Мери Джо Пътни
Огнена река (27)

Глава 26

Настъпи денят на бала в Стратмор. Ребека и Кенет пиеха чай в гостната, за да могат малко да хапнат и да издържат до вечерята.

— Днес имам намерение малко да се позабавлявам — каза Кенет, взимайки от чинията поредната сладка. — Всички вълнения са зад нас, нашите картини са приети и нищо не ни пречи да се отдадем на забавление.

— Напълно си прав — каза Ребека, наливайки чай в чашите.

Кенет пиеше чай и гледаше Ребека, отбелязвайки за себе си, че тя е така въздушна и лека като сладката в ръката му. Сега, когато не беше зает с работа, желанието да се окаже с нея в леглото стана просто непоносимо. Трябва колкото се може по-бързо да се потопи в работа, в противен случай това желание ще изпълни цялото му същество и ще го лиши от последните сили да се съпротивлява.

Тези мисли бяха прекъснати от появата на сър Антъни, облечен в елегантен вечерен костюм.

— Здравей, татко — каза Ребека. — Мислех, че вече си тръгнал.

— Джордж и Майкъл сега ще дойдат за мен, но преди това искам да ви съобщя последните новини. Ребека, днес на изложбата двама души ме попитаха дали ще се наемеш да нарисуваш техни портрети, а жени ме безпокоят да те убедя да продадеш „Корсаря“. Предложенията са много изгодни, но както разбирам, ти не се каниш да го продаваш.

— Ти си прав. Все пак колко изгодни?

— Петстотин гвинеи.

Ребека едва не изпусна чаша си.

— Това е цяло състояние!

— Да, цената е висока. А една херцогиня предлага за портрета дори хиляда гвинеи, но мисля, че тя просто се шегува.

Ребека с усмивка погледна Кенет.

— Ето че се прослави, капитане.

— Ще трябва да си пусна брада, така че никой да не ме познае — каза мрачно Кенет.

— От вашите картини също са заинтересовани, Кенет — продължи сър Антъни. — Съветвам ви да не приемате по-малко от триста лири, или още по-добре, опитайте се да получите по-висока цена.

— Смятате ли, че те струват толкова? — удиви се Кенет.

— Всяка картина струва цената си, която автора поиска за нея. Не се подценявайте. — Сър Антъни тръгна към вратата и, хващайки дръжката, добави: — Мисля, че скоро ще трябва да си потърся нов секретар.

— Може би, но е рано сега да се говори — каза Кенет, припомняйки си своето недовършено разследване.

По това време в къщата се появиха Хамптън и Фрейзър. Виждайки, че вратата на гостната е отворена, те влязоха поздравявайки се с Ребека и Кенет.

— Е, млади хора, вие надминахте себе си — каза Хамптън. — Твоите картини, Ребека, са от висша класа. — Той погледна към Кенет. — Казах ви, че рядко греша, и се радвам, че подписах с вас договор. Когато картините ви бъдат публикувани, ще ми се наложи да заема от Ребека „Корсаря“ и да го поставя на витрина. След това разпродажбата за броени минути ще приключи.

Кенет простена, а сър Антъни весело се разсмя.

— Това няма да стане, чичо Джордж — твърдо заяви Ребека.

— Жалко — каза Хамптън. — Ти ме лишаваш от брилянтна реклама.

Лорд Фрейзър с мрачен вид слушаше този весел разговор и Кенет реши, че благородния джентълмен е абсолютно лишен от чувство за хумор.

— Време е. Днес ще обядвам с Бенджамин Уест. — Сър Антъни хвърли многозначителен поглед на присъстващите. — Уест иска да говори с мен, защото иска да го сменя за поста председател на Кралската академия на изкуствата.

Настъпи дълбока тишина. Кенет видя, че Хамптън е много изненадан от новината, а Фрейзър беше просто потресен до дъното на душата си.

— Колко прекрасно! — извика Ребека и се хвърли на врата на баща си. — С подкрепата на действащия председател твоя успех при избирането ще бъде сигурен.

