавото се привиква твърде бързо. Сега има опит и знае, че отново окаже ли се в ръцете му тя вече няма да се справи с чувствата си. Всичко това означава, че на всяка цена трябва да се научи да се контролира, или да умре. Те са обречени да останат само приятели.

И просто като на приятел, тя имаше пълното право да отиде в ателието му и да се поинтересува от неговата работа върху нова картина. В крайна сметка утре е последният срок за картини. И двамата трябва да са готови.

 

 

— Аз съм. Може ли да вляза? — попита Ребека, чукайки на вратата на ателието на Кенет.

— Разбира се — чу се зад вратата. При нейната поява Кенет стана, остави палитрата и потърка схванатия си врат.

В рокля на цветя, с червена панделка в косите, Ребека изглеждаше възхитително. Червеното обикновено не се вписва добре с рижаво, но тя бе успяла да подбере именно такъв оттенък, който я правеше прелестна. Кенет погледна падащите й къдрици над челото, тежката плитка, падаща над раменете, изящната шия — всичко това го привлече като магнит. Капитанът с усилие се принуди да отмести очи от нея.

— Приятно ти е да разглеждаш — отбеляза той.

Ребека огледа ателието.

— Колко е интересна същността на един човек се разкрива от неговото работно място — каза тя. — Ателието на баща ми винаги е елегантно. В моето е бъркотия, а в твоето се усеща армейски порядък — нещо, което е несвойствено за художник, но необходимо за една малка стая. — Погледът на Ребека отново се спря на Кенет. — Изглеждаш така, сякаш цяла седмица не си затворил очи. Как върви работата?

Кенет си припомни своя титаничен труд и безсънни нощи, прекарани над картината. Изкарвайки на платното целия ужас от спомените си, всички страхове, свързани с тях, всичките си кошмари, той усети странна празнота в душата си. Но струва ли си да говори за това сега? Ще дойде време, и самата картина ще каже всичко.

— Ще си отдъхна, след като изпратя картините за изложбата — каза той. — На мен дяволски ми провървя, че сър Антъни беше зает с неговите картини и почти не ме притесняваше, иначе никога нямаше да завърша в срок работата си.

Ребека погледна към статива, но не направи опит да види платното. След като видя „Лилит“, отношението й към Кенет като художник се промени. Сега тя гледаше на него, като на утвърден майстор. Това отношение на Ребека вдъхновяваше Кенет.

— Ти ще се представиш на изложбата с няколко картини? — попита тя.

— Две, свързани с един сюжет. — Кенет въздъхна. — Първата най-вероятно няма да мине, а за втората имам големи съмнения. Въпреки това, аз изразих това, което сметнах за свой дълг да кажа.

— От време на време академията ни изненадва с това, като избира за изложбата, изглежда напълно неподходящи картини. Да се надяваме, че това ще се случи и с теб. Да попитаме татко в следобедните часове да види нашите работи? Между другото, и да съобщим нашето решение, защото той все още е в пълно неведение за нашето решение да участваме на изложбата.

— Не трябва да отлагаме повече. — Кенет подигравателно погледна към Ребека. — Мога ли да видя твоя „Корсар“?

— Точно сега — каза Ребека и хвърли поглед към статива. — И аз бих искала да погледна твоята работа.

Кенет поклати глава.

— Предпочитам да я покажа на теб и баща ти едновременно. Ти може да се съжалиш над мен и да си твърде пристрастна.

— Ти преувеличаваш моите добродетели — разсмя се Ребека, приближавайки се към прозореца. — Аз ще бъда откровена с теб до край.

Завършвайки картината, Кенет с ъгълчето на окото си наблюдаваше Ребека. Роклята свободно обгръщаше фигурата й, а това означаваше, че под нея има само риза. Удобно и не ограничава движението. Какви прекрасни малки гърди има…

Тялото на Кенет се напрегна, и той побърза да отклони поглед. Слава богу, че той беше толкова зает през цялото време, и самата работа го държеше настрана от безразсъдни постъпки.

