Мери Джо Пътни
Огнена река (4)

Глава 3

Сър Антъни Ситън придирчиво огледа поднесената закуска на масата.

— И това ако го наричат храна — каза той. — Нашият френски готвач заслужава да бъде уволнен веднага.

— Той беше уволнен, татко, — каза Ребека Ситън, без да вдигне очи от албума със скици, който лежеше до приборите й. — Ти го изгони още вчера.

Бащата се намръщи.

— И правилно. Трябваше да изгоня този нахалник отдавна. Но защо не сме му намерили заместник?

— Това отнема време, особено ако вземем под внимание, че всички агенции за работа веднага хлопват врати, когато ме видят да се приближавам към тях. Толкова често сменяме слугите, че никой не иска да си има работа с нас. Имахме късмет, че миячът на чинии може да готви малко.

— Така ли мислиш? Според мен ти въобще не забелязваш какво ядеш. — Сър Антъни хвърли на дъщеря си сърдит поглед. — Защо ти самата не се заемеш с домакинството?

Знаейки, че настроението на баща й нямаше да се подобри, докато не изпиеше сутрешната си чаша чай, Ребека остави молива и стана да му напълни чашата. Сложи захар, прибави малко мляко и подаде на баща си димящата течност.

— Ако се занимавам с домакинството, то няма да мога да ти помагам в ателието.

— Вярно е. — Бащата отпи глътка горещ чай. — Жалко, че този кучи син Морли избяга. Той разбираше малко от домакинството, но беше по-добре от нищо.

— Говори ли с младия мъж, когото мистър Морли препоръча на свое място? — попита Ребека, като вече знаеше отговора. Лицето на баща й се намръщи недоволно.

— Безмозъчно кутре. Въобще не ми допадна.

Ребека въздъхна тежко. Съобщението за наемане на нов секретар предстоеше да бъде изпратено във вестниците. Тъй като баща й нямаше търпение да разговаря с всеки от тях, на нея самата скоро щеше да й се наложи да се изправи пред ордите кандидати. Можеше само да се надява, че ще намери подходящ човек, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Две агенции ми обещаха да изпратят днес добри готвачи. Дай боже един от тях да е подходящ.

Бащата сложи в чинията си два резена шунка.

— Гледай да не наемеш поредният темпераментен артист.

— Ще се постарая да не наемам такъв — сухо отговори дъщерята. — Достатъчен ни е и един темпераментен художник.

На лицето на баща й се появи усмивка, която обезоръжаваше дори и враговете му.

— Правилно, такъв съм. — Той погледна в албума със скици на дъщеря си. — Над какво работиш?

Ребека му подаде албума.

— Опитвам се да нарисувам „Дамата от езерото“. Как намираш тази композиция?

Баща й внимателно разгледа скицата.

— Интересно замислено: наполовина нимфа, наполовина войн. Харесва ми как държи меча и как косите й се носят по течението.

Това беше най-високата оценка, дадена от сър Антъни за рисунка на дъщеря му, с която обикновено беше много рязък, щом ставаше дума за изкуство. Ребека стана от масата с надежда в сърцето, че баща й ще намери подходящ секретар и това ще й даде възможност по-скоро да започне новата си картина.

Имаше намерение да направи само няколко скици на своята бъдещо творение „Дамата от езерото“, но така беше погълната, че не забеляза как настъпи обяд и беше дошло време да пусне няколко съобщения във вестника за секретар. Все пак времето минаваше и тя закъсняваше ужасно много. Проклятие, всичко пропадна! Настроението й се развали, а най-лошото от всичко, работата над картината не вървеше добре.

Ребека се изправи и се протегна, разтягайки схванатите си ръце зад гърба, след това прекоси стаята с отсечен таван и отиде до прозореца, докато държеше скицника в ръце.

Ателието й заемаше половината таванска стая и беше нейната светая светих. Никой не можеше да влиза в нея без нейно разрешение, дори баща й.

