Мери Джо Пътни
Огнена река (24)

Глава 23

Всички се събраха в гостната на дома на Ашбъртън, очаквайки каретата, за да отидат в църквата. Ребека още веднъж придирчиво огледа Бет, която беше самото очарование в копринената кремава рокля. Роклята беше подарена от Лавиния, която обожава сватбите. Ребека оправи шлейфа и остана доволна.

— Ти се вълнуваш повече от мен — с усмивка каза Бет.

— Може би. Никога не ми се е налагало да участвам в сватбена церемония.

Ребека обичаше вълнението и празничната суматоха, която цареше в дома. След години на уединение се чувстваше на седмото небе. Тя нямаше търпение по-скоро да отидат в църквата.

Кенет и Катрин отидоха до кухнята, за да дадат последни инструкции за сватбения обяд, която Кениън даваха в дома си. Съпрузите взеха активно участие в подготовката на сватбата, а Кенет нямаше думи да изрази признателността си към своите приятели за тази безценна помощ.

— Скоро ще присъстваш на собствената си сватба — каза Бет на Ребека. — Вече определихте ли дата?

— Не още — каза Ребека, отклонявайки поглед. — Защо трябва да бързаме?

— Може би намекваш за нас с Джейк? — Бет сложи ръка на корема си. — Аз наруших всяко благоприличие, но за нищо не съжалявам.

Ребека се взираше с тревога в Бет, решавайки, че погрешно е изтълкувала нейния жест.

— Нима искаш да кажеш…

— Че съм бременна? — Бет се засмя. — Мислех, че Кенет ти е разказал всичко, тъй като си негова годеница. Той, разбира се, е огорчен, но нищо не може да се направи. Скоро моята бременност няма да бъде тайна за никого. Човек трябва само да преброи и всичко ще стане ясно.

Ето защо Кенет реши да побърза със сватбата на сестра си! Ребека не бе изненадана, че той нищо не й каза. По време на сеансите и двамата се опитваха да се контролират и почти не разговаряха. Достатъчен беше един невнимателен поглед или дума, за да избухне страстта в тях с нова сила.

Вратата се отвори и в гостната влязоха Кенет и Катрин. Под мишница Кенет носеше голям пакет.

— Бет, преди няколко минути донесоха този пакет, адресиран до нас двамата. — Кенет сложи пакета на масата. — Не мога да разбера защо и аз? Преди всичко, това е сватбен подарък за теб.

Бет отвори пакета и видя изкусно изработена позлатена кутия. Тя вдигна капака. Всички ахнаха. В кутията имаше блестящи дъга от бижута, а отгоре писмо.

— Мили боже! — каза Кенет. — Не вярвам на очите си! Семейните ценности на Уайлдинг!

Той отвори писмото и прочете: „Бет и Кенет, реших, че това по право принадлежи на вас. Бет, приеми моите поздравления и пожелания за щастие. Хърмаяни Кимбъл“.

Бет извади от кутията обици от сапфир и, слагайки ги в дланта си, с възхищение ги разглеждаше.

— Не съм се надявала, че ще ги видя отново — каза тя. — Хърмаяни прояви такова великодушие.

— Не мога да повярвам — изуми се Кенет. — Хърмаяни никога не се е отличавала с великодушие.

— Все пак доказателството за нейното великодушие е пред очите ти — възрази Бет, поставяйки обиците обратно в кутията, — а аз дори не я поканих на сватбата. Разбира се, тя няма да успее за сватбената церемония, но може би ще я поканим на сватбения обяд? — обърна се тя към Катрин.

— Разбира се — каза домакинята. — На бюрото има хартия и мастило. Напиши й бележка и аз ще го пратя по иконома.

— И все пак не мога да повярвам — каза Кенет, слагайки писмото в джоба си.

— Аз също — съгласи се Ребека. — Тази жена е змия и независимо колко си сменя кожата, тя е змия и такава ще си остане. Зад това се крие нещо.

Кенет се намръщи.

