Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Паднали ангели (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
River of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 39 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Мери Джо Пътни

Заглавие: Огнена река

Преводач: wenby

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10355

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Изпълнявайки условията на договора, Кенет пристигна при Боудън с отчет за първата седмица от пребиваването му в дома на Ситън. Той веднага беше поканен в кабинета на лорда. Виждайки Кенет, Боудън остави вестника и с жест предложи на госта да седне.

— Добър ден, лорд Кимбъл. Какво имате да ми кажете?

Кенет погледна отблизо възрастния джентълмен. Сега, вече малко повече научил за сър Антъни, той можеше с увереност да каже, че братята външно много си приличат; същата измършавялост, същият среден ръст, същите оформени черти на лицето. Но сър Антъни беше по-жив, общителен, с често променящо се настроение — от необуздана веселост до гневни изблици — и всичко това го правеше млад, много по-млад от брат му, а тях ги разделяха само две години.

— Задачата не върви добре, както ми се искаше. Опасявам се, че разследването ще се забави за неопределено време.

Кенет накратко докладва за честата смяна на слуги, за това, колко много той трябваше да работи, за да въведе в ред работите на сър Антъни. След това той начерта план за следващите си действия и в заключение каза:

— Сър Антъни си води дневник, по който може да се възстанови картината за този период, но за съжаление тези дни, които са ми нужни, след смъртта на лейди Ситън са били бързо забравени в семейното имение. Аз не мога да се добера до тях, докато сър Антъни не се отправи натам за лятото. Както виждате, има непредвидени усложнения.

Слушайки Кенет, Боудън все повече се мръщеше.

— Аз очаквах повече — процеди той през зъби.

— Все още е малко, но работата е задвижена от нейната мъртва точка — отговори Кенет. — Срещнах се с приятели на сър Антъни и ще започна внимателно да ги разпитвам за лейди Ситън. Искам да намеря бившия секретар Морли и да поговоря с него.

— Това лесно ще се уреди. Той сега е секретар на един от моите приятели, член на парламента. — Боудън взе писалка и хартия и записа адрес.

Кенет кимна, приемайки бележката.

— Ще считаме, че този въпрос е решен. На мен ми е странно, че Морли е напуснал къщата веднага след смъртта на лейди Ситън. Това ме навежда на мисълта, че той пази някаква тайна — продължи Уайлдинг. — Чух, че Морли е бил много суетен. Не е изключено, че на него му е предложено място на много по-благоприятни условия.

Боудън се облегна в стола и внимателно погледна Кенет.

— Разбирам, че не сте имали време да стигнете до дъното, но какви са вашите общи впечатления от дома?

Кенет за момент се замисли, събирайки мислите си.

— Имам впечатлението, че смъртта на лейди Ситън все още е отворена рана за цялото семейство, въпреки че сър Антъни никога не е споменавал нейното име. Но забелязах, че той често гледа портрета, който виси в неговия кабинет. Дъщеря му всячески се старае да отклони разговора за смъртта на майка си. Съжалявам, че не мога да прочета мислите им. — Кенет хвърли на Боудън хитър поглед. — Вярно ли е, че сър Антъни ще се жени за любовницата си, лейди Клекстън? Изглежда те имат истински роман.

— За Лавиния Клекстън? Глупости. Напротив, това е само прикритие. Аз не знам името на жената, заради която Антъни уби Елен. Той понякога е много потаен и предпазлив.

Кенет намръщено размишляваше.

Ако сър Антъни обича друга жена, заради която е готов на престъпление, тогава защо да я крие и да прекарва толкова време с Лавиния? Интересно как са приключвали всички други негови любовни връзки? Какво ще стане, ако до момента в живота му не е имало нито един любовен роман?

Кенет се почувства така, все едно е попаднал в царството на сенките.

— Как е моята племенница? — неочаквано попита Боудън, прекъсвайки размишленията на Кенет.