— Да отидем да видим портрета — каза Кенет. — Той ще ми хареса ли?

— Не знам. — Ребека тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Лавиния току-що го видя. Нейното възприятие е напълно неочаквано за мен, но портретът й хареса.

Те влязоха в ателието и Ребека мълчаливо посочи към статива, заставайки до прозореца, който гледаше на север. От прага портрета не се виждаше и Кенет трябваше да мине през цялото ателие, обърна статива да намери най-добрата позиция за възприятие. След минута той буквално се вкамени. Настъпи дълга тишина.

— Не ти ли харесва? — първа не издържа Ребека.

Опитвайки се да не показва чувствата си, както направи Ребека, когато припозна себе си в портрета на Лилит, Кенет, избирайки трудно думите, каза:

— Точно обратното. Работата е отлична. Просто… просто сякаш не съм аз… всичко е толкова драматично.

След кратко мълчание, Кенет реши да забрави това, че от портрета го гледат собствените му очи и се опита да бъде безпристрастен. Той започна подробно да разглежда картината.

Ориенталските драперии и персийското покривало, разстлано на дивана, сами по себе си в крещящи цветове, бяха притъпени от Ребека в приглушени тонове, което й позволяваше да запази ориенталски колорит, но в същото време не отвличаше вниманието от главната тема. Художествената техника на Ребека беше великолепна. Кувертюрата беше като истинска и всеки, който я погледнеше, щеше да усети копринената й повърхност.

Грей Гаст на портрета се беше превърнал в истински дивак. С уголемен размер, с широки ивици по тялото, с уши като на рис, с независим и по котешки хитър поглед, той беше като жив.

Намирайки сили да заглуши нахлулите чувства, Кенет съсредоточи погледа си върху пирата, доминиращата фигура на портрета. Силен и независим мъж полуизлегнат на дивана, ръката му небрежно почиваше назад. В целия му външен вид имаше нещо общо с тигъра, във всеки един момент готов да ти се нахвърли. Погледът на червените му очи, заобиколени от тъмни кръгове, привличаше и пленяваше.

— Ти си придала същността на мъж, свикнал да живее в омраза — каза Кенет накрая, гледайки на себе си като на съвсем непознат човек. — Жесток, може би, дори брутален. Този човек живее, за да убива или самият да бъде убит. Среден път няма. — Кенет замълча. — Всичко това прави портрета шедьовър. — Капитанът посочи профила на корсаря, отразен върху лъскавата повърхност на стената, напомняща черен полиран обсидиан. — Профилът му подсказва, че той знае цената на живота и я е заплатил твърде много пъти. Той сякаш обмисля, дали да продължи, не е ли по-добре да избере достойна смърт пред такъв живот.

— Нима такъв виждаш себе си, Кенет? — попита Ребека.

Кенет си спомни Мария и своите чувства след всяко тежко сражение.

— Имаше моменти, когато се чувствах именно така. Но на портрета не съм съвсем аз. Ти си успяла да погледнеш в най-потайните кътчета на душата ми и да ги направиш достояние в общия образ. Ще представиш този портрет на изложбата ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, аз не съм щастлив да се перча пред цял Лондон с моята осакатена душа, но ще го преживея. Хората, които са чувствителни към нещастията на другите, ще бъдат шокирани. — Кенет отмести поглед от портрета към Ребека. — А какво мисли Лавиния?

Ребека се засмя.

— Ти знаеш Лавиния. Тя каза, че целия портрет е пропит със страст, и че ако аз споделям това чувство, то трябва да се омъжа бързо за теб. Глупости, разбира се.

Кенет потисна въздишка. Това е жалко, че Ребека така се отнася към брака, защото самия той колкото повече мисли за това, толкова по-силно го желае.

 

 

— Сър Антъни, имам към вас една малка молба — каза Кенет след десерта.

