Мери Джо Пътни
Огнена река (33)

Глава 32

— Здравей, Ребека!

Ребека почти подскочи от изненада, когато чу познат глас. Погълната от работата и непрестанния вой на вятъра не й позволяваха да чуе приближаващите стъпки.

Оставяйки настрана четката, за да не повреди картината, Ребека вдигна глава.

— Здравейте, лорд Фрейзър — отвърне тя хладно. — Не очаквах, че ще дойдете тук, когато столичното общество още не смята да напуска Лондон.

— Внезапно реших и дойдох.

Докосвайки върха на ботушите си с камшика, Фрейзър погледна замислено към безоблачния хоризонт. Той изглеждаше като истински английски джентълмен.

По-добре да беше останал в Лондон, помисли Ребека, и да не се въртиш в краката на всички.

Изглежда, че този човек няма абсолютно никакъв личен живот, тъй като винаги е близо до баща й и стана негов постоянен спътник. Както и да е, заглушавайки своето раздразнение Ребека реши да бъде любезна.

— Тук по-леко се диша след града — каза тя.

Фрейзър бръкна в джоба си.

— Аз дойдох при вас за това — да ви предам малък подарък.

— Ако този подарък е за годежа, ще трябва да ви разочаровам, лорд Кимбъл и аз решихме, че не сме точно един за друг, така че всички подаръци губят всякакъв смисъл.

— Този подарък е от друг вид. — Устните на Фрейзър се изкривиха в подобие на усмивка. — Вашият годеж тук няма нищо общо. Моля.

Фрейзър протегна ръка; тя протегна неволно своята. Пръстите му се отвориха и в ръката й падна някакъв малък предмет. Това беше липсващата част от пръстена със сърце на майка й.

Хлад се спусна по гърба й. Кенет се оказа прав: майка й е била убита, и то от най-добрият приятел на семейството.

На мястото на предположението дойде истински страх. Давай си вид, че за нищо не се досещаш, мислено си каза младата жена.

— Много хубав пръстен. Благодаря ви, лорд Фрейзър.

— Сложете си го — заповяда той.

Ребека послушно си сложи пръстена на безименния пръст на лявата си ръка.

— Малко ми е голям — каза Ребека, сваляйки пръстена.

— Не го сваляйте! — последва нова заповед. — Пръстът на Елен беше по-голям от твоя, но това няма значение. Пръстенът трябва да бъде на ръката ти.

— Ще отида да кажа на баща ми за вашето пристигане — каза Ребека, трескаво опитвайки се да разбере какво да прави по-нататък. — Сигурна съм, че той ще ви покани да вечеряте с нас. Ще се видим на вечеря.

Ребека започна да поставя нещата в кошницата.

— Не се безпокой — каза тихо Фрейзър. — Там, където ще последваш майка си, бои няма да са ти необходими.

Най-страшното беше спокойствието, с което Фрейзър изрече тези думи. С този тон можеше да говори и за времето.

— Нищо не разбирам — каза Ребека, опитвайки се да изглежда наивна.

— Не мисля така. Ти си отвратително малко създание, но не си глупава. Ти все още тъгуваш за майка си и сега смъртта ще ви събере. Онези, които са видели твоята работа „Преобразяване“, с нищо няма да се изненадат. Жалко, че никой не разбира значението на този пръстен, а така би била пълна картината.

Да се спаси в бягство беше невъзможно: той беше висок и силен. Трябва да се опита да го изплаши, може би ще помогне.

— Ако ме убиете, Кенет веднага ще се досети кой го е направил. Той знае, че майка ми е била убита. В случая с мен той няма да се заблуди.

Фрейзър само сви рамене.

— Уайлдинг може и наистина да е по-умен, отколкото показва, но това не променя нищо. Смятам да унищожа и него. Този човек ме дразни. Твърде е горд с участието си в изложбата, но картините му са чудовищни.

— Вие сте далеч от него — с презрение каза Ребека. — Той е герой и истински мъж. Той ще ви натири в праха с голи ръце.

— Дори един истински мъж умира, след като получи куршум в главата — невъзмутимо отговори Фрейзър. — Аз може да не съм герой, но съм точен стрелец. — Фрейзър се приближи до Ребека.

Сърцето й замря от страх.

— Защо искате да ме убиете? — извика тя. — Все пак баща ми е ваш приятел! Нима завистта ще направи от вас убиец?

— Антъни ми е приятел. Най-добрият на света, но има едно нещо, което обичам най-много — това е изкуството. Моите действия не са насочени срещу Антъни, а срещу хора, които развалят работите му.

— Развалят работите му? — озадачено повтори Ребека. — Но той е най-добрият художник в Англия. Неговите портрети, пейзажи, исторически картини — всичко се отличава с майсторство.

За пръв път по време на разговора лицето на Фрейзър се изкриви.

— Глупости! Елен погуби в него един велик художник. Когато заедно учихме в школата живопис в Кралската академия, той даваше големи надежди и можеше да се превърне в един от най-големите художници на света. Неговите ранни работи, изпълнени по класически начин, бяха невероятни. В тях се чувстваше изящество и благородство.