— Срещаме се с мис Ситън само за вечеря — каза той. — Почти не я виждам, тъй като по-голямата част от времето тя прекарва в ателието. Знаехте ли, че тя е талантлива художничка?

— Нямах ни най-малка представа — изненада се Боудън. — Може би това се дължи на нейното падение. За хората на изкуството не съществуват нито божи, нито човешки закони.

Кенет едва се въздържа, за да не го нагруби.

— Възможно е мис Ситън да е направила грешка в младежките си години, но не съм чувал след това някой да я упрекнал в лекомислие.

— Опитайте се да разберете по-точно — студено отвърна Боудън. — Малко птиченце ми каза. Следващият път ще очаквам от вас по-подробен доклад.

— Вие правите грешка, като настоявате за ежеседмичен доклад — каза Кенет, на когото не хареса заповедния тон на Боудън. — Аз ще бързам, знаейки, че очаквате ежеминутен резултат, и това ще навреди на каузата.

Лицето на Боудън потъмня.

— Може да сте прав — каза той след дълго мълчание, — но аз настоявам да се срещаме не по-малко от веднъж в месеца.

— Съгласен съм, но нашите срещи не трябва да се провеждат във вашия дом, който се намира само на една миля от имението на сър Антъни. Ако му съобщят, че са ме видели да влизам във вашия дом, аз веднага ще се намеря на улицата. По тази причина не трябва да ми пишете на неговия адрес, при условие, разбира се, ако няма спешна необходимост. — Кенет връчи на Боудън лист с адрес. — Аз използвам този пощенски адрес за моята лична кореспонденция. На всеки два дни ще се отбивам там.

— Сега, когато обсъдихме всичко, искам да се надявам, че резултатите няма да се забавят — произнесе Боудън, слагайки листчето в едно чекмедже на бюрото.

— Може би, но по мои изчисления разследването ще отнеме повече време. Тук малко зависи от нашите желания. — Кенет стана. — Сам ще намеря пътя. Моите почитания, лорд Боудън.

Приближавайки към малка сумрачна стая, Кенет се забави на вратата, тъй като в това време икономът с нисък поклон пропусна в къщата миниатюрна жена със сребърни коси. С уважението, с което икономът я посрещна, му стана ясно, че тя е господарката на къщата. Значи Боудън беше женен и наследява титла. Изкачвайки се по стълбите, лейди Боудън внезапно видя Кенет и го удостои с хладно кимване. Кенет беше много изненадан как Боудън се е решил на този брак, ако него никога не го е напускала мисълта за една жена, в която беше безумно влюбен.

Връщайки се в дома на Ситън, Кенет стигна до заключението, че неговата секретарска работа не е така скучна. Сър Антъни и Ребека бяха така увлечени в своята работа, че не му пречеха в неговата собствена. Приятелите на художника много бързо свикнаха с новия секретар и не се стесняваха да изразят пред него своето мнение, което можеше да му свърши добра работа.

Не всички слуги веднага му се подчиниха, но, след като уволни най-невнимателните от тях и нае нов иконом на име Минтън, неговия авторитет не беше поставян под съмнение. Скоро всичко в къщата заработи като добре смазан механизъм.

В свободните минути Кенет се любуваше на произведения на изкуството, които бяха в къщата на всяка крачка. За негово голямо съжаление, той почти не виждаше Ребека. След техния разговор в първия ден от неговата работа Кенет се надяваше, че между тях ще се установят приятелски отношения, но както честно призна на лорд Боудън, те почти не се виждаха. След вечеря, на която често присъстваха гости, се водеха само леки, светски разговори, и Ребека, като правило, не вземаше в тях участие. Тя мълчаливо вечеряше и, извинявайки се, отново изчезваше в своето ателие.

Понякога на Кенет му се струваше, че Ребека нарочно го избягва, но това не беше така. За нея съществуваше само нейното творчество. Приемайки Кенет за новия секретар на баща й, тя повече не го забелязваше — той стана за нея част от домашната обстановка. С това не беше възможно да се примири.