Майсторът с изненада погледна към капитана и по лицето на баща си Ребека разбра, че неговия секретар за пръв път се обръща към него с молба.

— Не знам казвала ли ви е някога Ребека — продължи междувременно Кенет, — но аз до известна степен съм художник.

Ребека отбеляза с удоволствие, че Кенет накрая можа да го каже на глас. Макар че по лицето на баща й се появи отегчен израз, твърде често са му говорили художници любители да го молят да коментира техни картини.

— Той е добър художник, татко — намеси се Ребека, желаейки да разсее съмненията на сър Антъни. — Аз дори му отделих за ателие една от празните стаи.

Сър Антъни с удивление повдигна вежди.

— Изглежда много в този дом се прави зад гърба ми. Сега разбирам защо сте така добър в живописта. Така че, какъв вид услуга ме молите?

— Искам да представя някои от своите картини на изложбата на Кралската академия на изкуствата — отговори Кенет, като си играеше с вилицата за плодове, което беше необичайно за него. — Съмнявам се, че ще ги вземат, но… бих искал да чуя вашето мнение и да реша за себе си дали си струва да се опитвам.

Сър Антъни отмести салфетката и стана от масата.

— Ами, ако е така важно… Но трябва да ви предупредя, че аз съм безмилостен критик.

— Дори към собствената си дъщеря — добави Ребека, спомняйки си как строго я критикуваше баща й, принуждавайки я да доведе картината до съвършенство. Тя също стана от стола. — В същото време може да видиш и мои картини, които съм приготвила за изложбата.

— Решила си се да го направиш! — изненада се сър Антъни. — Беше време. — Той погледна Кенет. — Не е минало без ваше участие? От годежа на двама ви има полза.

Ребека искаше да възрази, че както преди, тя няма намерение да се омъжи, но не счете, че времето е подходящо за препирни.

— И двамата се окуражаваме един друг, татко — каза тя.

— И с право. Нека да не губим време и да погледнем вашите творения. И аз самия имам много работа — заключи сър Антъни и се отправи към стълбите.

Ребека погледна Кенет. Лицето му беше непроницаемо, но тя прекрасно знаеше какво става в душата му. Не е изненадващо, капитанът даде картините си на съд пред един от най-известните художници на Великобритания. Тя толкова се страхуваше, че критиките на баща й ще бъдат твърде безмилостни и това завинаги ще убие в Кенет желанието да работи с четка.

Ребека се притесняваше и за себе си. Тя рядко се обръщаше към баща си като към професионалист и освен това създадения от нея портрет е твърде откровен. Първо отидоха в ателието на Ребека. Тя посочи статива, стоящ до прозореца.

— Погледни моя „Корсар“.

Сър Антъни се загледа в портрета.

— Отлично! — каза той. — Една добра комбинация на героичното с хуманното. Кенет, вие изглеждате страхотно тук. Портретът без съмнение ще бъде приет на изложбата и ще бъде събитие на годината.

По изумения поглед на баща й Ребека разбра, че от него не е скрита страстта, която видя Лавиния, но художникът предпочете най-добре да не отбелязва това, заради което заслужи мълчаливата благодарност на дъщеря си.

— Какво друго смяташ да поставиш?

С леко треперене в коленете Ребека поведе баща си към портрета на падащата надолу жена, който стоеше на друг статив.

— Мисля да го нарека „Преобразяване“.

Мъжете започнаха внимателно да изучават портрета. Скоро бузата на сър Антъни затрепери.

Обикновеният наблюдател, който няма художествен усет, ще види в отражението на картината обичай чужд за него, но Кенет, и особено сър Антъни, са хора с опит, с тънко чувство към живописта и веднага разбраха какво е искала да изрази Ребека.