— Това ще бъде след няколко години. Аз харесвам Уест и се радвам да го видя в добро здраве. — Сър Антъни се усмихна. — Но ако потрябва нов председател, аз съм винаги готов да заема това място.

— Може Том Лорънс ще възрази — с подчертана небрежност каза Фрейзър, — но ако Уест е така решил, тогава всичко ще е наред.

— Антъни е най-подходящият човек — каза Хамптън, протягайки на приятеля си ръка. — Той погледна към Ребека. — Кой знае, ще дойде време и Кимбъл да оглави художествената академия. Вече се говори за това да го направят млад член на академията. При теб има изгледи да си дъщеря и жена на председатели.

Това беше само предположение, но Кенет забеляза, че Фрейзър пламна от гняв.

— Да говорите за това, след като изложих две картини е твърде рано, — каза младия художник. — Аз все още имам много да уча.

— Радвам се, че сте наясно с това, — каза рязко Фрейзър. — Би било жалко, ако главата ви се замае сега от успеха, когато вие още нищо не представлявате.

Хамптън погледна враждебно Фрейзър.

— Време е да тръгваме — каза той. — Всичко най-добро.

— Бедният Фрейзър — каза Ребека, когато вратата се затвори след господата. — На него му е непоносимо да види как изгрява звездата на някой, когато в същото време неговата собствена, но все пак скромна, залязва. — Тя изтича при Кенет танцувайки и обви ръце около врата му, като едва не счупи чашата, която той в същото време остави на масата. — Но всички останали са толкова щастливи за теб, че не мога да намеря думи.

Оставяйки чашата с чай, Кенет привлече Ребека на коленете си.

— И всичко това благодарение на тебе, скъпа. Ако не беше ти, аз никога нямаше да се реша да покажа свои картини.

Той я награди с лека целувка, която веднага се присъедини към безброй по-сериозни целувки. Ребека обви ръце около врата му, устните й се разтвориха сами. Вкусът й беше сладък от тортата. И това подпали кръвта му, от което се замая главата на Кенет.

Отмятайки глава назад, Кенет се опита да спре.

— Не трябва да се целуваме в гостната — каза той. — Могат да ни видят.

Той забеляза несигурността в очите на Ребека, която бързо отстъпи място на страстта.

— Прав си — каза тя. — Моето ателие е много повече подходящо за това. — Ребека потупа Кенет по бузата. — Лавиния каза, че „Корсар“ е мечтата на всяка жена. Всяка би искала да има такъв любовник — упорит, опасен, изпълнен със страст.

Кенет тежко дишаше. Той помогна на Ребека да стъпи и се изправи.

— Лавиния има твърде голямо въображение — каза той.

— Напротив, тя вижда направо през хората. — Ребека се приближи към Кенет, така че нейните гърди докоснаха неговите. — Лавиния каза, че портретът отразява моето отношение към теб и тя не греши.

Кенет замръзна на място.

— А какъв ме виждаш ти?

— Мрачен. — Ребека обхвана врата на Кенет с ръце, галейки го, изтегляйки косата му зад тила, гърдите й се притиснаха още по-близо до него. — Опасен. — Изправяйки се на пръсти, тя нежно го захапа за ухото.

Сърцето на Кенет беше готово да изскочи. Желанието го преизпълни. Тялото му се изпълни с копнеж, а слабините му се напрегнаха.

— Неотразим — продължи Ребека, търсейки неговите устни с устни.

Поемайки си дълбоко дъх, Кенет я привлече към себе си, неспособен дълго да й се съпротивлява. Тя беше като стипчиво вино, вълнуващо кръвта и едновременно умиротворява изстрадалата му душа и плът. Неговата Лилит, полубогиня, излъчваше страст. Ръцете от само себе си се плъзнаха надолу по гърба й, улавяйки гъвкавото й дупе. С всяка част от тялото си чувстваше меката и податлива женска плът.