Най-лошото беше, че той искаше да се сприятели с Ребека не само заради това, че искаше да научи повече за смъртта на майка й, но и защото тя го привличаше. Беше привлечен от несъмнения й талант, остър език и дълбоко скрита чувственост. Въпреки това се страхуваше, че нейната проницателност можеше всичко да развали. Ако сър Антъни беше действително замесен в убийството, Ребека лесно може да се досети, че Кенет е проникнал в къщата с предварително определена цел. Страшно беше да помисли какво би се случило, ако плановете му се разкрият.

На път за вкъщи, Кенет погледна в пощенския си адрес, на който пристигаха негови писма. Това беше една сграда, в която се намираше и магазин за канцеларски материали, така че винаги можеше лесно да обясни своето недълго отсъствие. В пощата го чакаше писмо от сестра му. Това беше отговор на Бет на негово кратко съобщение. Кенет счупи восъчния печат и извади лист хартия, изписана с елегантен дребен почерк.

Скъпи Кенет!

Радвам се, че работата ти харесва. У дома всичко е добре и до голяма степен благодарение на пристигането на твоя приятел лейтенант Дейвидсън. В началото той беше много мрачен, но постепенно започна да се променя. Той притежава чудесно чувство за хумор и ние с братовчедката Оливия сме във възторг от него.

Осакатената му лява ръка, странно, ми позволява да не се стеснявам от моите болни крака. Всяка сутрин заедно обикаляме имота. Той има много идеи за това как да подобрим нашите земеделски земи, без да се инвестират много пари. Наоколо всички се възхищават на неговата интелигентност и здрав разум. От пристигането си в Сатертън се измени до неузнаваемост.

По-нататък Бет описваше предложенията на Дейвидсън. Очевидно Джон беше силно привързан към земята. Ако можеше да спаси имението, по-добър управител не би могъл да иска.

Кенет сгъна писмото и го скри в джоба си. Тонът на писмото беше жизнерадостен, но това не освобождаваше Уайлдинг от угризения на съвестта: след толкова дълго отсъствие той успя отново да остави сестра си. Мъката бавно го обхвана: дори заради спасението на Бет и Сатертън не си струваше да се забърква в тази тъмна работа.

 

 

След като Ребека влезе в ателието на баща си, тя веднага почувства, че във въздуха се носи мирис на гръмотевична буря. Обществото познаваше сър Антъни като аристократ до мозъка на костите, перфектен във всичко: и в поведение, и в стила на обличане, с талант на велик художник. Само близките му хора знаеха, че зад елегантната външност се криеше взривоопасен характер.

Още като момиче Ребека нарисува баща си като тлеещ вулкан, който е на път да се взриви и да изригне стълб от огън. Когато тя му показа рисунката, баща й се засмя печално. Той добре познаваше своя характер. Търпението никога не е било характерно за този човек. Когато баща й беше в такова настроение, Ребека се стараеше да не попада пред очите му.

Облеклото също говореше за неговото разположение на духа. Обикновено, дори когато работеше, той беше небрежно-елегантен, сякаш не се намираше в ателие, а в клуб „Сейнт Джеймс“. Днес работната му дреха лежеше на пода, ръкавите на ризата бяха запретнати, посивялата коса бе разрошена. Ребека без усилие се досети, че е най-добре да се махне, преди баща й да я забележи.

Но беше твърде късно. Поставяйки настрани четката и статива, сър Антъни изрева:

— Къде, по дяволите, се скита този Уайлдинг?!

Ребека покорно спря.

— Мисля, че излезе по някаква работа.

Ребека не беше видяла капитана да излиза от къщата, но по обстановката почувства, че него го няма. Никога не седеше без работа.

Баща й сърдито се загледа в картината, закрепена на статива.

— Какво не е както трябва в тази картина!

