Мери Джо Пътни
Огнена река (5)

Глава 4

Господи, това бе същият пират! Ребека не можеше да откъсне поглед от мъжа, стоящ до баща й. От близо той беше още по-впечатляващ. Изглеждаше могъщ и опасен като вълк сред стадо овце.

— Този човек е твой секретар? Ти сигурно се шегуваш?

От изненада веждите на баща й подскочиха нагоре.

— Мислех, че ще се зарадваш, че най-накрая намерих заместник.

Осъзнавайки своята нетактичност, Ребека реши да поправи грешката си.

— Извинете, капитан… Уайлдър, нали така? Просто не приличате на нито един секретар, които съм виждала досега.

— Уайлдинг, мис Ситън. На вашите услуги. — Кенет учтиво се поклони. — Съжалявам, че по-скоро приличам на боксьор, отколкото на джентълмен, но затова нищо не може да се направи.

Дълбокият му глас беше вълнуващ, речта възпитана. Но защо не можеше да му се довери? Може би заради студения поглед в сивите му очи, които сякаш бяха от стомана. Или защото такъв силен човек нямаше място в тази къща, където царяха изкуството и живописта? Дори самото му присъствие беше чуждо. Ребека тревожно погледна баща си.

— Не се безпокой, скъпа, капитан Уайлдинг е образован човек. Той ще започне работа веднага. Покажи му къщата и обясни задълженията му. Капитане, ще се срещнем в кабинета ми в четири часа и ще ви запозная с документацията. — Давайки последните си нареждания, сър Антъни отиде до статива. — Доведете ми Лавиния. Трябва да продължим работата си.

Ако не беше присъствието на пирата, Ребека непременно щеше да разубеди баща си, но какво толкова, след като вече бе решено. По дяволите неговата непредсказуемост! Изглежда, че неговият патриотичен дух е надделял над здравия разум.

— Добре — неохотно се съгласи Ребека. — Последвайте ме, капитан Уайлдинг. Първо ще ви покажа вашата стая.

Кенет мълчаливо последва Ребека.

— Вие в армията ли сте служили, капитане? — попита тя, изкачвайки се нагоре по стълбите.

— Да, в стрелковата бригада.

— Баща ми предупреди ли ви, че голяма част от работата ви ще е свързана с домакинството? Трудно е да се заемеш с такава работа след военна служба. Може би тя няма да ви хареса.

— Това не е толкова трудно. И във военната служба, и в къщата е нужно да командваш хора.

— Може да се окаже, че с жените е доста по-сложно — сухо отбеляза Ребека.

— Мога да се справя.

Той изглеждаше като човек, който имаше много опит в отношенията с жени, но това не го издигна в очите на Ребека. Тя със съжаление си помисли за предишните секретари на баща си. Всички те бяха млади хора с приятна външност и от добри семейства. С тях й беше лесно да работи, и най-важното, в тях нямаше нищо пиратско.

— Аз, разбира се, нямам нищо против многобройните домакински задължения, но извинете любопитството ми, защо вие не се занимавате с това?

— Не обичам да си губя времето в домакинска работа — изсъска Ребека през стиснати зъби.

— Май не ме харесвате, мис Ситън, така ли е? — попита Кенет, жегвайки я с неласкателния си тон.

Този човек ставаше груб. Е, щом ще е така, нямаше да се церемони. Ребека спря и се обърна с лице към него. Той стоеше на стъпалото по-надолу и очите им бяха на едно и също ниво. Можеше да почувства внушителната му сила. Искаше й се да се отдалечи от него колкото се може по-далеч, но се пребори с това желание.

— Как мога да ви харесвам или да не ви харесвам, когато ви виждам за първи път?

— Един човек може и да не ви хареса от пръв поглед. А аз чувствам, че сте недоволна от избора на баща си.

— Вие повече приличате на мародер, отколкото на секретар — пошегува се Ребека. — Познавам баща си, предполагам, че е забравил да ви попита за препоръки. Как разбрахте за това място?

Очите на Кенет станаха непроницаеми.

— Каза ми един приятел на баща ви.

— Кой?