— Може да са изпълнени великолепно, но в тях няма живот — отвърна Ребека. — Едва след завършване на школата той имаше собствен стил на рисуване, а картините му изпълнени с живот.

Пръстите на Фрейзър се свиха в юмрук и побеляха.

— Твоята майка го унищожи като художник! Той беше принуден да изкарва прехраната си, като рисува, и започна да рисува портрети и вулгарни картини, за да ги гравира Хамптън и да ги продава на търговци за шилинг парчето. Антъни можеше да стане равен на самия Рейнолдс, а вместо това съсипа таланта си. Той се опозори.

— Вие смятате за срамна картината му „Хораций на моста“? — попита потресена Ребека.

Лицето на Фрейзър стана гнусливо.

— Тази картина е прекрасен пример за това, какви мацаници са станали платната му. Тя щеше да е изпълнена майсторски, ако беше в добрия класически стил, но той успя да я развали, вдъхвайки й живот. Жалко, че тя не изгоря по време на пожара. Перфектният класически стил на рисуване — да отразява природата, а не да се вживява в нея.

— Баща ми е вече отвъд класическия маниер — сухо отбеляза тя. — Той и други художници показват света в неговото развитие. Не можем да се връщаме към едни и същи сюжети.

— Кимбъл беше прав, когато каза, че ти имаш огромно влияние над работата на баща си. — Фрейзър премести камшика от едната ръка в другата. — Сбърках, мислейки, че той главно се обръща към Елен, че след нейната смърт той се върна към истинската живопис, но това не стана: до него стоеше ти със своите глупави женски идеи. Когато видях на изложбата твоите картини, веднага разбрах: работите на Антъни не минават без твоето коварно влияние. Жалко е, че този жалък стихоплетец, който преспа с теб, се оказа пълен идиот.

— Вие сте наели Фредерик, за да ме съблазни? — Ребека беше потресена до дъното на душата си.

— Нямаше нужда да го наемам. Просто му намекнах, че рижавите коси са много романтични и че си богата наследница, а всичко останало той измисли сам. Ако се беше омъжила за него и се беше отдалечила от дома на баща си, нищо подобно с теб нямаше да се случи. За всичко си си виновна ти.

— Нищо по-смешно не съм чувала — каза Ребека, слагайки ръка на кутията с разтвор, в която тя миеше четките. — Нищо чудно, че сте неудачен художник. Завистта ви пречи да видите истинския живот. Вашият „Леонид“ е твърде жалък. На десет години съм била по-голям художник, отколкото сте вие.

Думите на Ребека бяха последната капка, която пречупи търпението на Фрейзър: той изрева и се втурна към нея. Ребека изкрещя с цялата сила на своите дробове с надежда, че ще я чуят овчари или случайни минувачи. Грабвайки кутията с разтвора, тя я метна към Фрейзър, уцелвайки лицето му. Хващайки се за очите, той изкрещя от болка, а Ребека без колебание скочи и тръгна далеч от скалата. Тя вече достигна брезовата горичка, когато Фрейзър, съвземайки се от болката, я настигна и я сграбчи за шала. Ребека го измъкна от раменете си и се втурна нататък, осъзнавайки, че не може да избяга от него, в следващата секунда Фрейзър я сграбчи за ръката и я дръпна рязко към себе си. По бузата му се стичаше кръв, очите му светеха яростно. Ребека изпищя пронизително и издра с нокти лицето му.

— Проклятие! — с всичката си сила Фрейзър я удари в корема, и тя падна на земята, гърчейки се от болка. Болката беше толкова непоносима, че тя не можеше да диша.

Ребека лежеше на земята, не беше по силите й да стане. Тя видя пред себе си злобното лице на Фрейзър и разбра, че беше оставена на милостта на един луд и че след няколко минути ще полети от скалата надолу с главата — и всичко това се случваше в действителност, а не в нощните кошмари.

 

 

Сър Антъни показа с ръка напред:

— Това е скалата Скелуит. Остава ни да минем брезовата горичка и ще бъдем на мястото.

Внезапно женски вик разкъса тишината, след него последва мъжки, писклив и ядосан.

— Боже мой, Ребека! — извика Кенет и пришпори коня си.

Приведен над гривата на коня, Кенет се втурна с пълна скорост, отмествайки с ръка клоните на брезите, удрящи го по лицето. Женският вик отново се повтори.

Той изскочи от гората и спря коня до самата скала. Конят изцвили и се отдръпна. Кенет се огледа, и кръвта му се смрази в жилите. Фрейзър с изкривено от ярост лице, покрито с кръв, влачеше Ребека към пропастта. Тялото й изглеждаше безжизнено и напомняше парцалена кукла, вятъра развяваше рижавите й коси, роклята й се издуваше като платно. Жива картина на смъртта.

Кенет скочи от коня и се хвърли към Фрейзър, в движение хващайки пистолета. Виждайки Кенет, Фрейзър направи още две крачки към пропастта и, спирайки, изправи Ребека на крака, приближавайки я като щит към себе си.

— Не се приближавай, Кимбъл! — извика той.