Ребека седеше на прозореца. Къщата им се намираше на ъгъл и тя можеше да види улицата превъзходно. На „Хил Стрийт“ стояха съседски слуги и отчаяно флиртуваха. Прислужница с дръзки очи примамваше в мрежите си едно сладко лакейче.

Ребека отвори скицника и с бързи щрихи нанесе на листа високото деколте и подканващите й очи. С течение на времето смяташе на направи серия от портрети на влюбени. Може би по този начин самата тя щеше да разбере тези мистериозни и примамливи чувства.

Отново погледна през прозореца и видя уличен търговец на плодове, бутащ износената на вид количка по „Уевертън стрийт“. Дрипавият старец беше постоянен обитател на тези места. Баща й неведнъж го бе канил да позира за своите мащабни платна. Коларят беше поласкан, че по този начин ще се прослави през вековете.

Ребека се канеше да напусне мястото си до прозореца, когато изведнъж забеляза един мъж да завива на „Уевертън стрийт“. Походката му привлече вниманието й: решителна, самоуверена и малко арогантна. И макар че беше облечен като джентълмен, със силното си телосложение повече приличаше на обикновен гражданин. Тази странна комбинация й се стори изключително интересна.

Мъжът спря на ъгъла на „Хил стрийт“. Дъхът й секна, когато той се обърна и разкри лицето си. Непознатият не беше красив, по-скоро обратното. Чертите му бяха остри, почти груби; покрай едната буза, обрамчена с гъсти тъмни коси, минаваше тънък белег, но в целия му облик се усещаше вродено благородство. Е, точно като пират от Мейфеър. Ребека не можеше да откъсне очите си от него.

След като постоя известно време на едно място, той продължи напред. Моливът на Ребека се движеше ловко върху хартията. Мъжът вече се беше скрил от погледа й, но тя продължаваше да вижда вдъхновението си. Бе успяла да улови чертите на лицето му, но загадъчното му изражение си остана мистериозно.

Ребека погледна през прозореца, възнамерявайки да го повика и да го помоли да позира за момент, но той не се виждаше никъде. Въздъхна тежко, съжалявайки, че не се бе сетила да изскочи на улицата и да го настигне. Какво поразително лице! Може би някога щеше да си го спомни. Толкова много искаше да се надява на това.

Кенет спря от противоположната страна на дома на Ситън. Съдейки по къщата му, портретите на известния художник трябва да са добре платени. Просторната къща в Мейфеър^[1], където живееше по-голямата част от висшето общество, сигурно му струваше цяло състояние. Интересно как изглеждаше дома отвътре? Независимо от факта, че лорд Боудън го смяташе за шпионин, Кенет като военен офицер беше известен със способността си да язди добре, точно да определи местонахождението на врага и да го картографира. Но, както сега, никога не е било нужно да се промъква в тила на противника по такъв необичаен начин.

Решително стиснал устни, Кенет прекоси улицата. Работата не му харесваше, но заради спасението на Бет и Сатертън беше готов на всякаква измама и предателство. Можеше само да се надява, че с божията помощ всичко скоро щеше да се изясни. Виновен ли е Ситън или не, не го интересуваше, искаше само всичко това да свърши възможно по-скоро.

Кенет почука на вратата за известно време и започна да се безпокои, че Ситън сигурно е извън града, когато тя най-сетне се отвори и на прага се появи млада девойка.

— Да, сър? — каза тя, опитвайки се да си поеме въздух, сякаш бе пробягала дълго разстояние.

— Аз съм капитан Уайлдинг — каза Кенет със звучен глас. — Трябва да се видя със сър Антъни.

Внушителният му вид пораждаше в момичето страхопочитание и тя направи реверанс.

— Заповядайте, сър.

Прислужницата го поведе към ателието на горния етаж, разположено в дъното на къщата.

