Мери Джо Пътни
Огнена река (19)

Глава 18

На следващата сутрин Ребека се събуди с мисълта, че ще се наложи да разкаже на баща си за вчерашния инцидент. Той, разбира се, ще е неприятно изненадан и ядосан. Сподавяйки стон, Ребека се повдигна от постелята, изми се и облече красив пеньоар в перленосив цвят. Тя се спусна надолу, молейки се да не се сблъска с Кенет. Не искаше да го види.

За щастие, сър Антъни закусваше сам. При звука на познати стъпки, той вдигна глава от вестника.

— Добро утро. Станала си твърде рано, та вие се върнахте след полунощ. Как мина вечерта?

— И добре, и лошо. — Ребека си наля чаша топло кафе и седна масата. — Отначало всичко беше прекрасно, но след това се случи нещо неприятно.

Бащата се засмя.

— Някой настъпи подгъва на роклята ти?

— Хванаха ни с Кенет да се целуваме — каза Ребека, топлейки студените си ръце от чашата.

Усмивката мигновено изчезна от лицето на Антъни.

— Какво, по дяволите, правите? Ти отиде на бал, за да възстановиш репутация си в очите на обществото, а не още повече да влошиш и без това незавидното си положение.

— Това… това стана случайно.

Бащата се загледа в дъщеря си.

— Ти се спъна и падна в ръцете на Кенет?

— Разбира се, че не — каза Ребека, чувствайки как кипва раздразнение в нея. — Нещо го разстрои, аз го съжалих и го целунах. Целувката беше приятелска. — Ребека прекрасно съзнаваше, че целувките им бяха повече от приятелски, но реши, че дори такъв либерал като баща й не е необходимо да бъде посвещаван в подробности. — Седяхме в ниша, а гостите се оттеглиха в този момент в трапезарията за вечеря. Някаква стара вдовица ни видя и направи сцена; за щастие Лавиния пристигна навреме и спаси положението, заявявайки, че ние с Кенет наскоро сме се сгодили. Случи се така, че не можеше да бъде по-убедително. Лавиния е дългогодишен приятел на семейството ни, така че нямаше проблеми.

— Слава богу, че се е оказала там и е била достатъчно умна, за да се измъкнете. Сякаш с Кенет сте напълно лишени от здрав разум. Очаквах повече от вас.

Раздразнението на сър Антъни явно надделя над изненадата.

— Всичко стана напълно случайно. Това е просто недоразумение и не виждам нищо страшно — опита да се защити Ребека. — Всички повярваха в нашия годеж. Ние ще го прекратим след няколко месеца, но засега ще се наложи да изпратим официално съобщение във вестника, за да повярват всички в нашата измама.

— Никаква измама няма да има. — Сър Антъни сгъна вестника и го сложи до чиния си. — Аз ти простих бягството с онзи глупав поет, но стига вече. Ще трябва да се омъжиш за Кенет.

Ребека почти се задави в кафето.

— Не говори глупости! Да се омъжа само заради това, че сме се държали неразумно? Ти винаги си се смял над мнението на обществото! И не мисля да го правя.

Сър Антъни сърдито погледна дъщеря си.

— Аз всичко съм ти позволявал. Докога мога да те гледам така? Ти стана жена и ти е нужен мъж. Кенет е напълно подходяща партия. Той поне разбира от живопис, а не като поета ти.

Не вярвайки на ушите си, Ребека извика:

— Кой ти е дал право да се намесваш в живота ми? Аз съм на двадесет и седем години!

— По-добре късно, отколкото никога. — Очите на сър Антъни се стесниха. — Аз съм твой баща и трябва да се грижа за теб. Ти ще направиш това, което ти кажа. Аз настоявам да се омъжиш за Кенет.

Изведнъж я обхвана пристъп на ярост. Тя скочи от масата и удари с юмрук по полираната повърхност.

— Как се осмеляваш! Ти спиш с всяка сладка женичка! Прие дори факта, че един от най-добрите ти приятели е станал любовник на жена ти! Какво право имаш ти да ми се налагаш? Ти… ти си просто лицемер!

Объркан, сър Антъни промърмори:

— Това няма нищо общо с теб.