Кенет спря и отпусна пистолета; сърцето му се вкамени от страх. Една погрешна стъпка и Фрейзър ще я хвърли от скалата, увличайки я със себе си като своя жертва.

— Ако убиеш Ребека, Фрейзър, ти няма да живееш. Пусни я и си свободен.

Кенет колебливо пристъпи напред.

— Още една стъпка и двамата ще се намерим в бездната! — извика Фрейзър, гледайки Кенет с обезумял поглед на диво животно.

Кенет отново спря не знаейки как да убеди един луд, а това, че Фрейзър е изгубил разсъдъка си беше без съмнение. Всяка грешна стъпка можеше да струва живота на Ребека. Разрошена и изтощена, тя почти висеше в ръцете на Фрейзър, но в очите й имаше живот, и в тези очи Кенет разбра, че тя беше наясно за смъртната опасност надвиснала над нея.

По това време сред дърветата се показа сър Антъни. Лицето му беше по-бяло от хартия осъзнал, че животът на дъщеря му виси на косъм.

Бързайки, той се приближи до Кенет.

— Твоите шеги отидоха твърде далеч, Малкълм — каза той, стараейки се да остане спокоен. — Дай ми Ребека.

Лицето на Фрейзър се изкриви.

— Това не е шега, Антъни. Опитах се да те вразумя да се върнеш към истинската живопис, но ти не искаше да ме слушаш. Няма връщане назад. — Той погледна Ребека. — Тя трябва да плати за твоя погубен талант. Ти не трябваше да се свързваш с жени, Антъни. С тях може да преспиш и завинаги да ги махнеш от главата си. Слушайки съветите им — означава да изгубиш себе си като истински художник.

— Никой не може да ми повлияе в работата ми — отвърна сър Антъни, — нито Елен, нито Ребека, нито Лавиния. Всички недостатъци са само мои.

— Ако ти се занимаваше с истинска живопис, а не се налагаше да работиш за хляба си, от теб можеше да се получи втори Рафаел. Вместо десетки велики работи, ти натвори планини от боклук.

— Ние имаме коренно противоположни мнения — отговори сър Антъни, предпазливо придвижвайки се напред. — Нима от нашите разногласия ти ще погубиш единственото ми дете? Ако имаш нужда от жертва, нека жертвата да съм аз.

— Аз никога няма да те нараня. Ти си ми приятел. Моят най-добър приятел.

Лицето на Фрейзър се изкриви в болезнена гримаса. Той разбра, че е загубил всичко: приятелството със сър Антъни, своето място в живописта. Той беше страхливец и надут глупак, и в Кенет не остана съмнение, че още малко и той ще скочи от скалата само от отмъщение и ще увлече със себе си в небитието своята жертва.

Незабележимо за Фрейзър, погълнат от спора с бившия си приятел, Кенет вдигна пистолета и се прицели внимателно в главата на безумеца. Той рискуваше да засегне така Ребека, но друг изход не му оставаше. Само точния добре насочен изстрел можеше да спаси живота й.

В същия момент, когато Кенет дръпна спусъка, трескавия мозък на Фрейзър проработи и обръщайки се със своята жертва, той направи крачка към пропастта. Кенет с ужас видя, че куршумът го удари в рамото и премина толкова близо до главата на Ребека, че можеше да я нарани. Фрейзър изкрещя от болка и, изпускайки жертвата си, се завъртя на място, като пумпал. Ребека падна, удряйки главата си в камък, и бавно се търкулна по наклона на издадената скала, зад която беше бездната.

Сър Антъни отчаяно извика, и викът му отекна по скалистите хълмове. Кенет с един скок стигна до ръба на скалата. Падна на земята и, протягайки ръка, се опита да хване Ребека, но не му достигаха няколко инча; лекото женско тяло беше готово във всеки един момент да се плъзне надолу.

Кенет малко се придвижи напред, и този път му се отдаде да хване ръката на Ребека. От тежестта й ръката му се втвърди. Сега двамата неподвижно лежаха на наклонената повърхност, наподобяващи две морски звезди, но силата на привличане на земята можеше да се усети, и телата им бавно се плъзгаха надолу.

С пръстите на краката и с лявата ръка Кенет се притисна към земята, опитвайки се с всички сили да се задържи. Силният порив на вятъра размяташе косите на Ребека, и Кенет с ужас видя, че те са залепнали от кръв. Дали куршума я е докоснал, то тя сега ще е мъртва.

Но той не трябва да я изпуска. В порив на отчаяние Кенет напъна лявата си ръка и хвана влажния храст. Няколко мига той лежеше неподвижно, след това с един замах на ръката той се хвана за по-надежден храст.

Сега за някое време бяха в безопасност, но това не можеше да продължи дълго. Лявата му ръка се вцепеняваше от напрежение, и същия храст всеки миг можеше да се пречупи, и тогава — неизбежна гибел.

Кенет погледна наляво, очите му търсеха това, което би могло да ги задържи. Ако беше сам, щеше да е в състояние да достигне до камъка отляво, но теглото на Ребека го теглеше надолу.

— Повярвай ми, Червенокоске, ние ще се спасим — прошепна Кенет през стиснати зъби, без да се надява, че Ребека го чува.

