Мери Джо Пътни
Огнена река (6)

Глава 5

Когато Ребека, придружена от Кенет, влезе в стаята на прислугата близо до кухнята, слугите блажено пиеха чай и хапваха сандвичи. Разговорът веднага стихна и шест чифта очи се спряха на неканения гост. Присъстваха всички слуги, с изключение на кочияша Хелпс.

— Това е капитан Уайлдинг, новият секретар на сър Антъни — сухо каза Ребека. — От сега нататък ще изпълнявате неговите нареждания. — Тя кимна в посока на Кенет, прехвърляйки му цялата отговорност.

Кенет огледа слугите и една от прислужниците с хитър поглед весело се изхили. Уайлдинг я погледна и усмивката й моментално изчезна. Всички мълчаха. Внезапно една нисичка прислужница, тази, която нито минута не бе оставала без работа, се повдигна от стола. Останалите последваха примера й. Пред очите на Ребека всички слуги се наредиха „мирно“ и сякаш се превърнаха в малък отряд дисциплинирани войници.

— Предишните заповеди се отменят — каза капитан Уайлдинг с недопускащ възражение тон. — На който не му харесва да работи, може да си потърси друго място. По всички въпроси и жалби се обръщайте само към мен. В никакъв случай не е позволено да се безпокои сър Антъни и мис Ситън. Ясно ли е?

По лицата им беше очевидно, че всичко им е ясно. Кенет обходи слугите, научи имената им и отговорностите на всеки, след това ги освободи. Те напуснаха стаята един по един. По израженията им се виждаше, че капитанът им бе направил нужното впечатление. Ребека беше изумена от резултата.

Също така капитанът решително се зае с двамата желаещи да заемат мястото на готвача. Първият беше много уважаван французин. Поглеждайки препоръчителните му писма, Уайлдинг поиска французина да сготви нещо за него и мис Ситън. Обиден, че се съмняват в способностите му и го подлагат на изпит, французинът напусна веднага къщата.

Следващият беше закръглена, добродушна жена, също французойка. Препоръчителните й писма не бяха толкова впечатляващи, както на предшественика й, обаче, когато я помолиха да покаже своите умения, тя се замисли за минута, и без да се бави, пристъпи към работа. След двадесет минути им предложи пухкав омлет и топло кафе.

Съмненията на Ребека по повод способността му да наема се изпариха с първото парченце омлет.

— Отлично. — Тя сложи в устата си още едно парченце. — Хареса ми, че направи към омлета сос от черешово вино. Ще работи ли при нас?

Капитан Уайлдинг, който седеше на масата срещу Ребека, сложи в устата си голямо парче омлет.

— Да — отговори той. — Мадам Брюнел премина трите теста.

— Защо три? — попита Ребека, заемайки се с омлета.

— Първото и най-главно нейно качество е отношението й към работата. Тя също можеше да се обиди и да си тръгне. — Капитанът отпи голяма глътка от хубавото кафе. — Второ, тя е изобретателна. В рамките на няколко минути съобрази какво може да направи от продуктите, които й бяха под ръка, и ги използва правилно. И накрая — резултатът. Той надмина всички очаквания.

Ръката на Ребека застина на половината път до устата й.

— Нима способността да умее да готви не е най-важното? — попита тя.

— Уменията се пропиляват, ако някой е твърде темпераментен, за да си върши работата. Отстъпчивият характер е не по-малко важен, особено в дом, където и без това си има достатъчно грижи.

Замисляйки се, Ребека разсеяно ровеше с вилица омлета. Новият секретар разбираше човешката природа добре, което не личеше по външния му вид, напомнящ на пристанищен работник. Освен това знаеше много за изкуството. Може би избора на сър Антъни не бе толкова лош. Тя стана от стола.

— Не започнахте зле, капитане. Ще се видим на вечеря.

— Значи минах вашия изпит? — попита Кенет, повдигайки вежди от изненада.

— Вас ви нае баща ми, не е моя работа да ви подлагам на изпит — небрежно отбеляза Ребека.

— Вие скромничите, мис Ситън — не можа да устои Кенет на иронията. — Сигурен съм, че баща ви няма да наеме секретар, ако вие решите да възразите.

— Напълно възможно е, но вие се харесахте на баща ми и аз си измивам ръцете.