На картината беше изобразен димящ вулкан, разположен на един от островите в Тихи океан. В неговото подножие се беше струпала гореща лава, с устремени към небето пламъци. Високо на върха, близо до кратера, беше събрана група островитяни в пъстри дрехи. Те с интерес гледаха полета на млада жена, решена съгласно езическия обичай да жертва себе си в страховития вулкан на боговете. Тя летеше в свободен полет с протегнати ръце, с развяваща се черна коса, с развят от вятъра саронг, а на лицето й беше израз на възторг, отказ от всичко земно.

Картината беше вдъхновена от разказите на Кенет как човек се чувства с приближаването на смъртта, че той вече не изпитва страх, а само неизразимо облекчение. Ребека искаше да покаже — и го беше постигнала — непобедимостта на духа пред лицето на смъртта, радостта и блаженството на умиращия, независимо от трагедията на ситуацията. Тя е вложила в тази езическа принцеса, пренасяща себе си в жертва, цялата мъка по майка си. Образът й се е отдаде, но на душата от това не й стана по-леко.

Сър Антъни с усилие си пое въздух.

— Страхувам се, че не всички ще я разберат, но резултатът ще е зашеметяващ. Ти си надминала себе си. Сега е ваш ред, Кенет.

Сър Антъни се обърна и се отправи към вратата. В очите му имаше сълзи. Ребека видя, че той разбра всичко.

— Това е необикновено — тихо отбеляза Кенет и излезе, следвайки сър Антъни.

Ребека отново погледна портрета на корсаря. „Героичен и в същото време човечен.“ Не е лошо описание на Кенет.

Тя влезе в стаята на капитана, когато той запали свещите. Бързо оглеждайки се наоколо, Ребека видя, че портретът на Лилит не е тук. Интересно как би го възприел баща й? Най-вероятно в сърцето на Мейфеър да възникне нов вулкан.

Кенет взе картината от статива и я сложи на леглото, облягайки я на стената. Ребека веднага си спомни, че именно на това легло тя загуби девствеността си, а след това погледна към платното и веднага забрави за всичко.

На картината беше изобразена сцена от екзекуция. Беше нощ, тъй като по-голямата част от картината оставаше в сянка, и само една зловеща светлина обхващаше група испански партизани, заловени от френски стрелци. Ребека осъзна, че картината е вдъхновена от нощните кошмари и е нарисувана на един дъх. Впечатлението беше потресаващо.

Страховитите френски офицери в сини униформи приличаха на палачи: лицата им бяха скрити под надвисналите над челата шакос^[1]; лицата на испанските партизани, обратно, бяха ясно нарисувани; те се запомняха, и тях можеш да познаеш даже в тълпата. В средата лежаха умиращи партизани, сред които имаше свещеник, държащ в ръцете си кръст. Централна фигура беше млад мъж, чието тяло, обстреляно с куршуми, падаше на земята с протегнати ръце. По бялата му риза се разпространяваше голямо кърваво петно. Гледащият картината неволно си представяше целия ужас на войната.

— Разбирам вашите съмнения дали ще бъде приета тази картина — каза сър Антъни. — В академията не обичат работи, твърде обезпокояващи душата. Как ще я наречете?

— „Навара. Осми ноември хиляда осемстотин и единадесета година“ — каза Кенет, трудно произнасяйки думите.

— Покажете ми другата картина — отсече сър Антъни.

Ребека учудено погледна баща си. От неговия рязък глас разбра, че макар той да бе привърженик на класическите сюжети, картината го бе докоснала.

— Двете картини са свързани в един и същи сюжет — каза Кенет, слагайки на леглото до първата и втората картина. — Аз я нарекох „Испанска пиета“.

Втората картина беше още по-силна от първата. „Пиета“ — „скръб“ на италиански; известен класически сюжет в християнското изкуство, скърбящата Дева Мария държи на коленете си главата на своя мъртъв син. Ребека разбра, че Кенет е подражавал на известната скулптура на Микеланджело, направена за катедралата „Св. Петър“.