— Какво я е накарало да извърши такава постъпка?

Ребека взе в ръце блестяща диамантена огърлица, която беше на Хърмаяни в деня на първата им среща на бала.

— Всичките ли ви скъпоценности са тук? — попита тя.

Кенет изучи съдържанието на кутията.

— Изглежда всичко, въпреки че има някои неща, които не съм виждал преди.

— Може би тя е прибавила към тях и свои скъпоценности, за да изкупи вината си — предположи Ребека.

Кенет поклати глава, давайки да се разбере, че това е абсолютно невъзможно.

— Значи вчера тя се е напила и е действала под влияние на виното. Така или иначе, на подарен кон зъбите не се гледат. Бижутата са тук и сега те са ваши.

Кенет искаше да каже нещо, но през това време при тях дойде Бет с бележка за Хърмаяни.

Призованият със звънец иконом взе писмото и каза, че каретата е готова.

— Време е — каза Катрин. — Аз ще помоля иконома да скрие кутията на безопасно място.

— Чакай малко — помоли Кенет. Той извади от кутията перлена огърлица от няколко наниза и ги подаде на Бет. — Ти трябва да се венчаеш с огърлицата на майка ни, Бет. Тя е предназначена за теб.

— Какъв прекрасен ден е днес! — възкликна Бет, обръщайки шията си към брат си, за да й сложи огърлицата. — Аз се срамувам от моята неприязън към Хърмаяни. Тя има добро сърце.

Ребека не споделяше мнението на Бет. Под красивата външност на Хърмаяни се криеше душа на крокодил. Навярно появяването на кутията с бижутата е свързано с някаква тъмна история. Ще дойде ден и тайната ще се излезе наяве.

 

 

След няколко минути пътуване сватбения кортеж пристигна в църквата, където щеше да се състои сватбата. Кенет помогна на дамите да излязат от каретата. Взимайки сестра си под ръка, той влезе в църквата. Посрещнаха ги тържествените звуци на орган, ехото се разнасяше към високите сводести стени.

Катрин прегърна Бет и, влизайки в храма, зае своето място сред гостите. Докато чакаше започването на церемонията, Кенет погледна тъжно към сестра си. Той я загуби, без да успеят да станат приятели. Твърде голяма разлика във възрастта и прекалено дълго време той отсъстваше.

Трябва да е имало сянка на печал на лицето му, тъй като Ребека взе ръката му и каза:

— Не тъжи, Кенет. Ти не губиш сестра си, а стана глава на семейството. — Тя огледа църквата и добави: — Всичко е готово, Бет. Джейк изглежда великолепно. Той е много развълнуван. Неговият шафер Майкъл е до него и е готов във всеки един момент да го подкрепи. А ето че Джейк се усмихна, разбра, че си тук. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки началото на сватбения марш, Ребека притисна букет цветя към гърдите си и с бавна походка се отправи към олтара. Тя беше в своята копринена, с цвят на кехлибар рокля и беше не по-малко развълнувана от булката.

Бет опря бастуна на стената и се облегна на ръката на брат си:

— Не искам да тръгна към олтара, опирайки се на бастун — каза тя, забелязвайки изненадата на лицето на Кенет. Лицето й сияеше от любов и щастие. — А освен това, той не ми е нужен. Ще се опитам да се справя без него.

— Изглеждаш великолепно, Бет — каза Кенет с тъжна усмивка. — Жалко е, че мама не може да те види сега.

Бет посочи с ръка, стискаща букет, високите стени и тесните сводести прозорци с цветни стъклописи и каза:

— Мисля, че тя е с нас, Кенет.

Под ръка те церемониално тръгнаха напред към олтара, откъдето започваше новият път в живота на Бет.

 

 

След брачната церемония младоженците и гостите се върнаха в дома на Ашбъртън, където ги очакваше сватбен обяд. Всички жени, с изключение на Ребека, се просълзиха от щастие. Обменяйки впечатления и смях, гостите свалиха палтата и шапките, гледайки как Луи Ленивия се опитва да играе с дългия шлейф на Бет.