Той едва се сдържаше, когато още не познаваше тяло й; а сега, когато го изучи до най-малките детайли да удържа желанието в себе си беше непоносимо. Споменът за това му причиняваше физическа болка. Той искаше да гледа нейното нежно тяло отново и отново. Той я искаше с нежност, искаше да доведе себе си и нея до лудост. Искаше да се потопи в това гъвкаво тяло. Искаше да види как очите й проблясваха от страст, как се потушава тази жажда и утолява.

Не!

— Лилит, ти си истински дявол. Ти открадна душата ми и ме опустоши. — Кенет със съжаление пусна Ребека от обятията си. — Колко пъти ще повтаряме една и съща грешка? Трябва да сме глупави, за да я повторим отново.

— Не виждам нищо глупаво в това да желаеш и да обичаш. — Ребека издърпа лентата, и косите от разкошен златист дъжд се посипаха по раменете й. — Ти вече не си просто секретар на баща ми. Ти си виконт и признат художник.

— Ние вече се движихме по ръба на бръснача, изкушавайки съдбата. Неразумно е да се държим така безразсъдно. Готов съм да се закълна, че не съм в състояние да спра. — Той погали Ребека по бузата. — Ти ме опияняваш.

Ребека хвана ръката му и я сложи на гърдите си, без да сваля от него трескаво блестящи очи. Кенет замръзна, без да е в състояние да отдръпне ръката си.

— Не е нужно да се притесняваш за нищо. Лавиния ме научи как да се предпазвам. — Ребека леко се изчерви, но не отмести поглед. — В ателието има всичко, което е необходимо, за да защитим нашата връзка.

Последният бастион на Кенет се срути като къщичка от карти. Защо те трябва да се отказват от взаимния си страстен копнеж? Задължението му към по-малката му сестра е изпълнено, случая с Боудън е пред приключване, и той е почти уверен, че сър Антъни е невинен за смъртта на жена си. След няколко седмици, а може би дни, той отново ще принадлежи на себе си. Получените бижута ще го спасят от банкрут независимо от това, дали Боудън ще върне ипотеката или не. Въпреки оставащите дългове, той скоро ще стане лорд Кимбъл, собственик на Сатертън в пълния смисъл на думата.

Когато това стане, той най-накрая може да каже… С една дума той ще бъде в състояние да говори открито за брак, ако, разбира се, Ребека промени своето мнение за брака.

А сега… сега и двамата горят в огъня от страстта, и има само един начин да загасят този огън.

Но този път той ще се постарае да не мисли само за себе си. Тя знае как да се раздава, той трябва да я научи как да получава. Кенет взе в длани лицето на Ребека.

— Ако корсарят е желан любовник, то ти си желаната любовница. Страстна. Открита. Безумно привлекателна. — Той целуна Ребека и целувките му бяха горещи, идващи от сърцето му. — Подготви се, Лилит. Нямам повече сили да ти устоя.

— Добре — каза тя. — Ще се видим в ателието.

Те поотделно излязоха от стаята, но всеки, който би ги видял, веднага би се досетил за техните намерения. Разпуснатите й коси и зачервено лице говореха сами за себе си. По лицето на Кенет също всичко лесно може да се разбере. За щастие не срещнаха никого. Кенет отиде направо в ателието. Той разпали огъня в камината, постели наблизо килим, планирайки тук да бъде с Ребека, за да завладее всяка клетка от нейното божествено тяло.

Свали обувките си, сакото, вратовръзката, тогава влезе Ребека. Той веднага я притисна в прегръдките си и я целуна.

Ребека свали ризата от раменете му и сложи прохладните си длани върху неговите тежко повдигащи се гърди.

— Толкова отдавна исках да направя това — прошепна тя.

— Аз също. Само Бог знае колко страстно те желая.

С прибързана тромавост Кенет разкопча копчетата на роклята на Ребека. Корсажът на роклята падна, разголвайки твърдите й гърди. Както и очакваше, под роклята тя нямаше нищо. Тя беше невинно безсрамна. Навеждайки се, Кенет взе в уста зърното й. То беше като розова пъпка, готова да се отвори към слънцето.

