Мери Джо Пътни
Огнена река (20)

Глава 19

Утрото беше към края си, когато Ребека започна да получава картички с най-добри пожелания по повод предстоящата сватба. Настроението й окончателно се развали. Проклетият годеж живееше собствен живот.

В ателието се втурна Лавиния. Ребека неохотно отложи работата над портрета на летящата надолу с главата жена и погледна мрачно лейди Клекстън.

— Можеш да си щастлива от своята намеса. Ако не беше тя, репутацията ми щеше да бъде разрушена и повече никой нямаше да ми изпраща глупави предложения да ме представя в обществото.

Лавиния небрежно се засмя и седна на едно кресло, разпилявайки по пода пищните поли на роклята си.

— Скрий ноктите си, мила моя. От моите очи не убягна радостта ти, когато ти се притекох на помощ. Ти беше на ръба на припадък и кой знае какво можеше да се случи. — Лавиния оценяващо погледна копринената персийска кувертюра, покриваща дивана. — Наистина, трябваше да намериш по-усамотен ъгъл, за да съблазниш Кенет.

Изчервявайки се, Ребека покри платното, и взимайки котката в ръце, седна на един стол.

— Аз нищо нарочно не съм направила. Всичко стана случайно и не съм го съблазнявала.

— Разказвай тези истории на някой друг — насмешливо отбеляза Лавиния. — Това не беше приятелска целувка, а истинска, гореща, говореща сама за себе си. О, аз разбирам от целувки.

— Лавиния! — Ребека погледна надолу и започна усърдно да гали котката. — Караш ме да се изчервявам.

Съжалявайки се над приятелката си, Лавиния успокоително каза:

— Разбира се, можеш да разтрогнеш годежа, но преди да действаш, обмисли внимателно всичко. По-добър съпруг от Кенет няма да намериш. Не само, че е дяволски привлекателен, той е виконт и изглежда не на шега е увлечен по теб. Трябва да ти отдам дължимото, не всяка жена може да хване такъв мъж и при това за една вечер. — Лавиния отново се засмя. — Ако се омъжиш за Кенет, Хърмаяни остава вдовстваща виконтеса. Тя просто няма да го преживее.

— Познаваш ли лейди Кимбъл?

— Да, и мога да ти кажа, че е много зла. Забелязах, че след разговора си с Кенет вие двамата напуснахте залата. Сигурно, както винаги, е била язвителна.

— По-лошо. Тя беше просто отвратителна. Какъв беше нейният брак? — попита Ребека, знаейки, че на Кенет може да му е интересно. — Вероятно е направила живота на лорд Кимбъл непоносим?

— Не мисля така — каза Лавиния, малко замислено. — Тя е достатъчно умна и съобразителна, а това означава, че се е опитала да направи мъжа си щастлив и внимателно криеше от него любовните си афери. По-добре ми кажи как баща ти реагира на вашия годеж?

— Горе-долу. Той веднага започна да настоява Кенет да се ожени за мен.

— Разбирам — каза Лавиния, ставайки. — Няма нищо по-лошо от сляпото подчинение на чуждата воля. — Тя се засмя и, щраквайки с пръсти, се измъкна от ателието.

Ребека отново се опита да работи над картината, но промъкналата се в сърцето й тревога й пречеше. Хапейки дръжката на четката, тя размишляваше над това доколко Кенет е увлечен по нея.

Когато следобеда Кенет дойде за следващия сеанс в ателието на Ребека, тя беше събрала мислите си и се беше успокоила. Той не каза и дума за сутрешния разговор, а взе котката в ръце, седна на дивана и се приготви да позира.

— Как върви работата над картината? — попита той спокойно.

— Според мен не зле. Основните контури, цветът и светлосенките са изпълнени правилно, в най-близко време ще започна детайлите, така че след още седмица вие ще сте свободен.

След тези думи на Ребека веднага й дойде мисълта, че на нея ще й липсват тези сеанси и ще трябва да се задоволи с уроците по живопис с маслени бои.