— Сър Антъни, капитан Уайлдинг желае да ви види! — обяви момичето и веднага излезе.

Кенет пристъпи в помещението и моментално усети мириса на парлива смес от сода каустик, ленено масло и терпентин. Въпреки удобните столове и дивани, стаята си беше художническо ателие. През високите сводести прозорци струеше мека светлина, а две от стените бяха окичени с разнообразни платна.

На Кенет му се прииска да разгледа картините по-отблизо, но реши, че на първо място бе работата, а после удоволствието. Погледна към далечния край на ателието, където на кадифения диван лежеше една полугола жена. При вида на Кенет скучаещото й изражение се оживи.

Кенет едва плъзна поглед по разположения на дивана модел, след което се съсредоточи върху платното. Безупречно облечен в официалното си дневно облекло на джентълмен, сър Антъни Ситън стоеше пред статива в центъра на стаята и държеше в едната си ръка палитра, а в другата дълга четка. Формата и цвета на косата му изглеждаха като тези на по-големия му брат, но бе по-строен и по-пъргав.

Без да обръща и ни най-малко внимание на неканения гост, Ситън продължаваше да нанася изящни щрихи върху платното. Кенет прочисти гърло.

— Какво става, дявол да го вземе, и какво търсите в моето ателие? — недоволно попита сър Антъни, без да вдига поглед от платното.

— Казвам се Кенет Уайлдинг. Един от вашите приятели ми каза, че спешно се нуждаете от секретар.

Очите на художника най-накрая погледнаха към неканения гост и премигнаха в изненада.

— Кой идиот си е позволил подобно нещо? Фрейзър? Търнър? Хамптън?

— Джентълменът помоли да не се споменава името му.

— Най-вероятно е бил Фрейзър. — Сър Антъни оценяващо погледна Кенет. — Какво е образованието ви, господин Уайлдинг?

— На мен ми изглежда много опитен — изкикоти се моделът, очаровано гледайки към скута му.

— Това няма да влиза в задълженията му, Лавиния — сухо отбеляза художникът. — Моят секретар трябва да бъде умен и енергичен, но преди всичко трябва да притежава дар слово.

Тъй като трябваше да премълчи за титлата си, Кенет реши да бъде честен за всичко останало, затова отговори:

— Преди две седмици бях капитан на пехотна бригада. Там придобих богат опит. Това се отнася до умението ми да ръководя хора. Освен това съм служил и като адютант при генерал и съм се научил да поддържам добър ред.

— Заинтригувахте ме, капитан Уайлдинг. — Сър Антъни остави палитрата и четката на малката масичка, стояща от лявата му страна. — Лавиния, отиди да пийнеш чай, а аз ще си поговоря с човека.

Моделът неохотно се изправи и се наметна с копринена роба. С бавни крачки тя се понесе покрай Кенет, докосвайки краката му с дългата до пода роба. Откритото деколте не скриваше пищните й гърди. Хвърли му една обещаваща усмивка и напусна ателието. Когато вратата се затвори след нея, Ситън погледна към своя гост.

— Защо офицер от армията би искал да стане секретар? — недоверчиво попита той.

— Имам нужда от работа — кратко отговори Кенет. — Сега, когато войната приключи, много офицери останаха безработни.

Лицето на сър Антъни стана добродушно.

— Смятам, че е позорно такова отношение към войниците, спасили цивилизацията от корсиканското чудовище. — Явно се колебаеше, тъй като погледна с недоверчив поглед силната фигура на своя гост. — Все пак не мога да наема секретар, който не е запознат с изкуството.

Кенет вече беше свикнал да го приемат като човек, който е само пакет от мускули.

— Винаги съм се интересувал от изкуството и когато бях на континента, ми се удаде възможност да се запозная с работата на велики майстори. Виждал съм фрески в църквите на Холандия и Белгия. В парижкия „Лувър“ имах щастието да се любувам на най-големите произведения на световното изкуство, събрани там по време на войната, които след това бяха върнати в страните си.