Но Кенет знаеше, че това са само думи, защото храстът се пропукваше и всеки миг те можеха да паднат. Сър Антъни беше твърде мършав и не можеше да им помогне. Към това той рискуваше сам да падне от скалата, повличайки и двамата.

Изведнъж техните протегнати тела бяха понесени от порив на вятъра, и Кенет почувства, че тялото на Ребека става по-леко, а самия той с повече сила. Освобождавайки коварния храст, който изпука, той изпълзя назад и хвана с трепереща ръка дълбоко вкоренения в земята камък само на две крачки от скалата.

Губейки последните си сили, Кенет издърпа Ребека към себе си и я обхвана с дясната ръка. Поддържайки с вцепенената си лява ръка камъка, той започна бавно да се повдига към върха.

Когато пропълзя достатъчно далеч, той спря да си поеме дъх и се хвана за следващия камък. Ръбът на скалата бавно се отдалечи, и стана по-лесно да пълзи.

След още няколко движения нагоре, и тук те са на сигурно място. Останал без сили да се изкачи, Кенет легна на земята, дишайки тежко и силно притисна към себе си Ребека. Но Господи, къде е пулсът й? Кенет докосна с устни гърлото й — пулс не се усещаше. В отчаянието си той седна на земята и сложи ръка на гърдите й. Ръката му улови едва доловимото биене на любимото сърце.

С въздишка на облекчение, Кенет погледна нагоре. Няколкото минути му се струваха цяла вечност. Сър Антъни се спускаше надолу бързайки, а Фрейзър стоеше, буквално вкаменил се, държейки дясното си рамо засегнато от куршум.

Бащата падна на колене пред дъщеря си.

— Плачеш за бесилката, Малкълм! — завика той. — Кълна се в бога, ще те обеся!

Фрейзър се стресна, като от удар. Лицето му прие горделив израз.

— Живял съм и рисувал по твърдите закони на класицизма — каза той, бавно изговаряйки думите, — и смъртта ми ще бъде също толкова достойна.

Гордо изправяйки рамене, той се изпъна в целия си ръст и се засили надолу към пропастта.

Падна без вик, а фученето на тялото, разбивайки се в скалите, беше заглушено от порива на силния вятър.

— Глупак! — сърцато каза сър Антъни. — Той имаше талант и богатство. Защо се превърна в убиец?

— Фрейзър не обичаше живописта, а себе си в нея. Искаше му се неговите собствени идеи да управляват света — каза Кенет, разглеждайки раната на Ребека и мислено отбеляза за себе си, че Фрейзър обичаше сър Антъни с повече от странна любов и не понасяше жените от обкръжението му.

Сър Антъни взе дъщеря си на ръце, а ризата му стана червена от кръвта.

— Докосна ли я куршума? — попита той.

— Не. Тя удари главата си в камък. Наранена е само кожата и затова има толкова кръв. Диша и сърцето й бие равномерно. Тя бързо ще се възстанови.

Кенет извади носната си кърпичка, прегъна я четири пъти и я сложи на раната, връзвайки главата на Ребека със своята вратовръзка. След това взе Ребека от сър Антъни и я притисна към себе си. Тя беше изненадващо лека и трогателно беззащитна. Така малка и слаба, тя е успяла да се бори за живота си с човек много по-висок и по-силен от нея. Упорита Червенокоска. Кенет я целуна нежно по челото.

— По-скоро у дома — каза той.

Когато пристигнаха в Рейвънсбърг, Кенет отнесе Ребека в гостната и я постави на брокатения диван. Сър Антъни заповяда веднага да извикат доктора и да й донесе някакво лекарство. Вдигна се суматоха. Слугите тичаха из къщата, изпълнявайки разпорежданията на господаря си; много от тях плачеха.

В гостната влезе Лавиния и незабавно възстанови реда. С умение тя проми раната и направи превръзка. Кенет седна на брокатения диван и взе ръката на Ребека, не беше по силите му да се раздели от нея.

Сър Антъни от вълнение измерваше с крачки стаята.

— Господи, какво се е случило тук? — чуха непознат мъжки глас. — Ранен ли си, Антъни?

Кенет вдигна глава и видя на вратата лорд и лейди Боудън. По всяка вероятност, прислугата е забравила да затвори вратата и неканените гости безпрепятствено са влезли в къщата. Но как се оказаха в Рейвънсбърг?

Сър Антъни изненадано замръзна на място, докато брат му се завтече към него, обезпокоен от вида на окървавената му риза. С треперещи пръсти сър Антъни разроши косата си.

— Аз съм добре, Маркъс. Дъщеря ми си нарани главата, но Кенет ме увери, че скоро тя ще се възстанови.

Боудън погледна към дивана, където лежеше Ребека.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Един от моите близки приятели полудя и се опита да я убие — рязко каза сър Антъни. — Той е виновен за смъртта на съпругата ми.

Всички мълчаха. Лорд Боудън с недоумение погледна Кенет.

— Точно така е — каза младия човек. — Този злодей се оказа лорд Фрейзър.