— Предайте на лицето си пиратско изражение — помоли тя.

— Аз сигурно никога няма да свикна с него.

Кенет затвори очи, след това леко ги отвори и отново погледна към Ребека. Сега в очите му имаше по-скоро предизвикателство, отколкото заплаха. Чисто мъжки поглед. Ако сега го видеше Лавиния, нямаше да устои.

Ребека си пое дълбоко въздух и започна да рисува лицето на корсаря. Тя се опита да изрази по-тъмната страна на душата в профила му, но това в бъдеще, днес щеше да рисува лице на уморен човек, който в еднаква степен мрази и обича. Сега, когато той й стана по-близък и по-разбираем, едва ли ще й се отдаде да изрази цялата опасност, излъчвана от този човек.

Ребека нанесе малка сянка върху едната му буза, след това с чиста линия маркира белега. Този белег доказваше всичките несгоди и опасности и опитът, натрупан от тях. Много по-трудно беше да улови студения блясък на сивите му очи, очи на човек, видял много в живота и научил да не се доверява на никого. Как да отрази блясъка на стомана? Краят, направен с въглен, засенчващ очите, направи погледа да изглежда пронизителен.

Ребека вдигна ръката си, за да постави последни щрихи, но в последния момент спря и ръката й замръзна. След известен размисъл хвърли четката в терпентина и взе друга, с помощта на която наложи няколко едва забележими бръчки около очите на пирата. Те придаваха завършеност на лицето на човека, преминал по-голямата част от живота си на открито.

Сега няколко сенки, за да покаже скулите. Остава устата. Рисувайки контурите на устните, Ребека си спомни вкуса им, помисли как те се притискаха в нейните и гореща вълна на страст я заля. Четката падна от ръцете на Ребека и тя тихо извика.

— Какво се случи? — тревожно запита Кенет.

— Нищо… просто не сложих един щрих.

Избърсвайки в парцал изпотените си ръцете, Ребека вдигна четката и отново започна с устата, спомняйки си как той я притисна към устните й, шията й, плъзгайки се все по-надолу…

Ребека почувства как ръката й трепери.

Решавайки да се върне към устните, когато поне малко се освободи от спомените за неговите горещи целувки, Ребека съсредоточи цялото си внимание на ръката, почиваща върху облегалката на дивана. Белият плат, опънат по ръката му, подчертаваше играта на мускулите. Малко повече сянка и тя щеше да успее да придаде релефност на платното. Завършвайки с ръката Ребека се замисли как най-добре да нарисува ризата, опъваща силно торса му.

Мислено се приближи към Кенет от цялото тяло се усещаше силата на жилавите му мускули. Гърдите й се напрегнаха и тя изстена.

Затвори очи, облизвайки пресъхналите си устни. Тя беше сама с мъж, на когото непрекъснато изучаваше тялото, и в тази напрегната тишина не можеше да се отърве от натрапчиви съблазнителни мисли. Нима той не усещаше нейното състояние, не усещаше ли вибрациите идващи от нея? Разбира се, той разбираше всичко, споделяше нейната възбуда. Въздухът сякаш беше пропит от любов. Ребека не смееше да погледне към лицето на Кенет, страхувайки се, че очите й ще я издадат.

Художничката погледна краката на Кенет, отбелязвайки за себе си колко са красиви кожените бричове, подчертаващи стройните му бедра. И отново обезпокоителни мисли прекъснаха работата й. Не, тя явно няма да бъде в състояние да работи над долната част на тялото му; ще трябва да почака за следващия път. По-добре да се заеме отново с ръката му, а след това ще бъде приета в монашески орден.

Заповядвайки на себе си да мисли като художник, а не като жена, Ребека възобнови работата над портрета. Очите й преминаха от Кенет на платното и обратно. Изобразяването на ръцете й се отдаваше така трудно, както и лицето. Силните китки, широките длани; показалецът, галещ котката зад ухото, бе така нежен и чувствен. Този жест на Кенет й напомняше как неговата ръка я галеше, каква жега идваше от нея. Това, как дланите му докосваха гърдите й…

Проклятие! Докога щеше да мисли за това? Защо не можеше да прогони нежеланите мисли?