— Всичкото това знание е твърде повърхностно, — отбеляза художникът. — Дори непрекъснато да гледате морето, няма да се научите да плувате. Е, да видим колко сте добър в изкуството. Следвайте ме.

Ситън се приближи към двойната врата и я отвори. Кенет влезе в стаята и застана на прага. Непосредствено пред него висеше най-известното платно на сър Антъни.

— Позната ли ви е тази картина, капитан Уайлдинг?

Кенет усети как устата му пресъхна.

— Всеки във Великобритания е видял поне една репродукция на вашата картина „Хораций на моста“, но черно-белите копия не отразяват и най-малка част от това, което виждам. Това е страхотно!

Кенет с благоговение разглеждаше картината. Цялата лява част заемаше фигурата на Хораций.

Зад него можеше да се види моста над Тибър. В края му бяха изобразени двама римляни, издигащи заграждения, за да не пропуснат врага. Откъм широката предна част на моста настъпваха вражески войски; изглеждаше, че само единствен Хораций възпрепятстваше тяхната атака.

— Разкажете ми за картината — каза сър Антъни.

Въпросът беше повдигнат неправилно, така че Кенет реши да прояви повече предпазливост.

— Технически е изпълнена великолепно. Вашият стил на рисуване напомня картините на Жак Луи Давид.

Ситън изсумтя.

— Нищо подобно. Стилът ми е на много по-високо ниво. Давид е просто надут френски занаятчия, а също така и размирник.

„От скромност Ситън няма да умре“ — помисли си Кенет и продължи:

— Виждал съм друго тълкувание на тази тема. Там Хораций беше изобразен като закален боец. На вашето платно той изглежда като момче, което придава особено остро възприятие на картината. Никога не е участвал в сражения и затова малко се страхува. По очите му се вижда, че съжалява, че ще напусне този живот, който още не е опознал, с всяка извивка на тялото му, всеки мускул говори за това, че той ще остане до края, каквото и да му струва.

— Чудесно, капитане. — Сър Антъни погледна от картината към Кенет. — Какъв е скритият смисъл на тази картина?

Изпитът беше лесен.

— Хораций изразява тук Великобритания, противопоставяща се на Франция. Един художник просто би придал черти на Наполеон, но вие сте подходили по-изкусно, давайки слаб намек за Бонапарт, но в съзнанието на всеки, гледащ картината, неволно ще възниква образа на французина.

— Казаха ми, че никога преди това не са се продавали репродукции на картини на историческа тема така добре, както моята. — Сър Антъни погледна замислено в работата си. — Картините на историческа тема се явяват връх в изкуството. Те възпитават, повдигат духа на нацията, призовават към подвиг. Бих искал да рисувам само такива картини, но, уви, тогава бих умрял от глад. — Ситън се обърна на пети и се върна в ателието. — Всеки англичанин от средната класа се чувства задължен да има в дома си един свой портрет или някакъв пейзаж. Просто е срамота.

Ситън отиде в другия край на ателието и дръпна покривалото на една от картините. Тя беше почти завършена и представляваше семеен портрет на мъж с орлов нос, неговата руса жена и малко момченце между тях, което с едната си ръка държеше майката, а с другата се беше вкопчило в козината на кокер шпаньол.

— Какво мислите за това, капитан Уайлдинг? Аз, художник по божията воля, какъвто не е раждала Англия, съм принуден да търгувам с таланта си, създавайки портрети на херцози и херцогини, за да храня себе си и дъщеря си.

Въпреки гневните думи, личеше си, че Ситън харесваше портрета и очакваше похвала.

— Вие сте лъжец, сър Антъни — рискува да каже Кенет.

Челюстта на Ситън увисна.

— Как се осмелявате, сър! — извика той.

Кенет невъзмутимо посочи портрета.