Ребека още веднъж погледна Кенет внимателно. Какво се криеше зад това сурово лице? Сега той бе много учтив, но да е мек не бе в характера му. Какво го отличаваше от всички останали мъже, които познаваше? Никога нямаше да разбере, ако следеше всяка своя дума от страх да не бъде уволнен.

— Не ви се налага да сте толкова предпазлив — каза тя, поддавайки се на порива си. — Пред мен можете да изказвате свободно мнението си. Обещавам ви никога да не се възползвам от думите ви, за да ги обърна срещу вас.

— Вие ми предоставяте свобода на действие и разрешавате да бъда груб, праволинеен войник? — изненада се Кенет.

— Точно така.

В ясните сиви очи на Кенет се появи тайнствен блясък.

— И няма да се притесните, ако в мен се появи желание да ви целуна?

Ребека се изчерви.

— Не разбирам…

— Извинете ме, мис Ситън. Малко вероятно е, ако имам желание, да ви целуна. Аз просто исках да определя границите на позволеното.

— Вече ги преминахте. Надявам се в бъдеще да не се повтаря.

Ребека се обърна и тръгна към вратата. Определено характера му не можеше да се нарече мек, но за пръв път в живота си тя не знаеше какво я разстрои повече: обезсърчителното изявление по повод целувката или коментара, че това не са намеренията му.

* * *

Половин час преди срещата със сър Антъни, Кенет отиде в стаята си. Прислужницата беше почистила всичко до пълен блясък, а лакеят беше донесъл вещите му от хотела, където той бе прекарал нощта. Очевидно нямаше да има проблеми с прислугата, просто се бяха нуждаели от твърда ръка.

Кенет бързо разопакова вещите си и ги постави по местата им. По установен навик беше взел и папката си със скици. Постави я в дъното на шкафа, далеч от очите на прислугата. Обходи стаята с поглед, чувствайки се толкова уморен, като че ли бе извървял четиридесет мили. Хитростта също изискваше не малко напрежение.

Отиде до прозореца и се загледа в малката градина. От него се виждаха къщата и покривите на Мейфеър, най-модерният квартал на Лондон, който можеше да се опише като пулсиращото сърце на Великобритания. Докато Кенет посещаваше привилегированото училище „Хароу“, намиращо се на няколко мили от Лондон, той рядко се бе задържал в столицата повече от няколко дни. В младежките си години, когато младите мъже се бяха събирали за развлечения в града, тогава той бе напуснал страната.

Какво щеш да му донесе това посещение в Лондон? Недалеч оттук бе къщата на Хърмаяни, вдовстващата лейди Кимбъл, удобно живееща с парите, измъкнати от покойния й съпруг. Кенет молеше Бога пътищата им да не се пресекат. Дори след петнайсет години той не спря да мрази мащехата си.

Някъде наблизо беше имението на лорд Боудън, очакващ от него седмичен доклад. Въздъхвайки тежко, Кенет седна в креслото и се опита да обоснови впечатленията си, получени от дома на сър Антъни и неговите обитатели. Въпросът се оказа не толкова прост, както му се струваше. Сър Антъни беше арогантен и избухлив, но беше и оригинална, силна личност, за разлика от останалите. Трудно бе да се работи рамо до рамо с човек, знаейки, че се каниш да разрушиш живота му.

Кенет си припомни, че Ситън е обвинен от лорд Боудън в убийството на жена си, и в случай на потвърждаване на обвиненията, ще понесе заслуженото си наказание. Но способен ли бе сър Антъни на убийство? Може би да. Той е човек с избухлив характер, нетърпящ възражение, и в порив на гняв можеше да бъде опасен. Взимайки жена си на разходка покрай брега, той може да се е ядосал на нещо и това да е довело до фаталния край. Може и да не е имал намерение да я убива, но това непреднамерено убийство можеше също така да се дължи на избухналия му гняв; тогава върху него щеше да лежи косвена вина.

Но как щеше да се докаже такова престъпление, без да има свидетели? Необходимо бе да разбере какво се е случило в дома на Ситън в деня, когато бе умряла Елен, каква атмосфера бе царяла, как бе протекъл деня.