Въпреки това в картината на Кенет нямаше класическа сдържаност. Всички подробности бяха изработени по-прецизно, отколкото в случая от сцената на екзекуцията на партизаните. Той беше нарисувал портрет на испанска майка, жена на средна възраст, оплакваща своя мъртъв син, още юноша, който беше централна фигура в първата картина. Главата й, отметната назад, очите й вторачени в небето, а от широко отворената й уста можеш да чуеш скръбния вопъл на майката, безутешна в своята мъка.

Образът на майката пораждаше мъка и се смесваше с неговата собствена, и тя чувстваше как ей сега ще закрещи и няма да може да спре; ще крещи дълго, докато мъката не утихне.

Ребека бързо отмести поглед от картината и погледна към баща си. Той мълчаливо я гледаше, а лицето му беше непроницаемо. Нима не усеща нетърпението на Кенет?

— Вие има още много да учите докато станете велик художник, Кенет — каза сър Антъни, нарушавайки най-накрая потискащата тишина, — но отсега могат да ви наричат майстор.

Сър Антъни се обърна и мълчаливо излезе от стаята.

Кенет гледаше след известния художник и не можеше да дойде на себе си от неговите думи. Уайлдинг беше объркан повече от всякога.

— Поздравления, капитане — каза Ребека, опитвайки се да се справи с треперенето на гласа си. — Удостоиха ви с рядка похвала.

Кенет трепна и разтърка врата си.

— А какво мислиш ти за картините, Ребека?

— Тревожни — честно каза тя. — Те пробуждат любов и омраза. Втората картина прави толкова силно впечатление, че не мога дълго време да я гледам. Тези картини заслужават да бъдат видени от всички. Надявам се, че членовете на академията ще имат здрав разум и ще приемат твоите картини.

— Дори те да не го направят, аз ще помоля Хамптън да ги отпечата. Така или иначе, те ще видят светлина.

Ребека отново погледна внимателно картините. Погледът й пробягваше от едната към другата картина, сравнявайки ги.

— Ти си видял всичко това — каза тя по-скоро утвърдително, а не като въпрос.

— Тези видения, най-важните от цяла галерия са моите нощни кошмари. — Белегът на лицето му побеля. — Като офицер от разузнаването преминах надлъж и шир Испания и винаги носех военна униформа, в случай на залавяне да не бъда обвинен в шпионаж и разстрелян на място. Това винаги помагаше. — Той кимна с глава, посочвайки картината с разстрела. — В моите задължения влизаше да ходя да се виждам с партизаните и да получавам от тях необходимата информация. Работих с групата, изобразена на картината. Веднъж французите ни обкръжиха и ни взеха в плен. Тъй като бях британски офицер, към мен се държаха с необходимото уважение. Французите ме почерпиха с вино и казаха, че ще ме отведат до Париж, за да бъде направена размяна.

Кенет мълчеше. Очите му проблеснаха с омраза.

— Те са те принудили да гледаш разстрела на своите приятели — досети се Ребека.

— Никой не ме е принуждавал, но да не видя това… — Кенет не намираше точните думи — би било неблагородно от моя страна. Бих показал малодушие. Трябваше да видя тяхната сила и смелост. Аз трябваше да помня всичко това.

— И оттогава всичко това влезе в сънищата ти — Ребека посочи картината. — Ти си постъпил благородно, Кенет. Всички трябва да знаят как са умирали те.

— Но те искаха да живеят — тъжно каза Кенет.

Ребека отново погледна картината „Пиета“. Тя преодоля вълнението си и сега беше по-способна да я гледа със сдържаност. И все пак същата картина държеше душата на Ребека, причинявайки й страдание. Но може би това е, защото тя е жена? Интересно какво изпитва жена, износила дете, родила го в мъки, отгледала го, обкръжила го с любов и след това да го изпрати на сигурна смърт? Какво е една майка да види детето си мъртво?

— Този младеж е бил твой приятел? — попита Ребека, сдържайки натиска на сълзите.

— Едуард беше по-младият брат на Мария. Когато го убиха, той беше едва на седемнадесет години.