Накрая всички се събраха в трапезарията.

— Не зная как да се отблагодаря на вас с Катрин за огромната ви доброта — каза Кенет, стискайки ръката на Майкъл.

— Недей — каза Майкъл. — Ние го направихме от сърце. Винаги ми е харесвал Джейк Дейвидсън, а сестра ти е просто чудесна. Ти я оставяш в добри ръце и можеш да бъдеш спокоен.

— Сега имаш опит, и той ще ти потрябва, когато ще трябва да дадеш Ейми да се омъжи — усмихна се Кенет.

— За бога, не говори за това — простена Майкъл. — Мисля, че ще извия врата на онзи млад човек, който се опита да доближи Ейми.

Кенет се усмихна, като си каза, че приятелят му, който от дълго време е втори баща, се е превърнал в истински баща. Те се канеха да седнат на масата, когато се разнесе силно почукване на вратата. Майкъл отиде на отвори.

— Може би е някой от закъснелите гости; не мога да си представя кой може да бъде.

Вратата се разтвори с трясък и в залата като разярена фурия се втурна Хърмаяни. Бутайки Майкъл, тя се нахвърли върху Кенет:

— Как се осмеляваш! — извика тя. — Първо проникваш в дома ми и крадеш бижутата, след това имаш наглостта да заставяш Бет да ми благодари за тях и се преструваш, че съм ги върнала обратно. Ти… ти си просто измет! Мръсен плебей!

Ето това беше истинската Хърмаяни. Извън себе си от ярост, тя се нахвърли на Кенет, готова да издере очите му, но той хвана в желязна хватка ръката й.

— Твърде късно, Хърмаяни — каза той с леден глас. — Аз имам доказателства, че ти си върнала скъпоценностите на добра воля и усилията ти да ме обвиниш в кражба са напразни.

— Лъжец! Нямаш никакви доказателства! — Хърмаяни издърпа ръката си. — Ще те дам на съд и ще лежиш в затвора за кражба.

— Как мислиш? — Кенет извади от джоба си писмото, което беше оставено при бижутата. — Нима това не е твоя почерк?

С трепереща ръка Хърмаяни взе писмото.

— Това е фалшификат! — извика тя. — Аз нищо подобно не съм писала!

— Може би си го написала разсеяно, а след това си забравила — каза Кенет, издърпвайки писмото от треперещите ръце на мащехата си. То още може да му послужи като доказателство за неговата невинност.

Хърмаяни беше готова да смаже Кенет с градушка от нови обвинения, но през това време за тях прозвуча мелодичен женски глас:

— Лейди Кимбъл, колко е хубаво да ви видим тук. Бет ще бъде много доволна.

В преддверието се появи Катрин, излъчваща топлина и гостоприемство.

— Аз съм лейди Майкъл Кениън. Ние с вас още не сме представени една на друга, но кой не знае една от първите красавици на лондонското общество — продължи Катрин, сияейки с обезоръжаваща усмивка. — Бях развълнувана до сълзи, когато разбрах, че сте върнали бижутата. Това ви прави чест. Вие уважавате семейните традиции и затова ще бъдете възнаградена щедро.

Хърмаяни погледна като омагьосана домакинята, неспособна да произнесе и дума.

— Веднага след като видях бижутата, веднага седнах да изпратя писмо на моя девер Ашбъртън, в което му съобщих за вашето необикновено благородство. Вие, разбира се, се познавате с него?

В светлосините очи на Хърмаяни се появи любопитство.

— Никога не съм имала честта да бъда представена на херцога — каза тя.

— Тогава ще ви поканя да вечеряте с нас, когато той е в Лондон. Това ще бъде една вечеря в тесен кръг, тъй като херцогът неотдавна овдовя и носи траур. Много ми се иска вие да се запознаете. Надявам се той да се ожени отново, а по-добра партия от вас ми е трудно да си представя. Вие сте жената, от която се нуждае.

