Мери Джо Пътни
Огнена река (15)

Глава 14

На следващата сутрин Ребека закуси в стаята си. Не искаше да се среща с Кенет. Настроението й не беше най-доброто и се страхуваше, че ще му говори дръзко и нахално.

След закуска реши да посети баща си в ателието му, знаейки, че през това време той е обсъдил всички предстоящи дела със своя секретар, и че трябва да започне своята работа. Ако тя иска да говори с него, ще трябва да побърза, преди той да се е хвърлил с главата напред в работа.

Баща й стоеше пред статива и внимателно разглеждаше новата си картина „Уелингтън“. Виждайки дъщеря си, попита:

— Какво мислиш за това?

Ребека внимателно погледна платното.

— Мога да помириша дима и грохота от оръдията. Херцогът прилича на човек, който е преминал през ада на войната и е успял да поведе армията след себе си.

— Съветът на Кенет ми беше много полезен. Преди това картината беше просто добра, сега е шедьовър. — Сър Антъни с гордост погледна платното. — Моята серия „Ватерло“ ще стане главното събитие на изложбата в Кралската академия на изкуствата.

— Няма съмнение — с усмивка каза Ребека. Понякога баща й с неговата простодушна самоувереност й напомняше на дете. — Между другото, Кенет се оказа виконт.

— Така ли? — Първоначално думите на Ребека не предизвикаха изненада в сър Антъни, но само минута по-късно той осъзна смисъла и се намръщи. — Виконт, казваш? Уайлдинг… Значи е виконт Кимбъл?

Ребека кимна.

— Ти работи над портрета на неговата мащеха.

— Спомням си — сухо отговори сър Антъни. — Перфектно тяло и невероятна самоувереност.

След като реши, че сега е моментът да каже на баща си за истинската си цел на своето посещение, Ребека с престорена небрежност отрони:

— Кенет предлага да се възползвам от неговите връзки, за да възстановя репутацията си във висшето общество. Какво мислиш ти?

Баща й се обърка и пребледня.

— Толкова ли е важно за теб това?

— Нима си забравил? От осемнадесетгодишна не съм канена никъде.

Баща й отваряше и затваряше устата, опитвайки се да каже нещо, но не можа да произнесе нито дума. Постепенно се върна предишния цвят на лицето му.

— Искаш да кажеш, че не си излизала в обществото, защото там не са те приемали?

Ребека погледна учудено баща си.

— Точно така. Нима си забравил онази стара история?

— Не, не съм забравил, но никога не съм мислил за последствията. С твоето възпитание се занимаваше майка ти. Мислех, че след като скандала е забравен, ти просто си решила да останеш вкъщи. — Устните на сър Антъни затрепериха. — Знам, че винаги съм бил лош баща, но ми е неприятно, когато ми напомняш за това.

— Ти си добър баща — каза Ребека, на която й стана жал за него. — Кой друг би могъл да ме научи да рисувам и да ми предостави пълна свобода на действие?

— Ти си роден художник и на мен дори не ми се наложи да те уча. — Сър Антъни въздъхна. — Вие с майката ти ме направихте егоист. Между свободата и дълга има невидима граница и аз много често съм я преминавал. Трябваше по-често да ви обръщам внимание. По този въпрос има твърди правила.

— Надявам се, не се каниш да започнеш всичко отначало? — разтревожено го попита Ребека. — Аз съм достатъчно възрастна и не бих се подчинила.

Сър Антъни се усмихна печално.

— Няма нужда. Ти се държиш безукорно и аз се надявам, че това е и моя заслуга.

— Не трябва да се тревожиш за мен, татко. Ако аз имах нужда от висшето общество, то отдавна щях да съм го направила. Просто предложението на Кенет ме обезпокои и дойдох да се посъветвам с теб. Честно казано, предпочитам да си стоя вкъщи.

— Последвай съвета на Кенет — нареди баща й. — По рождение ти принадлежиш към каймака на обществото и това не може да бъде пренебрегнато. Аз ще предложа на Кенет своята помощ, но мисля, че и сам ще може да се справи. Никога не съм имал толкова добър секретар.

Ребека беше разочарована от отговора на баща си. В сърцето си се надяваше, че той ще я обезкуражи. Но защо не й се искаше да се покаже в обществото? Какво е това, страх или срамежливост?

Най-вероятно бе страх. Тя, както всички творци, бе лесно уязвима, но очевидно ще трябва да се възползва от предоставената й възможност. Да остане отшелник бе по-лесно, отколкото да живее в свят, пълен с хора. Нека рискува да бъде отхвърлена, но да не направи опит да избяга от черупката си бе престъпление към самата себе си и своя талант.