Възстановявайки се от удивлението, сър Антъни, с присъщата си ирония, каза:

— На какво дължа тази неочаквана визита, Маркъс?

— Маргарет ми каза, че съм идиот и се държа като съвършен глупак, че е мое задължение да ти поднеса своите извинения.

— Маркъс, ти прекрасно знаеш, че аз никога не употребявам забранени думи — с нежна усмивка смъмри съпруга си Маргарет.

— Ти съвсем не си се променила, Маргарет — каза сър Антъни. — Много се радвам да те видя. — Той взе ръката й и с нежност я целуна. — Маргарет много повече ти подхожда за жена, отколкото Елен — каза той на брат си. — Елен беше човек на настроенията, щеше да те накара да полудееш.

— Аз съм един щастлив човек — лорд Боудън с виновен вид погледна жена си; погледът му беше пълен с любов. — Аз съм трижди глупак, че не съм го осъзнал по-рано това.

— Всичко с времето си, скъпи. По-рано аз не смеех да изразя мнението си по този въпрос. — Лейди Боудън с нежност докосна ръката му. На лицето й беше изписана гордост от своя мъж.

— Можеш ли да ми простиш, Антъни, след всичко, което направих? Ще ме пуснеш ли през прага на дома си?

— Ти винаги ще бъдеш тук добре дошъл, Маркъс. Винаги — сър Антъни протегна ръка на брат си.

Боудън сърдечно я раздруса.

— Аз ще отнеса Ребека в стаята й — каза Кенет на Лавиния, намирайки за необходимо да остави братята сами, така че да могат да поговорят за много неща. — Тя се нуждае от тишина и покой.

— Аз ще ви съпроводя — предложи Лавиния.

Кенет внимателно взе Ребека на ръце. Въпреки че не е дошла в съзнание, тя въздъхна и облегна глава на рамото му.

— Боже, как прилича тя на майка си — каза Боудън, гледайки бледото лице на племенницата си.

— Тя притежава красотата на Елен и моя талант. — Сър Антъни взе от дивана пухкаво одеяло и го хвърли върху дъщеря си. — По характер тя повече прилича на теб, отколкото на нас с Елен. Понякога в природата се случват странни неща.

— А моят по-малък син прилича на теб — каза Боудън, малко смутен. — Умен. Очарователен и малко луд. Опитвам се да проявявам към него повече търпимост, отколкото беше баща ни с нас.

— Предполагам познаваш лейди Клекстън — каза сър Антъни с несъмнено предизвикателство, зад което прикриваше смущението си. — Ние искаме да се оженим след крайния срок за траур.

Е, това лорд Боудън навярно няма да понесе, помисли си Кенет, но тук се намеси лейди Боудън.

— Колко хубаво — каза тя, взимайки ръката на Лавиния. — Чух веднъж как Елен каза, че ако нещо се случи с нея, тя не би желала по-добра жена за сър Антъни, тъй като сте забележителна и прекрасно го разбирате.

— Така значи, вие с Елен сте поддържали връзка? — с изиграно възмущение, възкликна лорд Боудън.

— Понякога нашите пътища се пресичаха — отговори жена с невинен вид.

Боудън замислено поклати глава, след това решително и дори някак тържествено каза:

— Приемете моите поздравления, лейди Клекстън.

— Благодаря ви, лорд Боудън — каза Лавиния с кадифен глас. — Уверявам ви, аз не съм толкова лоша, колкото си мислите.

Тя кимна на Кенет и те излязоха от стаята.

Изкачвайки се по стълбите с Ребека на ръце, Кенет се почувства свободен. Най-накрая мъките му, които го изпълваха цял месец, са към края си.

В душата му пламна надежда, че не всичко е загубено.

 

 

Ребека се събуди с пулсираща болка в главата. Тя погледна и видя, че лежи в своето легло в своята стая, осветена от запаления малък огън в камината и покритата лампа, така че светлината да не дразни очите й. Познатият звук на писалка се чуваше от ляво.

Тя обърна глава и видя Кенет, който седеше на един стол до леглото. Държейки чертожна дъска на коленете, той рисуваше нещо с ентусиазъм. Видът му изглеждаше уморен, а чертите на лицето изострени.

Искаше й се да вземе лицето му в ръцете си и да целуне тъмните кръгове под очите му.

— Потоп ще настъпи, но нищо не може да спре художника от неговото желание да рисува — прошепна тя с пресъхнали устни.

Кенет вдигна глава и лицето му светна в усмивка.

— След като можеш да се шегуваш, това означава, че нещата не са толкова зле — каза той, оставяйки дъската настрани. — Какво чувстваш?

— Слабост. — Ребека прокара езика си по изпръхналите устни. — И съм много жадна.

Кенет наля в чаша вода и й я поднесе към устата. Ребека пи дълго, докато не утоли жаждата си.

Чувствайки се малко по-добре, тя се облегна назад върху възглавниците.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Около десет часа.

— Какво… какво се случи?

Кенет се отпусна на стола.

— Какво си спомняш?

Ребека се замисли.

— Лорд Фрейзър ме удари с юмрук в стомаха така, че ми спря дъха и изгубих съзнание. Той ме влачеше към скалата, когато от гората изскочи вашата страшна кавалерия. Ти имаше страховит вид, капитане.