— Джентълменът иска да остане анонимен.

Това беше присъщо за някой от смахнатите приятели на сър Антъни.

— В себе си имате ли препоръки? Може ли някой да потвърди, че не сте престъпник или крадец?

Кенет присви очи.

— Не — отговори той, — въпреки че ако изчакате, малко ще взема препоръка от херцог Уелингтън. Ние сме стари приятели и той ме намира за напълно порядъчен човек.

Отговорът прозвуча сухо, но подейства убедително. В желанието си да приключи този неприятен разговор, Ребека каза:

— Мисля, че няма нужда да безпокоим херцога за такова дребно нещо.

Ребека не можеше да свали поглед от капитана, лицето му просто я хипнотизираше. Сиви, с тъмна ивица по края, очите му проникваха директно в душата й. Сякаш той виждаше през нея. Тъмният загар не го е получил в Англия; около устата си имаше дълбоки бръчки, които говореха за упорство, и може би, за чувство за хумор. Някога в младежките си години, по всяка вероятност, е бил строен и гъвкав, но сега фигурата му беше станала мощна.

Напомняше й на вулкан — външно спокоен, но вътре кипяха адски пламъци.

— Намирате нещо интересно в мен? — попита капитанът.

— Винаги са ме интересували интересните лица. Особено жизнените.

Погледът на Ребека се спря на белега, тънка линия, преминаваща през бузата от ръба на тъмните коси до слепоочието. Това не беше белег, а просто тънка, едва забележима линия. На нея й се искаше да я докосне, да почувства каква е на допир.

— Това следа от сабя ли е? — попита тя. Въпросът беше нетактичен, но той не изглеждаше обиден.

— Да, получих я при Ватерло.

Значи е участвал в тези ужасни боеве. Тя смътно си спомни, че стрелковата бригада е била хвърлена в разгара на битката.

— Вие сте щастливец, че не сте наранили очите си.

— Така е — съгласи се Кенет, — но тъй като и без това никога не съм бил красавец, белегът въобще не ме притеснява.

Ако си мислеше, че ще я смути, то напразно се стараеше. Беше свикнала — все пак живееше в къща на художник.

— Грешите — замислено каза тя. — Този белег прави лицето ви по-интересно и забележително, като добро осветление, което удачно допълва картината. Много впечатляващо. Французинът ви е порязал добре.

Ребека се обърна и се заизкачва нагоре по стълбите, после зави по коридора.

— На този етаж са спалните. Тази е на татко, вляво е моята, а ето и вашата, с прозорци към градината.

Стаята на Кенет беше непосредствено до стаята на Ребека, разделяше ги само тънка стена. Твърде близо.

Ребека отвори вратата на спалнята му и веднага се смути, виждайки, в какво състояние е тя.

— Моля за извинение. Тук не всичко е почистено след напускането на Том Морли.

Ребека прекрасно знаеше, че стаята не е почистена, тъй като една от прислужничките винаги бягаше от работа, а другата, Бетси, не можеше да направи всичко наведнъж. Младата стопанка изобщо не се интересуваше от състоянието на домакинството. Тя имаше невероятната способност да не забелязва това, което не я интересуваше.

— Представете ми прислугата и аз ще дам нареждания, за да почистят — спокойно заяви Кенет.

— Почакайте още малко и ще ви запозная с прислугата.

Ребека прокара пръст през ръба на дървената ламперия и се намръщи, виждайки дебел слой прах. Домакинството наистина бе водено много лошо.

— Надявам се, че ще направите от тях образец на трудолюбие и подчинение.

— Мисля, че да, ако ми дадете правото да уволня най-небрежните слуги и да ги заменя с нови.

— Разбира се — свивайки рамене, Ребека се отправи към стълбите. — Там горе е мансардата, където се намират стаите на прислугата и моето ателие. Ако съм ви нужна, издърпайте червения шнур. Това е звънецът за моята стая.

— Значи така ви извика баща ви — каза Кенет, спомняйки си момента с шнура. — Ще откликнете ли толкова бързо и на моя призив?

Ребека леко се изчерви.