Като взе решение, Ребека премина през ателието и се приближи към покритата с платно картина. Повдигайки го, тя намери недовършен портрет на сестри близначки.

Значи, ето какви са били. Е, портретът ще е великолепен.

— Трудността се крие в това да се покаже характера на всяка жена, независимо от потресаващата им прилика. — Бащата се приближи към дъщеря си и застана до нея. — Отдясно е лейди Стратмор, а отляво лейди Маркленд. Можеш ли да определиш техните характери?

Ребека внимателно изучаваше портрета.

— Лейди Маркленд е много общителна. Очите й светят закачливо. Лейди Стратмор е по-сдържана. Тя е срамежлива и е склонна към размишления.

— Не е зле, не е зле — съгласи се сър Антъни. — Значи съм уловил техните различия.

— Трябва да поработиш над тъмнокосата фигура на джентълмена. Левият му крак е по-къс от десния.

— Хъм, предполагам. На следващия сеанс ще го коригирам. — Сър Антъни покри портрета. — Как се движи работата ти над портрета на Кенет?

— Много добре. — Ребека се замисли за момент и добави: — Той има толкова интересно лице!

Бащата имаше не по-малко художествен усет и знаеше, че дъщеря му се опитва да игнорира голяма част от това, което не би искала да види.

* * *

Коленете на Ребека трепереха, когато слезе от каретата. Силен дъжд се изливаше. Мраморните стъпала на стълбището, по които двамата с Кенет се изкачваха, бяха хлъзгави и на нея й се наложи да се хване силно за ръката на своя спътник, за да не падне. Краката съвсем не я държаха.

— Вече съжалявам, че се оставих да бъда убедена — с неравен шепот каза тя.

— Няма да се разочароваш — каза той насърчително. — Това е само един неофициален обяд в компанията на много приятна съпружеска двойка.

Може и така да е, помисли Ребека, чувствайки сърцето си как замира от страх. Спомни си надменните погледи, презрителните усмивки, озадачено повдигнатите рамене, които придружаваха всяка нейна изява в обществото. Какво щеше да прави, когато мъжете напуснат дамите и тя остане насаме с Катрин Самото Съвършенство?

Беше твърде късно да се оттеглят. Вратата се отвори и на прага се появи изключително добре изглеждащ иконом. Взимайки наметалата от гостите, той ги покани в гостната, обзаведена с елегантна мебел. Към Ребека и Кенет се насочиха мъж и жена. И макар да не се държаха за ръце, от пръв поглед беше ясно, че тази двойка е като едно цяло. Така си подхождаха, сякаш единият бе неразделна част от другия. Отблизо Катрин Кениън се оказа още по-красива.

Кенет поведе Ребека към своите приятели и отстъпи малко назад.

— Майкъл, Катрин, разрешете да ви представя мис Ситън, моя добра приятелка.

Катрин се усмихна приятелски на Ребека и пое ръката й.

— Щастлива съм да се запозная с вас — каза тя и по лицето й беше ясно, че е откровена.

— За мен е също огромно удоволствие, лейди Майкъл — едва чуто отговори Ребека.

— Моля, наричайте ме Катрин.

— А моето име е Ребека.

Лорд Майкъл се наведе в поклон, като приветстваше новия гост. Той имаше зелени и удивително ясни очи. Баща й винаги казваше, че по очите на войника може да се разбере дали е бил в истински сражения и сега Ребека се удиви на неговата правота. В очите на Майкъл имаше същия блясък и увереност в своите сили, с които се отличаваше и Кенет, неговия приятел.

Мислейки на глас, Ребека каза:

— Вие бихте послужили за прекрасен модел на Александър Велики. — И тук веднага се изчерви, осъзнавайки, че е направила гаф.

Лорд Майкъл се усмихна.

— Кенет каза, че сте надарена художничка. Сега виждам, че не преувеличава.

— Ако Кенет е имал предвид, че силно се отличавам от обикновените хора, боя се, че е прав — отговори Ребека с принудена усмивка.

— Всеки от нас има своите странности — каза Катрин, като покани гостите до камината. — Не мислите ли?

Ребека се усмихна и се почувства по-спокойна, до времето за вечеря щеше да е напълно изчерпана. Кенет се оказа прав. Съпружеската двойка беше невероятна. Удоволствието, което те получаваха при общуването си с Кенет, се разпростря и над нея. Когато дойде време да оставят мъжете, Ребека вече щастливо си приказваше с Катрин.