— Вие го наричате безсмислица, а сте го нарисували с любов. Превъзходна композиция и цветове, но най-главното — удало ви се е да предадете нежността, която съществува между членовете на семейството; чувства се, че мъжът е готов на всичко в името на своята жена и своя син. Невъзможно е да нарисувате такъв портрет с такава нежност и сила на въображението, ако вие действително ненавиждате работата си. Вярвам, че в сърцето си харесвате да рисувате портрети, но не смеете да си го признаете пред себе си, и освен това вашите приятели художници са ви убедили, че само историческите теми са достойна тема за художника.

Сър Антъни изглеждаше така сякаш са го ударили с бухалка по главата. Постепенно по застиналото му лице се появи слаба усмивка.

— Правилно сте забелязали — заключи той. — Опасявам се, че за това не се досеща дори дъщеря ми. Вие минахте изпитанието, капитане. Ще ви поставя добра оценка.

Кенет чувстваше, че не се бе опозорил, и че забележките му са били разумни, но очарован от разговора за изкуство, който винаги му е доставял удоволствие, той можеше да отиде твърде далече, и да разкрие себе си.

— Простете, ако съм ви оскърбил, сър Антъни. Не трябваше да правя това.

— Не скромничете, капитане. Не ви отива.

Като добър портретист сър Антъни имаше чудесен усет и с него трябваше да бъде много внимателен.

— Аз не се правех на скромен — отговори Кенет, — просто нямам навик да бъда груб.

— В тази къща само на мен се разрешава да съм груб — каза Ситън. — Това пречи на работата. Тъй като не успявам да си намеря добър иконом или управител, секретарят ми, освен своите задължения, трябваше да изпълнява и тази работа. Освен това ще ви се наложи да разхождате моя кон, когато съм много зает. Поради всички тези причини трябва да останете в моята къща. Вашата заплата ще бъде в размер на двеста паунда годишно. Кога ще можете да започнете?

Кенет беше неописуемо щастлив, че всичко бе минало така лесно.

— Веднага след като си взема нещата от хотела, където ги оставих — каза той.

— Ще изпратим за тях лакей. — Сър Антъни дръпна шнур, на който висеше звънче. — Моята дъщеря Ребека ще ви разкаже за вашите задължения. По всички въпроси се обръщайте към нея, а не към мен. Вярно е, че тя не обича, когато я отвличат от работата й, така че се опитайте възможно най-скоро да навлезете в работата си. Всяка сутрин с вас ще се занимаваме един час с работата и аз ще ви диктувам писма. След това ще настоявам да не ме безпокоят до следващото утро. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Кенет, без да може да устои на иронията.

— Днес съм в настроение да отмина вашето остроумие, но не ви съветвам в бъдеще да го правите.

Опитвайки се да бъде любезен, Кенет каза:

— Мисля, че ще загубя желанието си да бъда остроумен, когато потъна в работа.

— Не изглеждате като моя бивш секретар, капитане — с усмивка отбеляза сър Антъни. — Мисля, че ще станем приятели, но не мога да ви обещая леко отношение.

Вратата се отвори и в ателието като вихрушка влетя малка на ръст жена. Облечена по-скоро небрежно, с рошава кестенява коса, набързо събрана на тила, с черни петна по високите скули, тя се държеше с неподражаема увереност. Беше очевидно, че тя е стопанката на къщата.

— Ти ли ми позвъни, татко? — попита тя.

— Да, скъпа моя. Запознай се с новия ни секретар, капитан Уайлдинг.

Ребека Ситън се обърна към Кенет и втренчено го разгледа от главата до петите. Проницателните й очи сякаш го пронизваха. Беше красива, но не в общоприетия смисъл, „стара мома, загубила девствеността си“, с кафяви очи, светещи с ум и енергия, тя беше човек, който не можеше да се забрави лесно.

От нея можеше да очаква всичко и най-вече сериозни неприятности.