— Не — отговори рязко. — Надявам се, че ще се справяте със затрудненията сам.

С намръщен вид тя започна да се спуска по стълбите. Капитанът я дразнеше все повече и на нея й остана единствено да се надява, че работата на секретар скоро щеше да го отегчи.

По време на съвместната обиколка с Ребека из дома, Кенет полагаше много усилия да се съсредоточи върху обясненията й по повод неговите задължения. Младата дама беше интересна сама по себе си с острия си език и пронизителния си поглед и постоянно отвличаше вниманието му. Вниманието му отвличаха също така и произведенията на изкуството, които бяха навсякъде: живописи, акварели, графики и дори скулптури. Видният разкош го изуми като рева на френската оръдейна канонада в първите дни на войната. Платната на сър Антъни бяха окичени редом с други платна на не по-малко известни художници. Не бе изненадващо, че Ребека искаше да се увери в честността на новия секретар. Но, изглежда, тя все пак повярва в неговата порядъчност, макар че за всичко останало явно не го хареса.

Слязоха на първия етаж. Ребека го поведе към вътрешността на къщата и отвори врата към една малка стая.

— Това е кабинетът на баща ми, но скоро вие ще прекарвате повече време тук, отколкото той. Бюрото в ъгъла е вашето. Както сам виждате, има много работа, откакто Том Морли ни напусна.

И наистина, цялото бюро беше претрупано с документи, намиращи се в голям безпорядък.

— Сега разбирам защо баща ви наема първия човек, който му е под ръка, в качеството на свой секретар — каза Кенет.

— Татко отдавна искаше да замени Том. Наричаше го невежо кученце.

— Радвам се, че сър Антъни има по-високо мнение за моите способности — каза Кенет със сериозен тон.

Ребека отправи към него подозрителен поглед. Кенет мислено се наруга. Той трябваше да е изпълнителен, скромен секретар, и ако в близко бъдеще не се научеше да сдържа езика си, то в най-скоро време щеше да се окаже на улицата и да се сбогува със Сатертън!

Междувременно Ребека продължи:

— Адвокатът на баща ми води неговите финансови дела, а вие ще се занимавате с кореспонденцията и домакинските сметки. Счетоводните книги и другите сметки се намират в съседната стая.

Тя извади от чекмеджето на секретарското бюро ключове и отвори вратата. Хвърляйки поглед към счетоводните книги, Кенет видя, че те по нищо не се отличават от тези в армията. С тази работа щеше да се справи.

Ребека му връчи ключа и се отправи към изхода. Кенет застана до вратата и понечи да я последва, но тогава погледът му бе привлечен от един портрет, закачен над бюрото на сър Антъни. На фона на едва различим пейзаж той видя поразително красива жена в зряла възраст, с пакостливи очи и разпилени по раменете червени коси.

Кенет погледна към своята придружителка, след това погледна отново към портрета. Жената беше превъплъщение на Ребека Ситън. Без всякакво съмнение това беше портрет на покойната лейди Ситън и Кенет беше готов да се закълне, че сър Антъни го е рисувал с любов. За това говореше всеки внимателно изписан детайл, и просто не беше за вярване, че такава любов би могла да прерасне в омраза, приключила с убийство.

Почувствала, че Кенет изостава, Ребека погледна назад.

— Сигурен съм, че това е вашата майка — каза Кенет, решил, че е време да се захване с работа.

Пръстите на Ребека, хванали дръжката на вратата, побеляха.

— Портретът беше рисуван в Рейвънсбърг, нашето имение на Езерния край.

— Не съм чувал да сте споменавали името на майка си, — внимателно отбеляза Кенет. — Може би вече не е сред живите?

Ребека обърна гръб и отвърна:

— Това се случи през август миналата година.

— Приемете моите съболезнования. — Кенет отново погледна портрета. — А какво се е случило с нея? Внезапно заболяване? На портрета изглежда съвършено здрава и силна.

— Нещастен случай — отвърна Ребека с дрезгав глас. — Странен и нелеп нещастен случай. — Тя се обърна и излезе от стаята. — Нека да слезем долу, ще ви запозная с прислугата.