Жените се оттеглиха, оставяйки мъжете сами.

— На мен ми е неловко да ви оставя сама — каза Катрин, — но трябва да се кача в детската стая, за да нахраня сина си. — Тя оправи индийския шал на раменете си, неволно докосвайки гърдите. — Ще ме помислите ли за нетактична, ако ви поканя в библиотеката и ви оставя за кратко време?

— Не искам да се натрапвам, но на мен много ми се иска да видя вашето момче — неочаквано за самата себе си каза Ребека.

Лицето на Катрин засия.

— За една майка няма по-голямо удоволствие от проявения интерес от страна на гостите към нейното дете. Единствено е жалко, че дъщеря ми днес е отседнала при приятели.

Те се изкачиха към детската стая, където бавачка на средна възраст приспиваше детето.

— Идвате точно навреме, милейди — каза тя. — Младият господар започна да капризничи. Навярно е гладен.

Подавайки детето на Катрин, бавачката отиде в кухнята да пие чай.

Детето веднага се успокои в ръцете на майка си. Ребека не откъсваше очи от него запленена. Тя никога не бе виждала от толкова близо гладно бебе. Колко са малки ръчичките му, какви меки коси!

— Той е толкова сладък! — възкликна тя. — Как се казва?

— Никълас, в чест на един от приятелите на Майкъл. Не мислите ли, че си приличат с баща му като две капки вода? — попита Катрин, сядайки в люлеещ се стол.

С едната си ръка Катрин разкопча елечето си, предназначено за кърмещи майки, и сложи бебето на гърдата си, което веднага започна да суче от нея, вдигайки малките крачета и свивайки малките ръчички в юмручета.

— Моля ви, седнете — каза Катрин. — Това ще отнеме известно време.

Ребека се разположи на стол и започна с удоволствие да наблюдава сина и майката.

— Аз малко разбирам от тези неща — каза тя, — но винаги съм си мислила, че знатните дами не кърмят децата си.

Катрин весело се засмя.

— Сега съм лейди Майкъл, но по времето, когато се роди дъщеря ми, аз бях просто войнишка съпруга и трябваше да кърмя бебето си. След като кърмих Ейми, реших, че само глупак може да остави това удоволствие на някоя дойка.

Гледайки как майката кърми детето си, Ребека се преизпълни с нежност. Кенет каза, че иска да разнообрази нейния скучен живот и успя да го направи само за една вечер. Едва сега Ребека осъзна каква голяма грешка е направила, отказвайки се от брака и майчинството.

Жените си побъбриха, докато малкият Никълас не се насити. Катрин закопча елечето си и лекичко потупа сина си по гърба, което му даде възможност да се оригне.

— От вас ще се получи чудесна картина „Мадоната с младенеца“ — възхитено възкликна Ребека.

— Виждате света чрез картини, ето това отличава художника от обикновените хора — замислено каза Катрин. — Завиждам ви за таланта. Аз, за съжаление, нямам никакви способности, мога да се грижа само за болни и ранени.

Тази богиня се заблуждава, помисли си Ребека. Тя има необикновен талант да обича и да бъде обичана, и този божи дар е по-силен от красотата й.

— Искате ли да подържите Никълас? — предложи Катрин, ставайки от стола.

— Аз ли? — с тревога каза Ребека. — Да не го изпусна?

— Няма да го изпуснете — каза Катрин, подавайки сина си на гостенката.

Детето през това време отвори очите и през булото на съня погледна Ребека. То приличаше на баща си, но имаше нещо и от майка си. Кожата му беше прозрачна и за портрета ще бъдат необходими по-деликатни тонове.

Интересно какво чувство изпитва майката, когато държи в ръцете си своето дете, замисли се Ребека. Какво би било, ако беше мой син? Сигурно ще е приятно да го наблюдавам и да откривам собствените си черти? А какво, ако детето беше мое и на Кенет?

Тази неочаквана мисъл разтърси Ребека до мозъка на костите. Разбира се, тяхното дете нямаше да е толкова красиво като отрочето на тази ангелска двойка, но нима това е важно? Ребека изведнъж почувства в себе си жажда за майчинство. С голямо внимание подаде бебето на майката.

— Той ще бъде разбивач на сърца.

— Вече стана — каза Катрин, полагайки сина си в люлката с герба на дома Ашбъртън. Тя нежно го целуна по кадифената бузка.

Ребека огледа детската стая.

— Никълас има ли братовчеди? — попита тя.