Независимо, че Ребека бе виждала тази картина и в скици, и вече почти е завършена, тя покорно се приближи към платното и започна внимателно да го проучва. В центъра на платното беше изобразен херцог Уелингтън, стоящ на стремената и подаващ с махане на триъгълната си шапка команда на своята армия да започва атака на френските позиции. Вниманието приковаваше към себе си херцога, зад когото се разполагаха готови за бой полкове.

Картината не беше лоша, но Ребека отлично разбираше разочарованието на баща си — в нея липсваше душа. Въпреки това тя не знаеше как да помогне на баща си, за да съживи платното.

Баща й чакаше отговор и Ребека започна колебливо:

— Аз не виждам в нея нищо лошо. Уелингтън на картината е като жив, полесражението изглежда убедително, а махването с ръка, направляващо полка, е достатъчно реалистично.

— Разбира се, композицията и близостта са реалистично добри, това винаги ми се е удавало — раздразнено каза бащата, — но това платно не може да се смята за изключително, тук не ми се отдава да надмина себе си. — Още веднъж поглеждайки към картината, сър Антъни стана мрачен като гръмотевица. — Може би Уайлдинг ще каже какво й липсва? Защо той не е вкъщи? — извика той. — Моят секретар е длъжен да бъде винаги на място!

— Сигурна съм, че той скоро ще се върне. Ще кажа на лакея веднага да го доведе при теб — бързо добави Ребека, намерила подходящ предлог, за да излезе.

Но още не бе успяла да стигне до вратата, когато тя се отвори, и в ателието влезе капитан Уайлдинг. Той беше в сиво палто и жълти панталони до под коляното, точно по тялото му. Кимна на Ребека и сложи на масата пакет.

— Тук са боите, които поръчахте, сър Антъни. Бях близо до магазина и реших да ги взема.

Вместо да се възползва от възможността да се измъкне бързо, Ребека неочаквано за себе си остана и започна да изучава капитана, опитвайки се да разбере причината за неговата увереност в себе си. Херкулесовото телосложение допълнително създаваше около него особена аура. Той е интелигентен, благороден и може би скромен, но в него се припознаваше нещо тайнствено и трудно уловимо.

Вместо поздрав, сър Антъни изрева:

— Къде бяхте?

— Водих преговори с доставчиците на вино — невъзмутимо отговори Кенет. — Ако не греша, вие ми говорихте преди ден за недоволството си от последния търговец на вино. Мисля, че намерих подходящ заместник.

— Трябва да приема, че вие също така сте опитвали вино, и че сега сте пиян — саркастично каза сър Антъни.

— Разбира се, опитах вино, но никога не съм изпитвал желание да се напия — миролюбиво отвърна капитана. — Извинявам се, ако краткото ми отсъствие е предизвикало известно неудобство. Не мислех, че ще ви потрябвам именно сега.

Сър Антъни хвана кутията с бяла боя и в яростта си я насочи в ръцете на капитана.

— Вие винаги трябва да сте ми под ръка! — изкрещя той.

— Какво, по дяволите…! — възмути се Кенет, ловко избягвайки удара от кутията, която с тежко тупване се удари във вратата. Бялата боя се разля по пода, изпръсквайки при това ламперията на ателието.

Сър Антъни, окончателно загубил самообладание, започна да хвърля всичко, което му попаднеше под ръцете. След кутията с бяла боя последва кутията с жълта боя, а след това с пруското синьо. Той грабна в шепа своите специални четки с дълги дръжки и също ги хвърли към стената и, удряйки се в нея, те се пръснаха в различни посоки. Помитайки всичко от масата, той хвана палитрата и я хвърли към Ребека, но пропусна. Прелитайки на сантиметри от раменете на момичето, палитрата глухо се удари в стената.

Изтръпвайки, Ребека се скри зад дивана. Капитан Уайлдинг се хвърли към сър Антъни и силно притисна ръцете му.