Кенет тръгна след Ребека, задавайки си въпроса каква беше тази тъга в гласа й: беше ли това искрена скръб или съмнение, терзаещо душата й за преждевременната смърт на майка й? Ако баща й действително бе убил жена си, то бе трудно да си представи какъв ужас изпитваше тази млада жена.

Кенет се задържа на вратата и погледна отново към портрета. В лейди Ситън имаше същата скрита съблазън, както при дъщеря й. Защо Ребека Ситън по всякакъв начин потискаше тази част от своята природа? Интересно как би изглеждала с разпилени по раменете кестеняви коси, деликатно обгърнали слабото й лице и изящно тяло?

Проклятие! Кенет шумно затвори вратата. Нямаше право да мисли за дъщерята на човека, когото смята да погуби. Слава богу, че бе съвсем лишена от способността да флиртува. Даже напротив, цялата бе шипове и тръни. И все пак имаше нещо в нея, което го привличаше.

По пътя към стълбите, които водеха към кухнята и стаите на прислугата, те погледнаха в предната трапезария.

— Тъй като секретарите са джентълмени, то вие, естествено, ще се храните с мен и баща ми — каза Ребека с обичайния си саркастичен начин.

Кенет не можеше да не се досети, че младата жена е с много ниско мнение за новия секретар.

С удоволствие би го изпратила да почиства конюшните, вместо да стои в кабинета на баща й. Кенет си спомни думите на лорд Боудън за нейния любовник, с когото била избягала от къщи — „непризнат поет“. Най-вероятно на мис Ситън й харесват анемични и многословни мъже. Въпреки че бе по-вероятно злополучно завършилият романс завинаги да я е отвратил от противоположния пол.

Картината, която висеше над бюфета, прекъсна мислите на Кенет и той застина на място. Улавяйки нетърпеливия поглед на Ребека, той реши, че е необходимо да оправдае своето забавяне.

— Моля за извинение, но в дома ви се чувствам като в „Лувър“-а. Как можете да ядете, гледайки това чудо?

Мисълта, че той може би наистина разбираше от изкуство, така порази Ребека, че тя неволно смекчи резкия си тон.

— Вие сте абсолютно прав — каза тя, — когато за пръв път я донесоха, аз цяла седмица не можах да преглътна и залък. Платното се нарича „Атака на кон“ и е включена в серията „Ватерло“, състояща се от четири платна, над които татко работи през последните шест месеца. Надява се да постави и четирите картини в Кралската академия на изкуствата тази година.

Огромното платно изобразяваше половин дузина конници, галопиращи на силни коне право към гледащия картината. Тежките, застрашителните копита и проблясващите на слънцето саби като че ли бяха на път да разкъсат платното, предизвиквайки кървав бой. По гърба на Кенет пробягаха тръпки.

— Удивително. И въпреки че не е много реалистично, пред погледа ми се появяват картини от атаката на френската кавалерия.

Ребека се намръщи.

— Какво означава „не е реалистично“? — попита тя. — По молба на баща ми бяха осигурени кавалеристи от Кралската кавалерийска гвардия, и той ги заставяше отново и отново да пускат конете към него с пълна сила. Татко направи много точни скици. Чудо е как той самият не загина под конските копита.

— Художникът така е групирал конете, че изглежда невъзможно при истинска атака, — обясни Кенет, — но в тази неточност се крие силата на картината. Нямаше да е толкова въздействаща, ако конете бяха разпръснати, както се случва по време на бой. Художникът е успял да предаде най-важното — чувството на човек, когато върху него връхлита атакуваща кавалерия.

— Баща ми винаги е казвал, че в картината е важна реалността, а техниката на рисуване отстъпва на втори план.

Ребека замислено поклати глава и с жест покани Кенет да я последва. Те влязоха в стаята до столовата, където обикновено сервираха закуската.

— Ето още една батална картина, но на друга тема. На нея е изобразена Бодисея, кралицата войн, в навечерието на своето последно сражение с римляните. Какво мислите за тази картина?