— В това имам известен опит.

— Спомням си, че след теб препускаше татко, след това ти стреля с пистолета. Ти уби Фрейзър? От този момент не помня нищо. — Ребека докосна превръзката на главата си. — Докосна ли ме куршума?

— Не, той попадна в рамото на Фрейзър, той те освободи и ти падна на земята, удряйки главата си в камък. Камъкът не пострада — опита да се пошегува Кенет. — Докторът каза, че няма нищо сериозно. Раната на Фрейзър беше лека, но когато той разбра, че ще трябва да отговаря за своите престъпления се хвърли от скалата.

Ребека веднага си представи летящия надолу мъж.

— Ако бях светица, най-вероятно щях да го съжаля, но така се радвам, че той умря. Ако имах оръжие аз сама щях да го застрелям.

— Лично аз бих искал да го видя на бесилката. Пред публика. Там му е мястото. Но щом Бог не го направи, всичко е за добро. В крайна сметка двамата с баща ти няма да се наложи да се явявате в съда. — Кенет погледна към огъня в камината. — Имам затоплена супа. Искаш ли я гореща?

Ребека кимна и Кенет, приближавайки се към камината, сипа супа в две купи.

Внезапно в съзнанието й се пробуди разбиране за това, че майка й е била жертва на престъпление и това означава, че тя не се е самоубила. Елен Ситън не е отнела собствения си живот заради това, че демони терзаеха бедната й душа. Двамата с баща й не са виновни пред нея. Тази мисъл донесе на Ребека такова облекчение, че душата й се стопли.

Тя взе от ръцете на Кенет купата с пасирана картофена супа и отпи. По тялото й се разля живителна топлина.

— А ти как стигна до тук? — внезапно с изненада попита Ребека, едва сега помисли за неговото загадъчно присъствие в стаята й.

— Открих нещо в дневниците на майка ти и без да губя време се втурнах насам. — Поглъщайки супа, Кенет каза на Ребека за своите тревоги и за това, какво безпокойство го тласна в Рейвънсбърг. — А в твоята спалня се оказах, след като смених Лавиния, баща ти и лейди Боудън — накратко, всеки, който е дежурил до леглото ти. Бях късметлия — ти дойде на себе си при мен.

— Ти каза — лейди Боудън?

— Още едно събитие за деня: Боудън и баща ти се сдобриха.

— Какво?

— Предполагам, че лейди Боудън е казала на мъжа си, че трябва да порасне, и че, ако той не се помири с брат си, тя няма да го пусне в леглото си.

Ребека се усмихна, съмняваше се, че нейната рафинирана леля можеше да изрече такива думи. Може би тя е била твърде срамежлива, но сега след толкова години брак е опознала мъжа си и е съумяла да избере правилния ключ.

— Така се радвам. Подозирам, че татко преживяваше много кавгата с брат си. Всеки път, когато говореше за това, в гласа му се усещаше мъка.

— Съмнявам се, че Боудън наистина е смятал, че е виновен бащата ти. От гордост не е могъл да отиде на помирение и се е заел с това разследване, за да има някаква представа за живота на вашето семейство. Боял се е след загубата на Елен да не загуби и брат си.

— Ето един класически пример за това, че любовта и ненавистта са две страни на една и съща монета. Може да бъде прекрасна идея за една картина.

— Значи, още за кого се отнасят думите за потопа? — попита Кенет.

Ребека допи супата и постави купата на нощното шкафче.

— Боудън трябва да е доволен от резултатите от твоето разследване, — каза тя.

Кенет кимна.

— Той ще анулира ипотеката. Мисля, че не го заслужавам, но Боудън настоява да изпълни тази точка от нашия договор.

— Ти намери убиеца и сдобри Боудън с баща ми. Смятам, че той трябва да изпълни обещанието си.

— Благодарение на него срещнах теб и това е най-добрата награда за моя труд.

Кенет остави купата и се наведе над Ребека.

— Сега, когато моето състояние не позволява да бедства моята бъдеща съпруга, искам да те предупредя, че ще вложа всички сили, за да получа ръката ти. С измама проникнах в дома ви, но може би моята любов към теб ще смекчи сърцето ти. Аз… аз не разбирах, колко си ми скъпа, докато едва не те загубих.

Кенет извади от джоба си пръстен.

— На твоя пръст открих част от златната част със сърцето и съединих всичките части заедно. Сега то отново е цяло. — Кенет подаде пръстена на Ребека.

Ребека погледна малката златна вещ, измъчвана от противоречиви чувства. Изпитвайки свят страх, тя сложи пръстена настрана и се опита да говори за нещо друго.

— Какво рисуваш? — попита тя. Белегът на лицето на Кенет побеля.

— Аз направих нещо с малко добавяне на туш на това, което нарисувах с акварел, но картината още не е готова, за да я покажа.

— Изгарям от любопитство.

Кенет сви рамене и взе чертожната дъска.

— На тази картина са моите най-лоши спомени — каза той, поставяйки дъската на коленете на Ребека. — Опасявам се, че сега ще ме мъчи нов кошмар: как безумец те тласка към пропастта.