— Можете да изпотрошите цялото ателие — каза той с тиха заплата, — но не смейте да хвърляте вещи по една дама.

— Тя не е дама, тя е моя дъщеря — каза сър Антъни, опитвайки се да освободи ръцете си. Пръстите на капитана допълнително притискаха китките на художника.

— Тогава още повече трябва да умеете да се контролирате — каза той.

Силуетите на мъжете ясно се очертаваха на фона на прозореца: стройната фигура на сър Антъни с изкривено от ярост лице и широкоплещестата на капитана, силно стискайки ръцете на домакина. Пред Ребека изникна видение: мълния, хвърляща своя огън в гората, но неспособна да я разруши.

Най-накрая баща й успя да дръпне ръката си и за миг на Ребека й се стори, че той ще удари капитана, но както се бе случвало и преди, настроението на сър Антъни се промени за добро и неговата ръка безволно падна.

— Вие сте прав, дявол да го вземе. — Сър Антъни погледна дъщеря си. — Аз никога и с пръст не съм те докосвал, не е ли така?

— Само с изпръскване на боя — каза Ребека, опитвайки се да звучи весело. — Понякога ставаш ужасен.

Лицето на капитана беше сериозно, очите му студени.

— И често ли имате такива пристъпи на гняв, сър Антъни? — попита той.

— Не мога да кажа, че са станали навик, но понякога се случва. — Художникът потърка китката си и посочи към бъркотията. — Аз неслучайно съм избрал тази мебел, така че тя лесно да може да се почисти и по нея да не останат следи.

— Много смешно — сухо отбеляза капитана. — Трябва да се извините на дъщеря си.

Лицето на сър Антъни помръкна, той не беше свикнал да чува забележки от подчинените си.

— Ребека не придава значение на моите резки промени в настроението.

— Какви ги говорите? Тогава защо тя е пребледняла, сякаш току-що се е възстановила от тежко боледуване?

Мъжете обърнаха глави към нея. Ребека замря, знаейки, че на лицето й е изписано страдание, което само слепец няма да забележи.

От опитното око на художника не избяга страдалческото изражение на лицето на дъщеря му.

— Ти наистина ли се плашиш, когато се ядосам, Ребека? — попита той, не без изненада.

Ребека искаше да излъже баща си, за да не го поставя в неловко положение, но под зоркия поглед на капитана не посмя да го направи.

— Твоите неочаквани гневни изблици винаги ме разстройват — каза тя, чувствайки се много неудобно. — Когато бях малка, бях също толкова изплашена, че се чувствах зле. Винаги ми се струваше, че настъпва края на света.

Сър Антъни си пое рязко дъх.

— Прости ми, Ребека, не знаех. Майка ти… — Той внезапно млъкна в средата на изречението.

Майка й никога не обръщаше внимание на тези гневни изблици, които във всеки един момент можеха да експлодират. Когато родителите й се караха и си крещяха един на друг, Ребека се плашеше и се сгушваше под леглото.

Всички замълчаха и Ребека, за която тишината стана непоносима, се опита да я наруши:

— За баща ми нещо не е наред в тази картина, капитан Уайлдинг, той искаше да се посъветва с вас. Това е последното платно от серията „Ватерло“. На художника лично позира херцог Уелингтън.

Капитанът погледна платното. Ребека го наблюдаваше, видя как очите му се присвиха и кожата на скулите му се опъна. Неоснователно го смяташе за студен и безстрастен — нищо човешко не му бе чуждо. Тя искаше да се научи как да разгадава чувствата на капитана по изражението на лицето му.

— Уелингтън дава заповед — каза Уайлдинг замислен. — От тези спомени тръпки ме побиват.

— Случвало ли ви се е някога да видите как той дава сигнал за атака?

— Да. Въпреки че не съм бил в такава непосредствена близост до него. — Капитанът отново втренчено погледна картината. — Сър Антъни, вие искате този образ да е класика и затова идеализирате героя, или ви се иска да го приближите към обстановката на сражението и да придадете на картината по-голяма достоверност?