Кенет си спомни как се държеше Ребека, споменавайки „ужасния, нелеп нещастен случай“. Това беше повече от тъга. Не е изключено подозренията на Боудън да са напълно оправдани. Интересно, какво имаше тя предвид с думите „татко не беше на себе си“? Какво е това — мъка или вина?

Кенет се намръщи на своята нетактичност. Защо бе започнал този идиотски разговор за целувката? Ребека избяга от стаята като разгневена котка. Но, по дяволите, какво толкова го привличаше в тази жена. Разбира се, това не бе любов от пръв поглед; дори не беше сигурен, че въобще я харесва. И все пак с нейния остър език и необичайния й външен вид тя беше така привлекателна, че той не устоя и допусна грешка. Вече бе забравил какво е прилично общество и добри маниери и трябваше да се научи наново.

След прекараните два часа в дома на Ситън, Кенет стигна до заключението, че умението му да рисува е чисто аматьорско, но не можеше да се откаже от своите скромни способности. Взе молив и албума и на дневната светлина започна да скицира. Рисуването винаги го успокояваше, отвличаше го от мрачните мисли.

С бързи щрихи нарисува портрет на сладострастната Лавиния. Щеше да му послужи за добър модел на Венера. След известен размисъл Кенет нахвърли основните линии. Винаги са му харесвали красивите жени, но, странно, никога не се бе влюбвал в тях. Катрин Мелбърн, съпругата на един негов армейски приятел, която ги следваше през цяла Испания и Белгия, беше зашеметяваща жена: добра, любезна и необикновено красива. Той би дал живота си за нея и дъщеря й, но изпитваше само приятелство, дори и след като тя овдовя. Но Мария, яростно бореща се за свободата на Испания — нея наистина я обичаше.

Спомняйки си за Мария, Кенет си помисли, че тя имаше много общо с Ребека. И двете не бяха красавици, но нещо неуловимо ги правеше неповторими. И двете бяха целеустремени, и ако страстта на Мария беше свободата на Испания, то Ребека влагаше цялата си страст в изкуството. Единствено талантът сам по себе си не означаваше нищо, и за да си истински художник, бе нужно още вманиаченост и себеотрицание.

Именно тези черти го привличаха към жените. Мария обичаше Испания и бе отдала живота си за нея. Прекарваха заедно кратките минути на почивка и тя го обичаше страстно. Срещаха се рядко, но тези срещи бяха бурни. Кенет не можеше да си представи нормален живот с Мария, и все пак не се поддаде на това да й направи предложение.

С какво би се променил животът му, ако бе приела? Как тя самата би се променила? Може би сега щеше да е жива.

Неволно Кенет си спомни последната им среща и сърцето го заболя. Опита се да избяга от нарастващата скръб; какъв бе смисълът да си припомня миналото — нямаше да го върне. Сега трябваше да живее в настоящето и да мисли за Сатертън, Бет и нейното бъдеще.

Това разследване нямаше да е лесно. Необходимо беше да стане приятел с кочияша: той можеше да повдигне завесата над многото загадки; и освен това Кенет трябваше да открие Том Морли. Капитанът не омаловажаваше всичките трудности, които предстояха. Службата в разузнаването го бе научила да събира информация малко по малко, без да пренебрегва нищо. Той все още трябва да намери нужните хора.

С натежало сърце Кенет призна пред себе си, че най-голяма помощ щеше да му окаже Ребека. Тя знаеше това, с което слугите нямаше как да са наясно. Трябваше да спечели приятелството й. Да го спечели и да го предаде. Кенет се прокле тихо. Как му се искаше битката да е справедлива и да не се налага да прибягва до различни хитрости. Слизайки надолу, за да се срещне в кабинета със сър Антъни, Кенет за пореден път си пожела да не се беше забърквал в тази заплетена история.

* * *

— Изпратете любезни писма с напомняне за изплащане на дълга на хората, изброени в този списък. Повечето от тях са аристократи. По-простите хора не забравят да плащат сметките си. — Ровейки се из книжата, сър Антъни извади тетрадка с кожена подвързия. — Друга важна задача е да водите моя дневник. Обикновено аз записвам предстоящите събития на малки листчета.

Той отвори папка, в която имаше много такива документи.

— Трябва да пренесете всичко в моя дневник, като по този начин да има последователност на събитията.