Ребека изстена и обви с ръце врата му. Галейки с устни гърдите й, Кенет повдигна подгъва на роклята и започна да гали краката й. Ръката му се докосна до съкровеното място на нейната женственост и по него премина тръпка.

Кенет искаше да удави в нежност Ребека, да я направи безметежна и спокойна и потопи пръста си дълбоко в нейното тяло.

— Да, да — изстена Ребека и се разтопи в неговите силни ръце.

Кенет се изправи и издърпа роклята над главата й. Ребека го погледна с очи, пълни със страст.

— Искам ти също да се съблечеш — каза тя.

Кенет стана, махайки от себе си дрехите. Той така бързаше, че копчетата се разлетяха и падаха на пода. Горещият му поглед го правеше да заприлича на „Корсаря“ — мечта за всяка жена.

— Твоето тяло е толкова красиво — каза Ребека, — че се раздвоявам между желанията си да те галя и рисувам.

— Рисуването може да почака. — Кенет грабна в ръцете си Ребека и зарови лицето си в шията й. — Имаме по-важни неща за вършене.

Ребека започна леко да хапе ухото на Кенет. Той изстена, чувствайки как в тялото му се напряга всеки мускул. Заставайки на коляно, той сложи Ребека на килима пред камината. Тя самата беше като огън, толкова близка и така желана. Той легна до нея и започна да покрива тялото й с безкрайни целувки.

Ребека се извиваше под ласките му, трепереща от желание.

— Моля те, Кенет — прошепна тя, — вземи ме.

Ръцете й галеха плътта му, разпалвайки огън по цялото тяло. Неспособен да понесе да издържи, той разтвори краката й и проникна в топлата й влага. Забравяйки за всичко друго, той се остави на властта на ритъма на движенията, желаейки само едно — да утоли мъчителната жажда. Ребека му помогна, опитвайки се да влезе в ритъм, галейки го, целувайки го. Вълна от страст ги покри, заливайки, отнасяйки ги, докато не ги изведе до желания бряг — вулкан от блаженство. Сега те се сливаха в едно и душа и тяло.

Конвулсиите, разтърсващи телата им, постепенно стихнаха, а с това се връщаше и съзнанието. Кенет пое дълбоко дъх и легна на една страна, силно притискайки до себе си Ребека. Откъде толкова много страст в нейното малко, крехко тяло? Как божествено тя можеше да го доведе до пълно безумие?

В стаята можеше да се чуе само тиктакането на часовник, пропукването на дърво в камината, както и учестеното дишане на влюбените. Кенет положи ръка в нейната прекрасна коса. Лилит. Червенокоска. Ребека. В нея необяснимо обединяваше всичко: добротата и яростта, подигравката и нежността.

Оставаше само да се моли на бога, че с течение на времето тя ще принадлежи само на него, защото той никога няма да може да се раздели с нея.

 

 

Ребека заспа в обятията на Кенет. Голямото доверие е труден избор. Кенет се чувстваше щастлив, но времето минаваше и той се размърда. Ребека отвори очи.

— Непременно ли трябва да отидем на бала? — попита тя.

— Страхувам се, че да. — Кенет нежно я погали по гърба. — Подозирам, че Стратмор е именно човека, който е организирал кражбата на семейните бижута, и трябва да му благодаря, дори и той да не си признава.

— Тогава трябва да отидеш. — Ребека се повдигна на лакти и започна да разглежда Кенет. Нейният корсар. В него беше всичко това, за което говореше Лавиния, и дори повече. — Въпреки участието ти в кървавите битки, ти почти нямаш белези по тялото.

— Провървя ми: Никога не съм бил раняван. Ако това се беше случило, сега нямаше да съм с теб. Всяко сериозно раняване завършва със смърт или ампутация. — Кенет се усмихна. — С изключение на Майкъл: той е омагьосан.