Настъпи многозначителна тишина, по време на която двете жени оценяващо се гледаха една друга. На устните на Хърмаяни се появи изкуствена тъжна усмивка.

— Аз също имах нещастието наскоро да се лиша от моя скъп съпруг — каза тя, — затова с херцога имаме много общо.

Лицето на Катрин засия.

— Ние сега имаме сватбен обяд и аз ви каня да се присъедините към нас. Бет няма търпение да ви благодари за това, че сте върнали перлите на майка й и тя можа да носи украшението на сватбения си ден.

— За съжаление, не мога да остана, но ми се иска да поздравя Бет и да й пожелая щастие. — Хърмаяни весело се засмя и смеха й беше като звън на камбанки. — Знаете ли, Бет е само две години по-млада от мен и аз трябваше да заместя майка й, когато се омъжих за лорд Кимбъл.

Доволни една от друга, жените се придвижиха към трапезарията.

— Поправи ме, ако греша, но точно пред очите ми жената, приличаща на светица, обеща на харпията да й съдейства за брак с най-желаният ерген в Лондон — каза Кенет на приятеля си, все още не вярвайки на благополучния край на скандала.

— Катрин е много умна жена — каза Майкъл. — Аз всеки ден благодаря на бога, че той ми я изпрати за съпруга.

— Тя заслужава ранга на генерал — с огромно уважение отбеляза Кенет. — Винаги съм вярвал, че обичаш брат си и му желаеш щастие. Нима ще позволиш на този демон да го хване в мрежите си?

— Моят брат не е толкова глупав, за да не види цялата същност на тази харпия. Докато осъзнае, че тя никога няма да стане херцогиня, ще е твърде късно да си поиска бижутата.

— Нали не си ограбил дома на Хърмаяни? — попита Кенет, като започна да се досеща.

— Разбира се, че не. На мен никога не би ми се отдало да проникна в дома й.

— Съгласен. Но може би са твоите приятели от групата на „Падналите ангели“? Това им е по силите.

В очите на Майкъл проблесна изненада.

— Знаеш ли, това е напълно възможно. Аз разказах на Люсиен за безчестната постъпка на твоята мащеха, а той има изострено чувство за справедливост. Напълно вероятно е, изгаряйки от възмущение, да се обърнал за помощ към приятелите си.

— Сред които има крадци, обирджии и хора, които умеят да подправят почерци — предположи Кенет.

— Възможно е — съгласи се Майкъл.

— Предполагам, че ние за нищо не сме се досетили — каза Кенет, — но при първа възможност предай моите благодарности на своите приятели.

— Затова са приятелите — каза Майкъл, прегръщайки през раменете приятеля си. — Хайде на масата. Ние трябва да пием за младоженците.

* * *

Както при всички сватбени обеди, официалният беше в чест на Бет и Джейк, който се проточи до късния следобед. И накрая гостите станаха, за да си кажат довиждане с тях. Чуха се викове като: „Благодарим за прекрасния обяд“, „Желаем ви щастие“, „Беше просто прекрасно“, и така нататък, както беше прието в такива случаи.

Слагайки ръкавиците си, Лавиния се приближи до Ребека и Кенет.

— Аз съм във вашата посока — каза тя, — и мога да ви закарам.

— Вземете със себе си Ребека — предложи Кенет. — Аз искам малко да се разходя и да се насладя на хубавото време.

— На мен също би ми се искало да подишам свеж въздух след шампанското — каза Ребека.

— Бих се радвал, ако се присъединиш към мен.

Кенет предложи на Ребека ръката си и те се отправиха към вратата. Художничката погледна крадешком своя спътник. Той изглеждаше великолепно и беше в добро настроение.

След като излязоха на улицата, Ребека въздъхна с облекчение.

— Днес е прекрасен ден, но вече ми се иска тишина. В близките шест месеца не искам никакви светски развлечения.

— Тогава, може би, не трябва да ти напомням, че следващата седмица ни очаква следващия бал.

— Ах, да, съвсем забравих. — Ребека се намръщи. — Може би ще дойда на себе си дотогава.