Сър Антъни няколко пъти се опита да отговори, но очевидно не можеше да събере мислите си.

— Херцогът е велик човек и ми се иска публиката да го почувства — каза той накрая. — Бих желал той да остане в паметта им и да го запомнят за цял живот. Дори и след векове да говорят за Уелингтън, изразен от Ситън.

— Може би вашето тълкование на образа е твърде класическо и затова в него не се чувства мощ. Херцогът на кон е изписан така внимателно като че ли язди на парад. Ватерло бе голяма битка. След един ден на непрекъснати атаки войниците и техните коне бяха така изтощени, че падаха на земята. Телата им бяха покрити с кал, а след това често и с кръв; лицата бяха черни от барута. Дори от това разстояние, където бях аз, можеше да се види напрежението и умората по лицето на херцога.

— Как мога да достигна до истината в изражението на лицето му?

Преди да отговори, Уайлдинг се замисли.

— Слънцето залязваше, когато херцогът махна с триъгълната си шапка, ранните вечерни лъчи осветяваха лицето му. Не мога да ви кажа точно как да предадете изражението на лицето на великия пълководец, но трябва да имате предвид, че в продължение на много години той е прекарал много сражения. В Испания беше изправен пред превъзхождащ го по сила противник. Пътят към победата беше дълъг, той загуби най-добрите си приятели, често е бил свидетел на смъртта им, и това го ожесточаваше. Мисля, че тази ожесточеност трябва да бъде отразено в изражението на лицето на великия Уелингтън.

— Сега разбирам каква грешка съм направил, изобразявайки херцога такъв, какъвто той ми е позирал — замислено произнесе сър Антъни. — Опитал съм се да го изобразя именно в разгара на битката. Имате ли още някакви други коментари? — попита той, хвърляйки внимателен поглед на капитана.

Уайлдинг отново погледна платното.

— Лицата на тези войници са осветени от радост като на майски празник. Това е вашата грешка. Беше тежък бой и полето беше задавено от прах и дим; през тази пелена не можеше да се види нищо на една ръка разстояние.

Извивайки се, сър Антъни погледна картината.

— За да постигна такъв резултат, ще използвам прозрачен сив гланц. И все пак най-важното — това е Уелингтън. Ожесточеността. Аз ще съумея да я пресъздам.

— Какви други картини са от поредицата „Ватерло“, освен тази и „Атака на кон“? — попита капитана Ребека.

Тя взе папка и извади от нея две рисунки.

— Готовите картини се намират на друго място, но можете да видите скиците: тези са точни копия. Първата изобразява съюзническите войски, простиращи се до хоризонта.

Уайлдинг отиде до Ребека и погледна скиците през рамото й. Тя усети топлината на тялото му и това неочаквано я развълнува. Човекът зад нея бе преминал през ада на войната на Иберийския полуостров и при Ватерло, и бе останал жив. Може би и той се бе ожесточил като херцог Уелингтън.

— Къде бяха вашите позиции? — попита Ребека.

— Някъде тук, вляво от центъра. Нашата стрелкова част беше разположена в пясъчен ров.

— Струва ми се, че в тази картина голямо значение имат тези двама, стоящи на преден план, едно момче и сиво мустакат сержант, които държат полковите знамена — каза Ребека, сочеща към скицата.

Уайлдинг внимателно погледна лицата на мъжете. Над войската се развяваше на вятъра „Младия Джак“, хвърлящ се срещу френската армия, която стоеше в сплотени редици от другата страна на долината.

— Изражението на лицата им отразява истинските чувства на войниците в тези трудни дни — каза Кенет. — Младото момче, влизащо в първия си бой, мисли за това дали ще има достатъчно смелост, за да издържи на първото изпитание. Закаленият в боевете ветеран, неведнъж гледал смъртта в лицето, преди боя мисли за това дали ще му провърви и този път. Зрителят неволно се замисля за съдбата на тези двама войници.