На акварела беше изобразена изгорената земя на Испания и на нея огромно дърво голямо три обиколки. Беше зора, небето безоблачно, а на фона на синьото небе ясно можеше да се видят телата на двама обесени мъже — мъж и жена. Дълги черни коси, уловени от вятъра, покриваха лицето на жената.

Веднага разбра чие е изображението на картината.

— Смъртта на Мария — каза тя.

Кенет кимна. Лицето му беше още по-посърнало.

— След като с групата партизани бяхме хванати в плен, единствената ми утеха беше съзнанието, че Мария е далече и е с брат си Доминго. Бях с белезници и ме отведоха в щаб квартирата на френската войска. Ние вървяхме, докато стана съвсем тъмно, и чак тогава спряхме под високо дърво. Беше твърде късно, за да се пали огън, и ние хапвайки хляб със сирене, увихме се в одеяла и легнахме да спим. Но аз… аз не можах да заспя. През цялото време си мислех, че се е случило нещо ужасно, но беше невъзможно да се разбере какво. Събудих офицера на конвоя и поисках разрешение да се отдалеча от дървото, всичко на всичко на някакви си тридесет-четиридесет крачки. Но аз така или иначе не можах да заспя. Струваше ми се, че вледеняващ душата страх се просмукваше в самия въздух. И тогава, когато изгря слънцето… видях Мария и Доминго.

— Какъв ужас — едва чуто прошепна Ребека, чувствайки как в нея всичко изстива. — Странно, че ти не си си загубил ума.

— Така беше. — През лицето на Кенет пробяга спазъм. — Два дни по-късно успях да избягам. Стигнах до моя полк, но да служа в разузнаването повече не можех. Майкъл ме спаси от полудяване. Никога не съм му разказвал за болката си, но той разбра, че съм на ръба на лудостта. Той винаги беше наблизо, отгатвайки правилно кога трябва да поговори с мен, и кога просто да помълчи, и постепенно аз започнах да идвам на себе си.

Ребека докосна ръцете на Кенет и ги стисна. Това хващане й подейства като заряд от електрически поток, от който сякаш беше пропит целия въздух.

— Мария е загинала за свободата на Испания — каза тя. — Нейната страна е свободна, а душата й и душата на нейния брат са намерили покой.

— Позовавайки се на Господ, ми се иска да вярвам в това — каза Кенет, покривайки с длан ръката на Ребека.

Тя усещаше неговата болка като своя и изведнъж всичко това смъкна бариерите, защищаващи я от неизплаканата болка. Почувства себе си веднага по-мъдра, способна да преживее загубата на майка си и да започне да живее своя собствен живот. И все пак, вътре в нея имаше още цяло море от постоянна мъка, втвърдила се като лава.

— Вярваш ли в Бог? — попита Ребека своя любим с разтреперан глас. — Вярваш ли в живот след смъртта?

След известно колебание Кенет каза, внимателно обмислящ всяка своя дума:

— Вярвам в съзидателната сила, която е отвъд нашето разбиране, и в силата на духа, която не може да се унищожи. Мария и твоята майка не само са намерили покой, но там, където са, е също така реално, както и ние с теб.

Ридания разтресоха тялото на Ребека. Цялата мъка, натрупала се в душата й след смъртта на майка й, я заля в неудържим порой от сълзи. Тя плачеше горчиво и безутешно. Винаги я е било страх, че ако някога заплаче, няма да е в състояние да спре, така и се случи. Нима човешко същество може да понесе такава болка?

Леглото изскърца под тежестта на Кенет. Махайки дъската от коленете на Ребека, той я привлече към себе си, чувствайки каква буря бушува в нея. Ребека скри лицето си на гърдите му, продължавайки горчиво да ридае и чувствайки се така безпомощна, каквато беше в ръцете на измамника Фрейзър, тласкайки я към сигурна смърт.

Но въпреки страха си, че тя ще скърби вечно, Ребека започна малко по малко да се успокоява.

Мъката и тъгата постепенно я отпуснаха. Тя се чувстваше като малко момиче, несправедливо обидено от възрастните, и й се искаше да бъде погалена и утешена. Тя отново си спомни всичките обиди: презрението на обществото, отдалечените си родители, които живееха свой собствен живот, лишавайки я от обич и грижи. И най-вече тя усещаше самотата и постоянния страх, че никой никога няма да я обича, че не заслужава нечия любов.

Но така ли е? Сега тя не е сама. Силните ръце на Кенет, които я прегръщаха я защитаваха от раздиращите душата й страхове. С бузата си усещаше ритъма на сърцето му. Дори запознанството им да започна с измама, но той винаги беше мил и благороден към нея, любящ и разбиращ. Само в неговата любов тя намери топлота и разбиране. Тя му дължи много.

Сега, когато плачеше на гърдите му, тя постепенно започваше да осъзнава доколко мъката в нея надделяваше над всички останали чувства. Изплаквайки своята скръб, Ребека освободи пътя за други чувства и те се разляха в нея, като пълноводна река. С всяка клетка на тялото си сега усещаше, че е създадена за любов, и тази любов й даде Кенет.