— Нищо общо? — Ребека смачка салфетката и я захвърли в другия край на стаята. — С такъв пример пред очите ми като вашия брак, аз по-скоро бих искала да горя в ада, отколкото някога да се омъжа! Ако това не ти харесва, добре! Ще живея и сама. Благодаря на бога, имам достатъчно пари.

— Казах на Елен, че прави голяма грешка, оставяйки ти право да се разпореждаш с парите, но тя беше така упорита, както и ти. — Сър Антъни скочи от мястото си. Той беше извън себе си от ярост. — Ако смяташ да живееш в свой дом, аз си измивам ръцете. Ти вече не си ми дъщеря! И ще живееш като отхвърлена.

— Отлично! — извика Ребека, разгневена още повече. — Най-малко твоите приятели безделници няма да се мотаят в краката ми. А ти сам можеш да си опъваш платното и да забъркваш бои. И ако си мислиш, че ще ти дам формулата на моята смес, то дълбоко грешиш!

— Ти, самонадеяно момиче! Смесвал съм бои от времето, когато си била още в люлката. — Сър Антъни удари с юмрук по масата. — Махни се от очите ми! Прав ти път!

Ребека отвори устата си, за да изкрещи поредната дързост, когато чу за гърба си рязък мъжки глас:

— Достатъчно! Така далеч ще стигнете.

Ребека и сър Антъни едновременно погледнаха и видяха Кенет да влиза през вратата в далечния край на стаята. Ребека се изчерви. Нима той бе чул всичко? Топлината отстъпи на студа, когато осъзна, че тя и баща й са били на прага на пълен разрив. Ако тя загуби и него, оставаше сама на този свят.

— Занимавайте се с вашите дела — рязко каза сър Антъни. — Нашите семейни отношения не ви засягат.

Кенет красноречиво повдигна вежди.

— Това е вашата гледна точка. Аз смятам себе си за почти член на семейството ви.

— В такъв случай постарайте се да вразумите дъщеря ми. — Сър Антъни посочи с ръка към Ребека. — Тя е упорита като бик. Вие и сам скоро ще разберете, тъй като сте я компрометирал и сте длъжен да се ожените за нея.

— Това не е съвсем вярно — спокойно възрази Кенет. — Последствията от разтрогване на годеж ще са по-малко болезнени, отколкото брак по принуда.

— Проклятие! — извика сър Антъни, окончателно губейки самообладание. — Мислех, че сте джентълмен, въпреки военното ви минало. Напразно съм ви наел на работа.

— Той е виконт и е учил в Хароу — каза срамежливо Ребека, чувствайки се виновна. — Ти сам не можеше да нахвалиш своя секретар.

— Това още повече го задължава да се държи като порядъчен човек. — Очите на сър Антъни, когато потърсиха Кенет, мятаха огън и мълнии. — Не мислете, че ще можете да се измъкнете. Ако не го направите, да бъда проклет, ако не ви нашибам с камшик!

Ребека почти избухна в смях, представяйки си как мършавия й баща размахва камшик над човек два пъти по-силен и много видял по бойните полета. Ситуацията се превръщаше в трагикомична.

— Решението да се оженим или не ще го вземе Ребека — все така невъзмутимо отговори Кенет. — Ако тя настоява, аз, разбира се, ще се оженя, но няма с принуда да я завличам до олтара. Никой от нас няма право да я заставя да действа противно на желанията си, още повече със сила. Аз, разбира се, не съм подарък и не я виня, че предпочита да гори по-скоро в ада, отколкото да се омъжи за мен.

На Ребека й стана неудобно пред Кенет от думите й.

— Ето това е съвършено друго нещо — каза сър Антъни. — Този подход ми харесва. В дома има много просторна стая, в която можете да живеете. Много удобна.

— За бога, татко! — възкликна Ребека. — Аз не смятам да се омъжвам само заради това, че се нуждаеш от добър секретар.

Преди да отговори сър Антъни, Кенет отстъпчиво каза:

— Не е ли по-добре да отложим решаването на този въпрос за известно време? Сега всички сме превъзбудени.

— Може би сте прав. — Сър Антъни се отправи към вратата. — Но дали рано или късно ще обсъдим този въпрос, изходът е само един. Кенет, напишете текст за обява във вестника за годежа.