Ребека седна и прокара длани по гърба на Кенет.

— Чувствам тук някакви белези. Ти не спомена ли, че си бил бит.

Кенет кимна.

— Войниците често ги наказват с камшик за различни нарушения. В моя случай беше дързост. Бях осъден на сто удара с камшик.

— Беше ли виновен?

— Напълно. Макар че бях вербуван на военна служба, аз бях високомерен и се гордеех със своя благороден произход. Нарекох офицера задник. Той или не знаеше, че съм бъдещ виконт, или предпочете да се преструва, че няма никаква представа, но така или иначе беше заповядал да бъда бит. Бях привързан към две кръстосани копия и едва не ми съдраха кожата от гърба. — Кенет малко се замисли. — Ще направя серия от рисунки за Джордж Хамптън. — Боя беше съпроводен от удари на барабан и всеки удар се отбелязваше с удар по барабана.

Въображението на Ребека й помогна ясно да си представи тази картина.

— Можело е да те съсипят до смърт — каза Ребека.

— Това не би могло да се случи. По време на наказание винаги има полкови лекар и той знае кога трябва да се спре. Когато клетникът идва на себе си, лекаря му оказва необходимата помощ.

— Какъв варварски обичай!

— Може би, но много ефективен. — На устните на Кенет се появи лека усмивка. — Разбрах, че произходът има значение само в обществото. Извън него е гола фраза. Осъзнавайки това, аз станах образцов войник.

Ребека погледна твърдия профил на Кенет и си помисли за това, че именно неговия жизнен опит го правеше различен от другите мъже, които тя познаваше. Той е успял да се раздели със своите привилегии и да възпита в себе си твърда и силна воля. Преминал през всички изпитания, през всички превратности на съдбата и все още е запазил чувството си за красота. Именно с този опит той сигурно ще стане велик художник. Същият опит ще го направи ненадминат любовник. За да се разбере това, не е нужен голям интелект.

— И когато стана офицер, ти също ли си заповядвал да се бият войници?

— Ако е било необходимо. Когато имаш работа с трудни хора, се налага да взимаш строги мерки. — Кенет леко скочи на крака. — Време е да се върнем към светските задължения, Червенокоске.

Проявявайки повече интерес към голото му тяло, отколкото към думите му, Ребека взе албум и въглен молив и започна да скицира.

— Трябва да те нарисувам като Херкулес. Перфектно телосложение и мускули, достойни за четката на един художник. Трябва да попитам чичо Джордж дали няма да иска от мен серия от рисунки на голо мъжко тяло.

— Само се опитай да го направиш и на следващата изложба ще се появи портрета на Лилит.

— Нито един джентълмен не би си позволил да сложи такъв портрет.

— Къде виждаш джентълмен? Ти искаше пират и сега го имаш. Опасен корсар, съблазняващ невинни момичета.

— Тогава няма за какво да се притеснявам — засмя се Ребека.

— Никой няма да избяга от ненаситните ръце на опасния корсар! — извика Кенет и се хвърли към Ребека.

Тя рязко се дръпна, опитвайки се да се измъкне от него, но без успех. Кенет издърпа от нея албума и го хвърли на килима, покривайки с целувки цялото й тяло.

— Никой няма да избяга и от Лилит, и от острите й нокти — каза Ребека, драскайки рамото му, галейки най-интимните части на неговото тяло.

Тя се оказа усърдна ученичка. Кенет изстена, взе я на ръце и я пренесе на килима. Разделяйки с коляно краката й, той със силен тласък влезе в нея.

Смеейки се, те се гледаха един друг в очите. Сърцето й запя. Преди това тя нямаше представа, че може да се прави любов безгрижно. Беше щастлива и видя щастието в очите на любимия.

Движенията му стана по-бавни и Ребека мечтаеше това никога да не свършва, те никога да не излязат от тази стая и да не видят полуделия свят около тях.

Но колкото и да не й се искаше, тя ясно разбираше, че това никога няма да се случи.