Кенет внимателно разгледа платното. На него беше изобразена червенокоса, с езически вид жена, с копие в едната ръка и повдигнат меч в другата. Гърбът й беше извит, лицето обърнато към войската, която тя призоваваше към последна смъртоносна битка; вятърът развяваше бялата й дреха и наметалото от вълчи кожи. Тя силно приличаше на дивата, пряма Ребека — най-вероятно заради цвета на косите.

— За войн тя не е много убедителна, но като символ на смелост, непреклонност и стремеж към свобода е великолепна.

— Защо е недостатъчно убедителна?

— Твърде крехка е, за да държи такова оръжие, и няма нито един белег. Този, който постоянно се е сражавал с римляните, сигурно има поне един белег от рана.

Ребека погледна лицето му, след това ръцете и китките му, и едва сега забеляза, че те са покрити с множество белези и ожулвания.

— Разбирам за какво става дума — каза тя. — От вас ще стане добър консултант по батална живопис.

Кенет прие тромавият й комплимент като знак за помирение. Той погледна отново картината и започна да разсъждава на глас:

— Картината е забележителна, но по стил се отличава от другите на сър Антъни. Сменил е стила си? По-скоро това е драматична композиция и наситеността на цветове са същите, но линиите са по-меки и поетични.

Ребека мълчеше и, завъртайки се, погледна събеседника си. Какво бе това, още едно изпитание? Кенет погледна към ъгъла на картината, където обикновено сър Антъни оставяше инициалите си А.С., но там сега стояха други букви — Р.С. Изглежда авторът на картината не бе някой друг, а самата Ребека Ситън.

— Боже мой, това ваша картина ли е?

— Какво толкова ви изненадва? — гневно попита Ребека. — Или вие принадлежите към този вид мъже, които смятат, че живописта не е за жени.

Поразен, Кенет погледна картината с други очи.

— Съвсем не. Просто нямах и най-малка представа, че вие също сте художник. При това толкова добър!

По техника на рисуване беше сходна с тази на баща й, но нищо повече. Как не се бе досетил веднага, че и тя е художничка! Наистина беше дъщеря на баща си. Само при него би могла да получи такова блестящо обучение по рисуване.

— Сега вече разбирам защо не искате да губите времето си в домакинска работа. Би било престъпление да се погуби такъв талант.

На Кенет му се стори, че Ребека се смути, но бързо се взе в ръце, и както винаги, рязко отвърна:

— Логично е. Ето защо е толкова важно за нас за домакинството да се грижи сериозен човек.

По изражението на лицето й Кенет разбра, че не го смяташе за такъв. Време беше да покаже, че и той не е лесна мишена.

— Преди да ме запознаете с прислугата, бих искал да знам от колко човека се състои.

Ребека се замисли за миг.

— В момента работят четири жени и трима мъже.

— От колко време ви служат?

— Кочияшът, Хелпс, е от доста време при нас. Останалите ни служат от няколко месеца.

Жалко. Слугите биха могли да помогнат при получаване на повече нужни сведения. Кенет реши да се заеме с коларя.

— Защо имате толкова много слуги? — попита той. — И защо досега не бяхте наели управител?

— Мама предпочиташе да води домакинството сама. След нейната смърт всичко се влоши и потъна в отчаяние. Баща ми… той просто не беше на себе си от мъка. Аз се опитах да наема двама управители, но никой не разбираше как трябва да се води домакинство в къща на художник. Баща ми е много придирчив и нито ден не желае да търпи слуги, от които е недоволен. Някои си тръгват сами, не издържайки на атмосферата, царяща в къщата. Том Морли се справяше с прислугата, но след неговото тръгване те съвсем се разпуснаха.

— Сега имате ли нужда от прислуга?

— Спешно се нуждаем от готвач и иконом. — Очите на Ребека блеснаха хитро. — Скоро ще дойдат двама души, които искат мястото на готвача. Всичко е във ваши ръце: говорете с тях и изберете.

Кенет кимна, съгласявайки се, а погледът му бе такъв, сякаш винаги се бе занимавал с наемането на прислуга. Само да можеха да го видят полковите му другари!