И сър Антъни излезе от стаята, затръшвайки вратата.

Ребека седна на стола изчерпана и покри с ръце лицето си. Тя чуваше как Кенет се приближава и усети топлината на ръцете му. Той застана пред нея на колене.

— Как се чувствате?

— Не се притеснявайте. Повече ми се иска да се смея, отколкото да плача. — Ребека вдигна глава и печално се усмихна. — Трябваше ли да избере точно това време за своите педагогически наставления! Според мен това е просто блъф.

Кенет стана и взимайки каната с кафе, наля на Ребека и на себе си.

— Сър Антъни го направи по-скоро непохватно — съгласи се той. — Така че, уволниха ли ме?

— Не мисля. Гневът му минава бързо.

— А вашия? — Кенет отиде до бюфета и слагайки си шунка, препечен хляб и мармалад, седна на масата. — Наистина ли решихте да си тръгнете и да живеете сама?

— Страхувам се, че не мога да направя това.

— И добре ще направите. Не искам да съм причина за пропастта между вас и баща ви.

Отпивайки кафе, Ребека изведнъж осъзна, че не чувства неловкост в общуването си с Кенет. Тя внезапно се успокои и причината за това бе неприятният разговор с баща й, в който тя отхвърли всичко, което тежеше на сърцето й.

— Ако това се случи, то няма да е по ваша вина; вие нямате нищо общо. Наистина ли смятате, че сама трябва да реша дали да се омъжа за вас, или не?

— Разбира се — каза Кенет, хващайки с вилицата парченце шунка. — Не е прилично един джентълмен да си позволи пръв да разтрогне годеж. Това правило още никой не е нарушил.

— Аз ви въвличам в този годеж като наказание за това, че ме заведохте на бал.

— Имал съм и по-лоши наказания — каза Кенет със смутена усмивка.

Неговият доверителен топъл тон намери отзвук в сърцето на Ребека. О, господи, защото тя наистина може да се омъжи за него. Да, и в този случай тя ще загуби неговото приятелство и уважение, а без това е невъзможен един щастлив брак.

— Освен обявата във вестника, какво още трябва да направим, за да поддържаме нашия предполагаем годеж? — попита Ребека, опитвайки се да остане равнодушна.

— Да приемем някои от поканите мисля, че ще е достатъчно. Това ще отнеме няколко седмици и всичко ще се върне към нормалното.

Може би той вярва на думите си, но Ребека мислеше различно. Събитията от снощи направиха обрат в техните взаимоотношения. Изглежда между тях се създаде пълно доверие и интимност и Кенет имаше същото усещане. Времето ще покаже какви промени са настъпили в отношенията им.

* * *

Един час по-късно, когато сър Антъни влезе в кабинета, за да обсъдят работата, той го поздрави предпазливо. Въпреки това художникът се държеше така, сякаш нищо не се е случило и нито дума не спомена за кавгата на закуска. Когато работата беше приключена, Кенет му връчи чернова на обявата за годежа.

Сър Антъни погледна стандартния текст и го върна обратно.

— Чудесно — каза той, — само добавете още вашия военен чин и титла. Искам всички да знаят, че моето момиче е направило достоен избор — добави той с ирония.

Кенет сложи настрана обявата, чувствайки угризения на съвестта.

— Аз много съжалявам за това, което се случи, сър.

— Искате да кажете, че съжалявате, че сте целунали дъщеря ми? — попита със студен тон сър Антъни. — Или съжалявате, че са ви заловили на местопрестъплението?

Изглежда художникът искаше кръв. Решавайки да бъде честен докрай, Кенет каза:

— Не съжалявам, че я целунах. Ребека е изключително привлекателно момиче, но не трябваше да го правя. Да я поставя в двусмислено положение е непростимо от моя страна.

— Какви са бъдещите ви планове? — Виждайки, че Кенет се колебае, той сърдито добави: — Смело, капитане. Имам право да зная.

— Не отричам, сър. До вчера вечерта нямах никакви намерения — призна си честно Кенет. — Нямам право да спечеля жена, когато имението, което наследих, е на границата на разорение.