Ребека се загледа в лицето на младия мъж, разпознавайки в него чертите на Мария, която тя беше видяла на портрет.

— Ти каза, че Мария е била убита от французи. Тя също ли беше разстреляна?

— Не. — Кенет затвори очи и по лицето му пробяга спазъм от болка. — Някога аз ще направя сцената на нейната смърт. Може би, когато кошмарите ме напуснат. — Кенет отново отвори очи. — Ти ме научи да пренасям върху платното болката си и заради това съм ти задължен.

Ребека се обърна. Въздухът в стаята беше изпълнен с чувства. Очите на Кенет я сгряваха с топлината си и това може да доведе до опасни последствия.

— Ти не си ми задължен с нищо, Кенет. От нашето приятелство аз получих много повече.

Беше забележимо, че Кенет също се боеше да престъпи опасната черта.

— Знам, че крайният срок за подаване картините за изложбата в Кралската академия на изкуствата изтича утре. Къде отиват след това?

— Те отиват в селекционна комисия, състояща се от няколко академици. Комисия решава кои картини да бъдат взети. Обикновено те са около хиляда картини. Разбира се, картините на такива художници като баща ми, чичо Джордж и лорд Фрейзър, никога не минават през комисия. Те самите са академици и известни художници.

— Значи те са академици? Не знаех.

— Чичо Джордж е академик. Фрейзър е младши член на академията. Подозирам, че той много би искал да стане академик, но гордостта не му позволява да моли.

— Не е толкова особен таланта му, за да бъде много горд — сухо отбеляза Кенет. — Как ще разберем, че нашите картини са взети? Те ще ни изпратят съобщение ли?

— Това би било твърде лесно. Самите художници сами отиват в академията и разбират от служител за съдбата на своите работи. Там се образува голяма опашка, а служителят винаги с удоволствие казва „не“. Това е толкова унизително.

Кенет се намръщи.

— Сега знам какво ме очаква.

— Ако те отхвърлят, това не означава, че твоите картини не са достойни за възхищение.

— След като получих такива високи оценки от теб и баща ти, мога лесно да преживея отказа на академиците.

Очите на Кенет продължаваха да излъчват топлина и сърцето на Ребека трепна. Тя отново си спомни тяхната любовна нощ. Развълнувана, тя не можеше да застане на едно място и започна да се разхожда в малката стая.

— За приемането на своите работи художниците разбират в навечерието на изложбата и тогава те могат да нанесат подходящ лак на картината. — Ребека се усмихна. — В един от случаите господин Търнър буквално пренарисува своята картина, правейки я още по-прекрасна.

— Как те успяват да поставят хиляда картини?

— Те са сложени много близо, почти докосвайки рамки. Главната изложбена зала е достатъчно голяма и все пак местата са малко. Много от картините висят от тавана, а те трудно се разглеждат. Такива картини се наричат „таван“. И все пак е по-добре от нищо, въпреки че това подреждане не е благоприятно за бъдещата кариера на художника.

— Очевидно е, че приемането на картините за изложбата, това е само първото препятствие на пътя към признанието. След него е цяла серия от пречки — с усмивка каза Кенет. — Странно е, че аз така свободно разсъждавам за картините и изложбата. Преди три месеца за това не смеех да мечтая. Роден съм в семейство на земевладелец и щях да ставам такъв, а вместо това станах войник. Сега станах художник.

Ребека погледна мъжественото му лице и херкулесовото му тяло. Истински пират. Може би, той не е мечтата на всяка жена, но нейната е — със сигурност. Чувствайки, че тя трябва да побърза да се измъкне, Ребека се отправи към вратата и се хвана за дръжката.

— Любовта ти към рисуването незабележимо те доведе до истинската живопис, Кенет. Ти си надарен с талант, но войната не е минала покрай теб, без да остави следа. Кураж!

Ребека отвори вратата и излезе от стаята, знаейки, че ако се поколебае за миг, то със сигурност ще се окаже в прегръдките на Кенет.