Кенет взе дневника и прелисти страниците. С четливия си почерк Том Морли беше записал: „5 февруари, от 10 до 11 — херцог Кандовър със семейството си. Първите скици на фона на залязващото слънце“. Но в същия ден бяха отбелязани и два други сеанса; след това беше отбелязана среща с приятели и заседание в Кралската академия на изкуствата. Кенет почувства леко вълнение: по дневника можеше да проследи с какво се бе занимавал сър Антъни в деня на убийството на лейди Ситън.

Стараейки се да не издава вълнението си, Кенет отбеляза:

— Имате стегнат график.

— Бих казал дори прекалено много. Миналата година имах триста и шест срещи. Не ми достига време за историческите ми картини. — Ситън въздъхна. — Но как да откажа на една лейди да й нарисувам портрет, когато ме убеждава, че само аз най-добре мога да изразя нейната индивидуалност?

Кенет беше изкушен да разкрие на сър Антъни, че и той с удоволствие рисува портрети, и че именно те му позволяват да живее на широка нога, но се спря навреме.

— Други указания ще имате ли, сър?

— За днес достатъчно. — Сър Антъни се повдигна. — Диктовката за писмата ще оставим за утре сутринта. Достатъчна е и тази работа.

Кенет се канеше да попита с кое бе по-добре да започне, когато до вратата се дочуха стъпки и след кратко почукване в кабинета влязоха трима добре облечени по последна мода аристократи. Висок мъж с приятен външен вид и на възрастта на Ситън каза:

— Защо не си пред статива, Антъни?

— Подготвям новия си секретар, който провидението ми изпрати. — Ситън кимна в посока на Кенет. — Капитан Уайлдинг ми беше изпратен от един анонимен доброжелател, който знаел, че се нуждая спешно от секретар. На теб ли го дължа, Малкълм?

Малкълм измери Кенет с хитър, подозрителен поглед.

— Ако приятеля ти е решил да не разкрива името си, нека така да бъде — каза той.

Ситън кимна в съгласие. Изглеждаше доволен от отговора.

— Капитан Уайлдинг, това са мои приятели хитреци, които успяват да превърнат ателието ми в светски салон.

— Но само през втората половина на деня — отбеляза жена, която Кенет не бе забелязал зад гърба на Малкълм. Едва сега с удивление бе познал прекрасната Лавиния — игривата муза.

— Човек трябва да се чувства господар в дома си — отбеляза сър Антъни и стана да представи Кенет на своите приятели.

Кенет се усмихна и кимна с глава. Елегантният господин Малкълм се оказа лорд Фрейзър, добре известен портретист, рисуващ само портрети на джентълмени. Вторият мъж, с не висок ръст и усмихнато лице, беше не друг, а Джордж Хамптън, известен гравьор и собственик на най-известните магазини на гравюри и репродукции във Великобритания. Лавиния беше представена като лейди Клекстън. Кенет мълчаливо изучаваше лицата на представените му приятели на сър Антъни. Всички те трябваше добре да познават Елен Ситън.

След няколко минути на непринуден разговор Малкълм Фрейзър каза:

— Бихме искали да попитаме как върви работата на новата картина от серията „Ватерло“? Може ли да я видим?

Сър Антъни сви рамене.

— Аз почти не съм работил върху нея от последното ви посещение, но ако желаете да я видите, моля. — Той предложи ръката си на Лавиния. Преди компанията да стигне до ателието, на вратата се появи Ребека Ситън, разрошена дори повече, отколкото сутринта. Виждайки гостите, тя замръзна на вратата.

— Как е най-красивата художничка в Лондон? — с подчертана мудност попита лорд Фрейзър.

— Нямам ни най-малка представа — беше отговорът. — Може би вие знаете?

Лордът се засмя, малко ужилен от нейния отговор.

— За първи път срещам жена, която не обича на приема комплименти — каза той.

— Ако не подхвърляхте комплиментите си наляво и надясно, може би щях да ги приемам по-сериозно — саркастично отбеляза Ребека, покланяйки се на Лавиния и Джордж.

Няколко минути по-късно гостите се отправиха да видят една нова картина на сър Антъни.

— Ако не греша, вече сте се запознали с първите членове на салона Ситън.

Кенет учудено повдигна вежди.

— Сър Антъни ми каза, че приятелите му използват ателието като място за срещи, но аз помислих, че се шегува.