По гласа на капитана Ребека разбра, че по различно време на военната си служба той трябва да е бил и единия, и другия. Като младеж той бе намерил смелост да се хвърли в боя и да оцелее, и вече като опитен офицер бе имал късмет в боя, това го бе закалило и му бе дало увереност. Такъв беше той и сега. Уайлдинг поразително се отличаваше от всичките познати й мъже, и тази разлика я очароваше. Ребека искаше да го докосне, да поеме неговата смелост и увереност.

Ребека извади от папката втората скица.

— Тук баща ми е изобразил една от крепостите — каза тя с пресъхнали устни. — Това беше свирепа битка: малката армия на съюзническите войски, изправила се срещу френската армия, два пъти превъзхождаща ги по численост. Баща ми нарисува сцената, когато на французите им се отдало да пробият крепостта и нейните защитници яростно се сражават за всяка педя. Той искаше да нарисува сцена с ръкопашния бой.

— Тук са показани лицата на войниците достоверно; именно такива лица съм виждал в битка. Тази картина е едно чудесно допълнение към „Атака на кон“.

— Смятате ли, че тази серия ще бъде достойно отражение на битката при Ватерло? — попита сър Антъни, гледайки в скиците.

За облекчение на Ребека, капитанът най-накрая се отдалечи от нея.

— Четирите картини не са в състояние да отразят напълно кървавата битка — каза Уайлдинг.

— В гласа ви чувам разочарование — каза художника. — Нарисувал съм на преден план сражението, а в края пехотата и кавалерията. Какви други сцени биха могли да бъдат включени в тази серия?

— На ваше място щях да нарисувам още две картини — побърза да отговори Уайлдинг. — Първата — сцената с ръкостискането на Уелингтън с принц Блюхер[1], когато британските и пруските армии се срещат близо до Ла Бел Алианс[2]. В тази война съюзниците на Англия са много народи, обединени срещу общия враг. Ако тогава при Ватерло не пристигна на време пруската армия, поражението щеше да бъде неизбежно.

— Хъм, интересно предложение — каза сър Антъни. — И какво друго?

— Покажете цената на победата — каза капитанът. — Измъчени, ранени войници спят един до друг около разбити оръдия, тук лежат мъртви. Всичко е объркано: смъртта и живота, и над всичко това — тъмнина в проблясващо от огън небе.

Настъпи дълго мълчание.

— Вие така живо описвате, капитане — най-накрая изрече Ребека, — че имам чувството, че е пред очите ми тази сцена.

— Той има усет на художник — допълни сър Антъни. — Аз ще помисля над вашите предложения. Трябва да бъде внимателно обмислено.

Внезапно желание да е близо до капитана обхвана Ребека. Това тя почувства за пръв път в живота си. Искаше да поеме цялото му същество в себе си или поне част от него.

Ребека се приближи към капитана и погали с длан бузата му. Неговият белег беше твърд и гладък на докосване.

— Вие ме завладяхте, капитане — каза тя дрезгаво. — Имам нужда, няма значение как би се получил, да нарисувам ваш портрет.

Бележки

[1] Гебхард Леберехт фон Блюхер — пруски фелдмаршал (16 декември 1742 — 12 септември 1819) принц на Велтщат, е пруски генерал-фелтмаршал, който води своята армия срещу силите на Наполеон в битката на нациите (в Лайпциг) през 1813 г. и в битката при Ватерло през 1815 г. заедно с херцога на Уелингтън Артър Уесли. — Б.пр.

[2] Ла Бел Алианс — В германски музей екземпляр на Berliner Zeitung, уведомява (с пет дни закъснение, въпреки че се води всекидневник) за славната победа на германското оръжие именно в това никому неизвестно белгийско селце. От времето на самите събития се пише за победата на съюзниците при Ла Бел Алианс, по-късно известно като Ватерло. — Б.пр.