— За съжаление, не. Братът на Майкъл, Стефан, беше женен много години, но за нещастие, Бог не даде на съпругата му деца. Преди година съпругата му почина и Стивън още скърби. Сега живее в своето имение. Надявам се някога отново да се ожени и да бъде щастлив. Ще дойде време, когато Майкъл ще наследи титлата херцог, а на мен това не ми се иска. Стефан е херцог, но това не го направи щастлив.

В детската стая се върна бавачката и жените се канеха да се спуснат в гостната. Ребека за последен път погледна спящия ангел и отново помисли за Кенет.

Какво, ако това се случи?

 

 

— Какво предпочиташ? — попита Майкъл Кенет, сочейки към двете гарафи, подадени от иконома, след като дамите напуснаха трапезарията. — Портвайнът на брат ми или превъзходно шотландско уиски?

— Уиски. Нека си спомним старите времена. — Домакинът наля в чаши уиски и те удобно се настаниха до камината.

— Твоята млада дама е просто възхитителна — каза Майкъл. — Наистина, тя е много срамежлива.

— Може би, но тя изобщо не е моята млада дама.

Майкъл повдигна вежди недоверчиво, но реши да не уточнява.

— Какви картини рисува тя? — попита той.

— Маслени портрети и, по правило, женски. Това са главно митологични сюжети, но в тях са ясно отразени личността й и оригиналното възприемане на сюжета. Предложих й да покаже няколко картини в Кралската академия, но тя категорично отказа.

— Може би се страхува от своя знаменит баща — каза Майкъл. — Ти спомена, че на нея й предстои да възстанови репутацията си в обществото. Какво се е случило?

— Когато е била на осемнадесет, тайно е избягала със своя любовник. За щастие се е опомнила навреме, върнала се е вкъщи, но светското общество било възмутено. — Кенет се намръщи. — Родителите й е трябвало да изчакат две-три години и след това незабележимо да започнат да я въвеждат в обществото. Вместо това те са я затворили между четири стени и тя е потънала в работа. Сега е сама. Знам, че вие с Катрин не обичате да излизате в обществото, но се надявам, че имате приятели, които биха могли да я приемат. Тя не трябва да избягва хората.

Майкъл се замисли.

— Приятелят ми Ралф, херцог Кандовър, ти го знаеш, дава следващата неделя бал. Ще го помоля да изпрати покана на теб и Ребека.

Кенет кимна одобрително.

— Това е да имаш връзки. Ако я видят на бал на херцог, вратите на много домове веднага ще се отворят за нея. Не мисля, че Ребека ще поиска да прелита от един бал на друг, но поне ще има свобода на избор. За съжаление няма да мога да избегна покани.

— Този бал ще е от полза и за теб — каза строго Майкъл. — Разкажи ми за своята работа. Нима си нает като секретар при сър Антъни само заради това да си по-близо до художници? Трудно ми е да го повярвам.

Преди да се реши да разкаже тази история, Кенет дълго мълча, двоумеше се дали да посвещава приятеля си в своята тайна.

— Добре — съгласи се накрая. — Бях помолен да разследвам причините за загадъчна смърт, но ти казвам, това е най-отвратителната работа, която някога ми се е налагало да направя.

Накратко разказа за предложението на лорд Боудън и за трудностите, с които той се бе сблъскал при опитите да разследва обстоятелствата на смъртта на Елен Ситън. Разказвайки на приятеля си за своята задача и свързаните с нея преживявания, Кенет почувства неописуемо облекчение.

— Разбирам желанието на Боудън да научи истината — каза Майкъл, внимателно слушайки разказа на Кенет, — но ти си попаднал в много неловко положение. Явно ти харесва Ребека, а и сър Антъни също.

Кенет мислеше за всички съмнителни приятели на сър Антъни. Всеки посвоему можеше да е замесен в тази трагична история.

— Аз съм измъчван от моето неясно положение. Мислех над всичко това, да срежа този гордиев възел, но съм дал дума на сър Боудън и сега това за мен е въпрос на чест.

— Би било чудесно, ако съумееш да докажеш вината на сър Антъни, но най-вече, от това нищо няма да излезе. Това ще доведе до ярост лорд Боудън и ще постави теб в неизгодно положение.

— Най-малко ще спечеля във финансово отношение.

И в много други, помисли Кенет, което, обаче, не го изоставаше предчувствието, как би могло да не трябва да плати прекомерно висока цена.

— Така и така заговорихме за чест, разкажи ми за твоята зла мащеха. Както аз разбирам, ако в завещанието не е изрично посочено кой трябва да наследи семейните ценности, тя има право да ги обяви за свои.