— Татко не обича да го безпокоят сутрин, но през деня с радост приема приятели, които идват да видят новите му картини и да побъбрят с него. Понякога може да бъде много уморително. — Ребека огледа стаята. — Да сте виждали една котка?

— Котка?

— Това е малко животно с четири лапи и опашка. — Тя погледна под бюрото на баща си. — Моята котка обича да се крие в тази стая.

Кенет за момент се замисли и си спомни, че когато разговаряше със сър Антъни, с ъгъла на окото си забеляза промъкваща се сянка. Отиде до шкафа, застана на колене и погледна под него. От там, без да мигат го гледаха чифт жълти светещи очи.

— Струва ми се, че вашият приятел е тук.

Ребека коленичи до Кенет.

— Е, хайде излез от тук, Гасти. Време е за вечеря.

Животното се протегна и бавно се запромъква. Беше голям котарак, с рошава сива козина, с ухапано ухо и неестествено къса опашка. Ребека промърмори нещо и сръчно го грабна в ръцете си. Нейното обикновено недоволно изражение стана нежно.

— Как го наричате, Гаст или Гасти? — попита Кенет.

— Името му е Грей Гаст, но аз го наричам Гасти. — Ребека нежно погали котката и тя замърка в отговор. — Той е обикновен уличен котарак, който ядеше близо до нашата кухня. Започнах да го храня, но едва след няколко месеца позволи да го погаля. Сега от него стана голям домашен любимец.

Кенет не беше очаквал от Ребека да се интересува така от съдбата на един уличен котарак и постъпката й му се стори неочаквано трогателна. Желаейки да я поласкае, и така да започне тяхното приятелство, той почеса котарака зад ухото.

— Чудесен дребосък, и при това смел. Изглежда не се страхува от хората. Докато гостите на баща ви бяха тук, той си спеше съвсем спокойно.

— Мисля, че вече свикна с нашите непрекъснати посетители. Тук идват много хора, но тези тримата, които видяхте, ни посещават най-често. Татко, Джордж и Малкълм са приятели от студентските години. Всички те са учили в академическата школа по живопис. Джордж е моят кръстник. Той прави гравюри по произведенията на татко.

— Неговите гравюри са чудесни и още повече прославят баща ви. — Кенет отново погали котката, която сега беше застанала на рамото на Ребека, и пръстите му случайно докоснаха бузата й. Кожата беше необичайно гладка и мека. — Виждал съм и преди Лавиния и реших, че е модел, която си изкарва прехраната с това. Не очаквах всъщност да е лейди Клекстън.

— Лавиния беше известна артистка и от време на време позираше на художници, но след това се омъжи за престарял баронет. Сега е богата вдовица и скандално известна. Не е приета във висшето общество, но е много популярна сред артистичните среди. — Ребека потърка бузата си в меката козина на котката. — Мисля, че е любовница на баща ми — добави тя, понижавайки глас.

Кенет стана бдително внимателен.

— Изненадах ли ви, капитане? — попита Ребека, забелязвайки внимателния блясък в очите му.

Кенет се опита да се вземе в ръце.

— Твърде дълго не съм бил в Англия и е възможно да съм изостанал. В миналите години на младите дами им беше забранено да обсъждат такива деликатни теми.

— Но аз не съм вече така млада, а и не съм дама — с усмивка отговори Ребека. — Репутацията ми отдавна е опетнена. Светът на изкуството ме приема като дъщеря на известен художник, но никога няма да бъда дама в прилично общество.

— Това успокоява ли ви, или все още превъзмогвате случилото се? — попита Кенет възможно най-нежно.

Ребека се замисли.

— Може би вече съм дошла на себе си. Не бях загрижена за репутацията си, докато не я загубих, а сега въобще не ме вълнува.

Кенет кимна и седна на стола.

— Нашите неуспехи ни правят по-силни.

— Мислите необикновено — каза Ребека, потърквайки буза в гърба на котката.

— И преди са ми го казвали — сухо отговори Кенет, — но никога не съм му придавал значение.

Ребека се усмихна и лицето й се разхубави.

— От моя страна това е комплимент, капитане.

Котката се премести на шията й и увисна като яка.

