Мери Джо Пътни
Огнена река (1)

Пролог

Сатертън Хол

Бедфордшир, Англия, 1794 г.

Крехкият връх на въглена се спря на листа и ръката на момчето увисна, докато размишляваше… Да започне да рисува понито си беше лесно, но как щеше да направи краката? Как се движеха, когато Елби препускаше в тръс? Кенет Уайлдинг си представи образа и възкликна доволно, навеждайки се над творението си. Десният преден крак така… Ето и задните крайници…

Накрая рисунката беше завършена и момчето се втурна към майка си, която приспиваше малката му сестричка в другия край на детската стая. Тя повдигна глава и се усмихна на сина си.

— Браво, Кенет — каза, внимателно разглеждайки рисунката. — Това не е кой да е кон, нали? Това е Елби.

Момчето кимна.

— Удивителна прилика — продължи лейди Кимбъл. — Като жива е и сякаш ей сега ще изскочи от листа и ще заподскача. При мен нямаше да се получи така добре.

По-добра похвала не можеше да получи, тъй като майка му рисуваше така божествено. С горда усмивка Кенет се върна при скицника. Пресегна се да направи нова рисунка на Елби, но в този момент вратата на детската стая се отвори и листът му се понесе като вихрушка. Стиснал в ръка въглена, момчето вдигна поглед към отдалечаващата се рисунка. В детската стая влезе баща му — голям и силен, така твърдо стъпил на земята, като един от знаменитите дъбове на Сатертън.

Гледайки сина си, лорд Кимбъл се намръщи.

— Казах ти да не си пилееш времето в рисуване. Трябва да усъвършенстваш латинския си, за да си готов догодина да отидеш в Хароу.

— Кенет вече свърши урока си по латински и аз му разреших малко да порисува — каза нежно майката на момчето. — Той е много талантлив, Годфри. Когато завърши гимназия, ще замине на първото си пътуване до континента и ще донесе оттам прекрасни скици.

Лорд Кимбъл изсумтя.

— Рисуването е занимание за момичета. Джентълмените наемат художници, за да могат да уловят най-интересните места по време на пътуването.

Грабвайки рисунката от ръцете на сина си, лорд Кимбъл я смачка и захвърли в огъня.

— Ела с мен — заповяда той. — Кравите започнаха да се телят, а ти си достатъчно голям, за да помогнеш.

Кенет издаде неволен звук на протест, след което стисна устни и се изправи послушно на крака.

— Да, сър — отговори момчето. След време щеше да стане петият виконт Кимбъл и щеше да е отговорен за всичкия добитък. Трябваше да познава всеки инч от Сатертън също като баща си. Нямаше нищо по-важно от земята и хората, живеещи на нея. Нищо!

Но преди да последва баща си навън от стаята, момчето хвърли един изпълнен с печал поглед към огъня в камината, където творението му се бе превърнало в пепел.