Чрез любовта на Кенет тя научи и за друга любов — тази на баща си, който, спасявайки я, беше готов да пожертва живота си. И майка й посвоему я обичаше, може не така както искаше дъщеря й, но все пак я обичаше със същата обич, на която беше способна измъчената й душа.

През мисления й поглед изникна образа на майка й.

— Знаеш ли, Кенет, майка ми днес беше до мен — прошепна младата жена. — Бях в безсъзнание, но аз ясно я виждах. Тя беше лека и ефирна като ангел, тя се опитваше да спаси живота ми. Смяташ ли, че е възможно това?

— Животът и смъртта ги разделя тънка граница, Ребека — каза Кенет, нежно галейки я по гърба. — Когато куршумът се заби в рамото на Фрейзър, той те изпусна и ти се изтъркаля към пропастта. Успях да те хвана, но наклонът беше толкова стръмен, че ние едва се държахме. Лежахме на земята, повалени и готови всеки един момент да се плъзнем надолу, когато задуха силен вятър. Той прелетя над нас, обгърна ни като одеяло. Аз веднага събрах сила и бях в състояние да те издърпам на безопасно място. Кълна се, бяхме на границата на живота и смъртта, но нищо не се случи. Струва ми се, че твоята майка ни защитаваше, спаси ни от смърт.

Сърцето й се стопли, и тази топлина бавно се разливаше по цялото й тяло, внасяйки в душата й покой и спокойствие. Внезапно усети по-ясно живота си. Любовта, покоя и безсмъртието се превърнаха в реалност, и всичко това й ги подари нейния корсар.

— Обичам те, Кенет — каза Ребека с дрезгав от вълнение глас. — Никога не ме оставяй.

Лицето на Кенет светна в усмивка.

— Не мога да ти обещая, че никога няма да умра Ребека, но докато съм жив, аз ще бъда с теб, с душа и тяло. Кълна се. — Той се наведе и я целуна по устните, шептейки: — Винаги.

Неговата целувка беше подобна на нектар, който за миг излекува душата и тялото й, преизпълвайки я с нежност.

На мястото на нежността дойде страстта. Ребека се облегна назад на възглавницата и издърпа Кенет към себе си.

— Искам да се любя с теб сега, тук, Кенет. Много те моля.

Кенет се намръщи, въпреки че очите му светеха с нежност.

— Имаш главоболие — каза той.

— Ти ме целуна и болката изчезна. — Ребека започна да целува шията му, чувствайки с устни биенето на пулса му, соления вкус на пот и набола брада, пораснала за дните по време пътуването му. — Ако тук сега беше докторът, той щеше да потвърди, че ти си най-доброто лекарство за мен.

— Нека да бъде твоето, малка безсрамница — каза Кенет, издърпвайки нощницата й. — Представям си какъв ще бъде нашия брак, ако си винаги така упорита.

— Ще бъде прекрасен, защото единственото нещо, което искам — това си ти.

Дрехите на Кенет полетяха на пода след нощницата на Ребека. Той започна нежно да я гали, държеше я като порцеланова кукла, но скоро страстта взе своето. Страст, която винаги ги хвърляше в прегръдката един на друг и която те с всички сили се бореха да задържат до предела, сега се разпространяваше широко и свободно, като една огнена река, където се устремяваха потоци от гореща нежност, страстни ласки, разбиране, и дори смях — накратко, всичко, от което се състои любовта. И, потопени в тази огнена река от страст, Ребека плачеше отново, но този път сълзите бяха от радост, сълзи, причинени от непоносимо блаженство, което тя по-рано не е и сънувала.

След бурята настъпи затишие. Те лежаха в обятията един на друг, и главата на Кенет почиваше на гърдите й. В камината догаряше огъня, хвърляйки над тях неравномерна светлина. Ребека прокарваше ръка през тъмните коси на Кенет, усуквайки на пръста си негови къдрици.

— Някой ден ще те нарисувам като Вулкан, бога на огъня и покровител на ковачите — прошепна тя. — Ти си също така силен и умен.

— А неговата жена е била Венера. — Кенет седна, без да сваля очи от любимата си и чувствайки се изключително щастлив. — Ти приличаш на Венера на Ботичели, същата деликатна, нежна и безкрайно желана — каза той, целувайки я в падината между гърдите й.

Ставайки от леглото, Кенет вдигна палтото си и извади нещо от джоба. Отивайки при Ребека, той сложи на пръста на лявата й ръка семейния пръстен на Уайлдинг с диамант.

— Носи този пръстен, скъпа — каза Кенет, целувайки я по ръката. — Годежът трябва да започне с пръстен, а не с леглото.

— Не забравяй, ние сме художници, а художниците се отличават от обикновените смъртни.

— Може би съм художник, но имам традиционни представи за правилата — каза Кенет с тон, не допускащ възражение. — Никакви метреси, никакви любовници. Един мъж, една жена и едно легло — завинаги.

— Така ще бъде — отвърна Ребека, подарявайки на любимия усмивка на Лилит и скрепявайки клетвата с безкрайна дълга целувка.