— Да, и там с нищо не може да се помогне. Ако бижутата ми бяха попаднали, аз никога нямаше да се разделя с тях.

— Интересно — каза Майкъл с хитър блясък в очите.

— По-скоро тъжно, отколкото интересно. — Кенет си наля уиски. — Сега е твой ред. Разкажи ми за своя щастлив брак и бащинство.

Изглежда Майкъл само това чакаше. Той говореше безкрай за своето семейно щастие. Кенет помисли за Ребека. Тя със своя остър език и страстна жажда да твори беше съвсем друга жена, пълна противоположност на меката и любяща Катрин. Но преди всичко, тя нямаше да иска да бъде нечия съпруга.

Когато Ребека и Катрин се върнаха в гостната, откриха, че мъжете още не са излезли от трапезарията.

— Като че ли Майкъл и Кенет още не са свършили своя портвайн. Трябва да наваксат изпуснатото и да си поговорят за много неща — философски отбеляза Катрин.

Ребека нямаше нищо против тяхното отсъствие. Не можеше да си спомни кога компанията на една жена й бе доставяла такова удоволствие. Жените удобно се разположиха около камината. Внезапно, незнайно откъде, се появи куче с много къси крака и зарови лице в краката на Ребека.

— Нашето куче изглежда се влюби във вас — с усмивка каза Катрин. — Ако не ви харесва начина, по който изразява любовта си, веднага ще го прогоня.

Ребека се наведе и потупа дългите уши на кучето.

— Не трябва да го гоните. Той не ме притеснява. Може би, това е Луи Ленивия?

Катрин весело се засмя.

— Изглежда репутацията му го изпреварва. Дъщеря ми пази рисунките си, направени на Луи, които скицира Кенет, когато нашия полк беше разквартируван в Тулуза.

Ребека удобно се настани в стола си.

— Кенет ми разказа, че вие сте пътували с войската през цяла Португалия и Испания. Не мога да си представя как сте успяла да оцелеете в такива условия и дори да отгледате дете.

Катрин започна да разказва на Ребека различни случаи от нейния походен живот, който сега изглеждаше нелеп, но както изглежда, в тези времена не й е било до смях.

Ребека забеляза, че домакинята й не каза нито дума за първия си съпруг. Сякаш никога не е съществувал, но затова пък с голямо удоволствие разказваше за Майкъл и Кенет.

— Кога срещнахте за пръв път Кенет? — попита момичето.

— Пътувахме с багажа в колата, когато ескадрила на френската кавалерия ни атакува. Ние с Ейми се отделихме от останалата група пленени… През целия път се чудех как да извадя тихо пистолета от пътната чанта, но така и не се решавах. Когато напълно загубих надежда, се появи Кенет с отряд войници и ни спаси от французите. За него това беше обичайно нещо, но не може да бъде забравено. — Катрин погледна замислено в огъня на камината. — И това не е последният случай, когато заради нас рискува живота си.

В главата на Ребека проблесна нов сюжет за картина, „Смелият войн и гордата красавица“. Тази сюжет бе много по-добър, отколкото този, който често й минава през главата, „Плахата художничка и героят войн“.

— Вие сте имали живот, пълен с приключения — каза Ребека с въздишка. — Аз дори не зная дали да ви завиждам, или да благодаря на бога, че ме е отвел далече от такива тежки изпитания.

— По-добре благодарете на бога — отвърна Катрин, усуквайки с пръст шала си. — Вие някога виждали ли сте рисунки на Кенет?

— Напълно случайно. Той беше скрил от мен, че може да рисува.

Катрин погледна Ребека с ясен поглед.

— Аз наистина много харесвам работите му, но малко разбирам от изкуство.

В гласа на Катрин прозвуча неизказан въпрос.

— Той е много талантлив и оригинален — каза Ребека. — Аз започнах да му давам уроци по живопис, а именно техника на работа с маслени бои. Действително, късно е започнал да рисува, но от него може да стане велик художник.

Лицето на Катрин светна в усмивка.

— Радвам се да го чуя. Той винаги казваше, че неговите рисунки са просто забавление, но мисля, че в душата си той е истински художник и просто не обича да говори за това с невежи хора.

Катрин беше колкото отзивчива, толкова и прекрасна. Ако Кенет не бе влюбен в нея, то, изглежда, бе остарял сухар.

Напомняйки си, че тя бе негова наставница, а не любима, Ребека помоли Катрин да й разкаже как изглежда Брюксел преди битката при Ватерло.

За какво ли не говориха, а войната бе много по-безопасна тема за разговор, отколкото любовта.