Колкото и да се съсредоточаваше над портрета, резултатът беше един и същ. Усещаше с цялото си тяло присъствието на Кенет и вълнението й нарастваше.

— Нещо обърка ли се? — попита той, очевидно почувствал състоянието й.

— Моля, отпусни малко надолу лявата ръка — бързо помоли Ребека, надявайки се, че той няма да забележи нейното смущение.

Облизвайки пресъхналите си устни, отново започна с ръката му, лежаща на гърба на дивана. Тази ръка беше прегърнала бедрата й, притискайки ги към своето тяло, възпламеняваше кръвта й, засилваше горещината.

С глух стон, Ребека сложи палитрата на масата.

— Достатъчно за днес — каза тя. — Нека да пием чай, а след това ще пристъпим към урока.

— Много добре. Уморих се да седя.

Кенет стана и се протегна. Гледаше запленена силното му гъвкаво тяло. Може да се предположи, че тя бе сгодена за този мъж. Утре във вестниците щеше да се появи съобщение, в което се обявява на света, че до края на дните си те ще споделят едно легло.

Ребека бързо отмести поглед и, взимайки кърпа, започна да бърше четките. Колко хубаво, че този портрет бе почти готов, в противен случай нямаше да издържи това дълго мъчение. Трябва да донесе в ателието кофа със студена вода и от време на време да облива себе си.

Кенет се радваше, че Ребека прекъсна сеанса, и още по-доволен бе, че тя се намираше далеч от него, кипвайки вода и запарвайки чай. На него винаги му беше трудно да седи спокойно, да наблюдава и да се възхищава на Ребека. Днес това беше непоносимо. Той не можеше да се отърве от спомена колко възхитителна беше тя в роклята с цвят на кехлибар и в главата му неволно се промъкваха мисли за това как би изглеждала без нея.

След чая Кенет започна да събира сили, приготвяйки се за урока. Вече започна да ненавижда тези уроци, защото чувстваше пълната си посредственост. През това време ни най-малко не напредна и му се струваше, че никога няма да се отдели от тази мъртва точка.

Не му се отдаваше главата на гръцкия бог. Предполагаше се, че е Зевс, чието лице блестеше с мъдрост и всезнание. Той го избра неслучайно, защото успяваше да покаже добре формата на главата и изражението на лицето на позиращия. Сега същата глава не предизвикваше нищо друго, освен отвращение.

Ребека старателно смеси цветовете и Кенет седна зад триножника.

Сега Кенет работеше над друга картина. Ребека кротко седеше зад работния стол, стривайки цветове. Приключвайки с работата, тя стана и се приближи до Кенет да погледне неговия напредък.

— Сенките на чашите трябва да са по-интензивни, което ще направи формата по-изпъкнала — подсказа тя, внимателно изучавайки работата му, — а светлинният ефект трябва да е по-мек. По този начин ще покажеш, че чашата е изработена от бронз.

Кенет знаеше, че Ребека е абсолютно права. Той винаги бе успявал да предаде свойствата на предметите, когато работеше с акварел. Защо не успяваше с маслени бои?

— Всичко ще дойде с времето, Кенет — успокои го художничката, забелязвайки, че той е разстроен. — Не приемайте всичко толкова насериозно.

Съчувствието й за Кенет беше последната капка, препълнила чашата на търпението му. С внезапна ярост захвърли четката в платното, заливайки го с петна от боя.

— Няма да ми стигне и един живот, за да се науча! — извика той в отчаяние.

Ребека се намръщи.

— Не се получава толкова лошо — каза тя.

— Но не и добре. Никога няма да усвоя живописта.

Кенет хвърли палитрата, стана и с големи крачки прекоси ателието. Беше изпълнен с такъв гняв, че ако не присъстваше Ребека, окончателно щеше да избухне и да изпотроши всичко, което му попадне под ръка.