— Ребека сега разполага със значителен капитал, а след моята смърт ще бъде наследница на голямо богатство.

Кенет почувства пристъп на гняв.

— Вие искате да ме убедите да се оженя за дъщеря ви заради пари? Ако имате това предвид, то оскърбявате мен и Ребека. Тя не заслужава такова отношение, а аз не се продавам.

— Не се палете, капитане — каза сър Антъни, явно доволен от такъв отговор. — Не съм искал да ви оскърбявам. Но ако смятате да се ожените за моята дъщеря, ще е по-добре да смирите гордостта си. Парите й ще ви помогнат да спасите имението.

— Това означава ли, че вие одобрявате нашия брак? Бих искал да знам защо — рязко попита Кенет. — Както казах сутринта на закуска, аз не съм най-изгодната партия за вашата дъщеря. А обикновен секретар. Ще има много други мъже, които са по-богати, образовани и по-красиви от мен.

— Може би. Но вие сте единствения човек, по който Ребека се увлече след онзи проклет стихоплетец — сухо каза сър Антъни. — Това е много важно.

— Но вие нищо не знаете за мен. Появих се в дома ви от улицата, за да търся работа. Вие дори не знаете какъв е характерът ми.

— Не се нуждая от една купчина препоръки, за да определя вашата същност. Характерът на човека е изписан на лицето му. — Сър Антъни взе в перо ръка и го прокара през пръста си. — Аз не съм вечен. Дъщеря ми живее цял живот като отшелница. Тя се нуждае от добър и честен мъж, готов да я подкрепи в трудни моменти. Той трябва да обича живописта и да уважава таланта й. Такъв човек е трудно да се намери. Вие напълно й подхождате, ако честно изпълнявате задълженията си на съпруг.

Кенет се почувства отвратително. Той се радваше на уважението на човек, когото трябваше да изобличи.

— Ребека не смята, че се нуждае от мъж. Нека сама да вземе решение, само това мога да кажа.

Сър Антъни хвърли на Уайлдинг любопитен поглед.

— Вие правите впечатление на човек, който познава жените. Сигурен съм, че ако се опитате, ще бъдете много… убедителен.

— Убедителен? — Кенет с подозрение погледна сър Антъни. — Нима искате да кажете, че трябва да я съблазня?

— Може би звучи грубо, но няма да сбъркате — невъзмутимо каза художникът. — Аз много ще съжалявам, ако заради нейния инат и вашата гордост разстроите един добър брак.

Кенет тежко въздъхна.

— Нима всички разговори между бащи и дъщери и техните бъдещи зетьове напомнят на търговска сделка? — попита той.

— Което не знам, не знам — каза със смях сър Антъни. — Аз трябваше да избягам с годеницата си. Когато се върнахме с Елен от Гретна Грийн, баща й ми заяви, че ще направи свои преки наследници внуците си, за да не мога да преследвам неговото състояние. Мисля, че беше разочарован, когато не възразих. — Лицето на сър Антъни стана тъжно. — В добрия войник чувството за чест се съчетава с прагматизъм. Човек без чест е нищо, но не пречи да прояви известна предпазливост. Ребека не е седемнадесетгодишна девственица и вие не трябва да се справяте съответно с това.

Сър Антъни се изправи от стола и се отправи към вратата. Хващайки вече дръжката, той изведнъж се обърна и каза:

— Бях с вас много откровен, уверих се, че съвсем не ви е безразлична дъщеря ми. Но ако я обидите някога, кълна се в честта си, ще ви наложа с камшик, независимо, че сте по-силен и по-млад от мен.

— Ясно — сухо каза Кенет, — но не ви съветвам да повтаряте тези думи в присъствието на дъщеря ви, защото в противен случай тя ще ви прати по дяволите и ще напусне този дом.

— Вие сте я опознали добре — с усмивка отговори сър Антъни и излезе от стаята.

Кенет потърка слепоочията си. От последните събития му се въртеше главата. Всички тези художници са просто луди. Иначе как да си обясни тяхното непредсказуемо поведение?

Но в сърцето си знаеше, че ако не беше неговата тайна сделка, той със сигурност щеше да се възползва от предложението на сър Антъни да съблазни Ребека.