— Ще се видим на вечеря. В нашия дом съществува неписан закон — да се храним заедно. — Очите й се спряха на портрета на лейди Ситън. — Майка ми знаеше прекрасно, че с баща ми забравяме за всичко на света, когато се увлечем в работа, затова изискваше цялото семейство поне веднъж в деня да се събира за вечеря.

— Много приличате на нея.

— Не съвсем. Имаме еднакъв цвят на косата, но тя беше по-висока, почти колкото татко. — Ребека отмести поглед към портрета и приближи котката към себе си. — Освен това мама беше красавица.

Кенет искаше да каже, че тя също е красавица, но премълча, уплашен, че ще го приеме за груб ласкател.

Залязващото слънце осветяваше косите й и те грееха като пламъци. Всеки, който имаше очи, щеше да види в нея истинска красавица. Спомняйки си какво го е довело в тази къща, Кенет сякаш случайно попита:

— Лейди Ситън беше ли толкова очарователна, колкото е на портрета?

— Когато беше щастлива, всички около нея сияеха. А когато беше тъжна… — Ребека се замисли. — Всички го усещахме.

— Значи е била човек на настроенията.

Ребека внезапно прие хладен, затворен вид и се отправи към вратата, подхвърляйки през рамо:

— Това е присъщо за всички.

Почувства, че я бе засегнал дълбоко. Кенет помълча, размишлявайки как да поправи грешката си. Може би, щеше да предразположи младата жена повече към себе си, ако й разкажеше малко за живота си.

— Майка ми почина, когато бях на шестнадесет — тихо каза той. — Това беше най-страшната мъка в живота ми.

Ребека спря и тежко въздъхна.

— Това никога не се забравя. Това е рана за цял живот. Разкажете ми как е умряла.

— Тя умря бавно и мъчително от тежка болест. — Пред очите на Кенет се появиха тези ужасни години, ръцете му затрепереха, и той започна трескаво да подрежда книжата на масата. — Аз съм видял много смърт, но нито една от тях не остави в душата ми такава дълбока рана.

Кенет външно приличаше на баща си, но неговият темперамент беше с точност същия като този на Елизабет Уайлдинг. Първите му спомени бяха свързани с майка му. И сега виждаше нейните дълги елегантни пръсти, които водят по листа неговата малка ръка, опитвайки се да го научи да пише името си. От нея той наследи и страстта към рисуването, както и възприятието към обкръжаващия свят.

Макар че съпругът на Елизабет посвоему я обичаше, на него не му достигаше душевна сила, за да седне до леглото на умиращата му съпруга. Само от сина си тя чу думи на утеха и подкрепа. По време на трудните години Кенет бързо порасна. Мъката сплоти него и сестра му: те много се привързаха един към друг и тази връзка не угасна даже за времето на неговото отсъствие.

Котката замяука и отвлече Кенет от тъжните спомени. Разбра, че ръцете му безсмислено подреждат книжата. Погледна нагоре и срещна състраданието в очите на Ребека.

Той не се нуждаеше от нейното съжаление; лицето му се стегна и Кенет бързо стана.

— Баща ви ми каза, че трябва да водя неговия дневник. А къде се намира стария? Като го видя, бързо ще разбера как да започна.

— Попитайте баща ми. Нямам ни най-малка представа къде ги държи. Ще се видим на вечеря, капитане.

Гледаше я как тръгва, знаейки, че първото му впечатление бе правилно: тя бе опасна.

Ребека се спусна надолу към кухнята, за да нахрани котката. Тя винаги се разстройваше, когато разказваше за смъртта на своята майка, а разказът на капитана за смъртта на неговата майка още повече увеличи скръбта й. Оказа се, че той има душа и в нея се криеше изплашено момче, което беше неочаквано от кален в боевете, закоравял офицер.

Кенет просто разубеди Ребека. В началото той й се стори груб човек, нелишен от интелект, но сега тя видя в него състрадание и способност да възприема живота с мъдра философия. Тя не без умисъл му каза за своята загубена репутация, като зорко го наблюдаваше. Трябваше да отдаде дължимото на новия секретар: той не беше изненадан и не прояви излишно любопитство.

Нахранвайки котката, Ребека се качи в ателието си. Имаше половин час, за да се преоблече за вечеря, и докато можеше, щеше да нахвърли няколко скици на капитана.