— Не ми се получава, Ребека, и никога няма да се получи. Боите не пасват така, както ми се иска. Разбирам как трябва да бъде, но когато взема четката в ръка, сякаш някой ме побутва по лакътя. — Кенет се обърна и посочи статива. — Виждаш ли, просто ти губя времето, платното и боите. Господи, какво мъчение е за мен.

Кенет тръгна към вратата, когато чу зад себе си гласа на Ребека:

— Урокът още не е приключил.

— Приключи и повече никакви уроци. — Кенет сложи ръка върху дръжката на вратата. — Много съжалявам, Ребека. Благодарен съм ти за това, че не пожали време за мен, но както изглежда, това е напразно начинание.

— Върнете се, капитане — заповяда Ребека. — Аз ви послушах и отидох на този злополучен бал, сега вие трябва да ми се подчините. Не е ли по-добре да се потърси друг подход към работата ви?

Аргументът беше убедителен. Кенет се поколеба на вратата, отправяйки поглед към Ребека, не знаейки какво да прави. Здравият разум надделя, и вече по-спокоен, Кенет се върна при статива, опитвайки се да не гледа към повреденото платно. Много по-хубаво бе да гледа Ребека, решителното й лице и разрошена червена коса.

— Вие също ли сте се сблъсквали с подобни трудности, когато сте се учили да рисувате с маслени бои? — попита той.

— Да, сблъсквам се и до момента.

— Наистина ли? — Кенет беше изненадан. — Винаги съм си мислел, че при вас всичко върви гладко.

— Художникът никога не е напълно уверен в своята работа — сухо каза Ребека. — Как мислите, защо баща ми става див звяр и започва всичко да троши?

— Сега го разбирам по-добре — каза Кенет, опитвайки се да се усмихне.

Ребека седна на стола, леко почукваше по масата, като разсъждаваше на глас:

— Масло, това е само средство, с помощта на което прехвърляме своите идеи върху платното, превръщайки ги в образи. Накратко, чрез маслените бои отразявате целия свят. Вие искате бързо да овладеете това умение и се опитвате с всички сили. Затова сте напрегнат и студен като тези предмети, които изобразявате, и всичко това се прехвърля на платното. Вашият рисунък е правилен, но в него няма живот. Със своето напрежение вие вредите на себе си и на предмета.

— Никога не съм се замислял за това. Може да сте права — съгласи се Кенет. — Но да бъда проклет, не знам какво да правя.

— Вдъхновение, това е… — Ребека се замисли, избирайки подходящо сравнение, — вълна от страст. Тя преминава през вас, завладява цялото ви същество, изпълва ви с вълнение и енергия, принуждава ви да забравите за всичко на този свят. Когато идва такова вдъхновение, при художника се получава всичко перфектно. Всеки щрих сам си идва на платното. Светлината, сенките, боите идват от само себе си. Образът на платното съвпада с образа във вашето въображение. Мисля, че това чувство ви е познато. То неведнъж е идвало при вас, когато напълно сте се отдавали на рисунката.

— Понякога се е случвало — каза Кенет, спомняйки си. — Така че, това е, което чувствате, когато създавате своя картина?

— Да. И сега все по-често. Мисля, че това чувство е познато на всички творци, било то музикант, писател и дори учител, обучаващ деца. — Гласът на Ребека от замислен стана оживен. — Когато нямате такова вдъхновение, боите няма да се покажат на платното и всеки щрих ще ви се отдава трудно, цветовете избледняват, точността на линиите се губи някъде. С една дума, няма хармония.

— Това ми е познато — Кенет се ухили. Ребека внимателно го погледна.

— Вие имате талант. Цялата трудност е, че не можете да изразите себе си. Отчасти защото ви е скучно и безинтересно да рисувате този натюрморт. Моя е грешката да ви уча като начинаещ, когато вие сте завършен художник. Трябва да изберете това, което ви е по душа, което да ви завладее напълно, да ви вълнува, като вълна от страст. Само тогава ще успеете да забравите, че рисувате с маслени бои, и всичките ви проблеми ще останат далече.

— Нямам нищо против Зевс — каза Кенет, — но как мога да почерпя вдъхновение, когато всеки щрих ми се отдава трудно? Имам впечатлението, че се сражавам с цял полк френски гренадири.

— Напълно ви вярвам — отговори Ребека с ободряваща усмивка. — Затова трябва да направите цветовете такива, с каквито сте свикнал.

Ребека изцеди от тубата върху празната палитра не голямо количество пруско синьо, а след това започна да разрежда боята с терпентин, докато стана на сироп. След като придоби желаната гъстота, тя взе лист от дебела хартия и нанесе на нея щрих синя боя.

— Аз отделих маслената боя и сега тя прилича на акварел, с която сте свикнал. Сега можете да работите без напрежение. Боите няма да ви се съпротивляват. Опитайте.

С голямо колебание Кенет взе четката и я потопи в разреденото синьо. Въпреки че маслената боя беше по-тежка от акварела, тя лесно се нанесе върху платното. Кенет направи още няколко движения и изведнъж забеляза, че лесно рисуваше гълъбово небе, почти като това, което бе на неговите акварелни пейзажи.

— Интересно. Ръката ми работи свободно като с акварел.

Той наистина не мислеше, че работи с маслени бои; рисуваше леко и свободно. Заинтересован, Кенет сложи малко охра на палитрата и я разнесе с малко терпентин. Няколко бързи щрихи — и на платното се показа силуета на Ребека с разпуснати по раменете рижави коси.

— Виждате ли разликата? — попита Ребека, неволно смеейки се.

Мръщейки се Кенет каза:

— Твърде лесно. Предполагам, че това е защото истинските художници не работят с такива маслени бои.

— Само защото това не дава такава наситеност и дълбочина, както истинските маслени бои, — обясни Ребека. — То също така бързо избледнява, тъй като слоя е много тънък.

— Няма значение — каза Кенет, наслагвайки на палитрата бяла боя и разреждайки я с терпентин. — Аз се уча, а не създавам шедьовър, който да живее вечно.

С върха на четката Кенет нарисува контури на спяща дива котка, скрита в сянката на дърветата. Ребека кимна одобрително.

— Друго предимство на разредената боя е, че тя изсъхва бързо и това принуждава художника да работи по-организирано. На ваше място щях да използвам две дози. От начало ще работите с течни маслени бои, след това ще продължите, съчетавайки в работата и едното, и другото. Можете да получите прекрасни портрети и пейзажи.

Кенет почувства как го обхваща вълнение. Ще се научи да рисува с маслени бои. Все още не бе усвоил техниката, но първата крачка е направена.

— Червенокоске, ти си просто вълшебница! — възкликна щастливо той.

В изблик на щастие Кенет се наклони и с благодарност целуна Ребека, но веднага след като устните му докоснаха бузата й, цялата натрупана страст нарасна веднага. Не можеше повече да се сдържа, леката целувка последва друга, по-страстна. Устните на Ребека се отвориха и езиците им се преплетоха.

Ароматът й — смес от розова вода, боя и жена — толкова съблазнителен, както и самата Ребека, му действаха възбуждащо. Той изгладня за тази жена; искаше топлина и обич.

Ребека на момента се възпламени. Устните й поискаха неговите, ноктите й стиснаха гърба му, драскайки го през ризата.

Прегръщайки Ребека през талията, Кенет с другата ръка развърза корсажа и усети гърдите й. Приятна тежест изпълни дланите му. Стенейки, Ребека се притисна още по-близо към него.

Целувките им станаха още по-горещи, езици се преплитаха, ставайки едно цяло. Ръцете на Кенет се скитаха по тялото на Ребека, плъзнаха се по всички извивки, заоблени бедра, тънка талия, корем, докато не се спряха на пухкавия триъгълник и не се плъзнаха още по-ниско, докосвайки най-интимното й място. Ребека изстена и увисна в ръцете му. Изведнъж в главата на Кенет прозвуча хладния глас на сър Антъни: „Убеден съм, че можете да бъдете много убедителен“.

Проклятие! Той изкуши Ребека, съблазни я, както предложи сър Антъни. Това, че го направи в порив на страст, а не от студена пресметливост, не промени ситуацията. Резултатът бе един и същ.

Кенет бързо се съвзе и се отдръпна от Ребека. За миг почувства тялото й да се съпротивлява, не искаше да се раздели с него. Тогава Ребека притихна и унило отпусна глава. Колко е малка, крехка! Тя бе достойна за силен, честен мъж, за какъвто го смяташе сър Антъни, и какъвто той не бе. Безмозъчен идиот, който не можеше да сдържа чувства си!

— Ако не се въздържаме — каза Кенет, дишайки тежко, — то съвсем скоро ще се окажем пред олтара.

— Бог няма да позволи да оправдаем очакванията на благородното общество — пошегува се Ребека, макар че на лицето й беше изписано страдание. Косата й се разпиля по раменете и Кенет не можа да откаже на себе си удоволствието да ги погали. Копринени и гъвкави, те горяха като огън.

— Ако отново се опитам да ви целуна, Ребека, ударете ме както трябва. Във ваше присъствие забравям всичко.

Тя се усмихна с очевидно удоволствие. Ако не беше липсата на пухкави мустачки, тя би приличала на котка след успешен улов.

— Смятате, че имам силна воля? Грешите. Не забравяйте, че почти десет години съм живяла като отшелник. Освен това съм и паднала жена.

Ребека повдигна ръка и искаше да я сложи на врата му, но Кенет бързо я хвана и се отдръпна, целуна дланите, опитвайки се по този начин да охлади нейния плам.

— Репутацията ви е възстановена и сега отново сте почтена жена. Не забравяйте това.

Ребека се засмя и поклати глава толкова силно, че червените й коси се раздвижиха и златен поток се устреми надолу. Съзнание за своята женска съблазнителност, за която Кенет подозираше още от първата им среща, сега беше ясно видима. Както правилно отбеляза баща й, тя отдавна не е седемнадесетгодишна девственица.

— Изглеждам ли твърде невинна, капитане? — с насмешка попита Ребека.

Кенет внимателно прикри очи. Всеки път, когато я взимаше в ръцете си, той все повече опознаваше тялото й. Дясната му ръка, същата, която галеше гърдите й, неволно се сви в юмрук.

— Вие приличате на Лилит^[1], тази, която е крадяла мъжките души, коварна и неустоима. Сигурен съм, че тя също е била червенокоса.

Отмятайки глава, Ребека го погледна предизвикателно.

— Тогава е по-добре да се измъкнете, преди да съм откраднала душата ви.

Кенет мълчаливо целуна ръцете й и се обърна към вратата.

— Вземете това с вас — каза Ребека, подавайки му буркан с терпентин. — Той ще е нужен повече на вас, отколкото на мен.

Кенет благодари и хвана дръжката на вратата, но преди да я отвори, се обърна и погледна Ребека. Опряла ръце на ръба на масата, тя непрестанно гледаше след него, и в този поглед имаше изучаващ поглед на художник и покана на обхваната от страст жена. И с внезапна яснота Кенет изведнъж разбра, че Ребека вече е откраднала душата му.

Кенет напусна, а Ребека дълго стоя, опряла ръце на масата. Тя искаше да разпали огъня на страстта в Кенет и го постигна. Малко вероятно бе той да се ожени за нея. Не се ли канеше да бъде секретар на баща й през останалата част от живота си! Ако можеше да спаси имението, той щеше да я напусне. Не й бе мястото там. Истински джентълмен не можеше да се ожени за такава жена като нея.

Но преди да напусне дома им, задължително трябваше да вкуси от забранения плод. Тя го искаше и възможността да има дете от тази любов съвсем не я плашеше. Точно обратното, тя щеше да има кого да обича и на кого да отдаде любовта си.

А ако това не се случеше, щяха да й останат спомените, които да я топлят в студените й нощи.