Те вървяха по улиците на Мейфеър и Ребека крадешком разглеждаше Кенет. Независимо от факта, че всеки ден работеше над портрета му и тя без умора го гледаше. Искаше завинаги да се свърже с този човек.

— Какво се случи с Хърмаяни? — попита тя, прогонвайки опасните мисли. — Сякаш са я подменили. Така обсипваше всички с усмивки наляво и надясно.

С весело блеснали очи Кенет й разказа как фурията Хърмаяни е нахлула в дома на Ашбъртън и как ловко Катрин я е укротила.

Ребека не можа да сдържи смеха си.

— Колко чудесно! Хърмаяни е много хитра и явно счита Катрин за по-долу от нея.

— Странно — каза Кенет, който прояви интерес към думите на Ребека. — Изглежда, аз нещо не съм разбрал, докато съм слушал разговора на Катрин с Хърмаяни. Можеш ли да ми обясниш за какво става дума?

— Когато Катрин е казала на Хърмаяни, че на Ашбъртън е нужна именно такава жена като твоята мащеха, тя е намекнала за това, че иска за своя девер жена, която не може да му подари наследник — обясни Ребека. — Ако това се случи, синът на Катрин и Майкъл ще наследи титлата на херцога.

— Сега всичко е ясно! — каза Кенет. — Хърмаяни е живяла с баща ми няколко години и никога не забременя. Следователно тя е бездетна. И в същото време е достатъчно красива, за да привлече вниманието на херцога и да го накара да се ожени за нея. Тя си има своите цели, а и Катрин своите, и те идеално са се разбрали една друга.

— Това е така, но Катрин не иска титлата за своя син. — Ребека отново се засмя на глас. — И това е извън разбирането на Хърмаяни, тя не би проумяла безразличното отношение към титлата и богатството.

— Така че, това е — замислено каза Кенет. — Катрин е по-хитра, отколкото съм предполагал.

— Никой няма да ме убеди, че Хърмаяни доброволно се е разделила с бижутата — каза Ребека. — Нима са й опрели нож в гърлото?

— Мисля, че Майкъл е помолил някой от приятелите си, имащи връзки с подземния свят, да организира кражбата на бижутата и да фалшифицира съпроводително писмо. Разбира се, за това не съм питал.

— Справедливостта е възтържествувала, въпреки че законът е нарушен. Аз одобрявам неговата постъпка. — Ребека зарови лице в букета и вдиша аромата на цветя. — Ще стигнат ли парите от продажбата на бижутата, за да се изплатят дълговете?

— Мисля, че няма да са достатъчно, но поне ще мога да откупя ипотеката.

— Радвам се, че ще можеш да избегнеш фалита. Това е просто прекрасно!

— Да говорим за това е рано — отвърна Кенет. — Още нищо не е ясно. — Той повика с жест минаваща карета. — Но едно нещо мога да направя точно сега. В непосредствена близост със Сатертън се намира имението на Рамзи Грандж, което принадлежеше на дядо ми. Къщата все още е здрава, дадена е под наем с прилежащата към нея земя. Искам да купя имота и да го дам на Бет и Джейк.

— Значи те ще имат покрив над главата си, дори ако това означава да се разделиш със Сатертън — заключи Ребека. — Колко щедро от твоя страна!

— Бет заслужава добра зестра.

Може би, мислеше Ребека, но не всички братя прощават на сестрите си лекомислените постъпки. Колко благороден човек е моят пират! Ребека отново поднесе цветята към лицето си, чувствайки се леко и свободно. Шампанското раздвижи кръвта.

— В твоите ръце ли е булчинският букет? — попита Кенет.

— Да. Бет каза, че скоро и аз ще се омъжа, и искаше да ми даде цветята на мен.

Кенет я погледна с разбираща усмивка.

— Фалшивият годеж влече след себе си други фалшиви постъпки — каза той.

— Защо да е фалшив? Нашият годеж е напълно официален. Просто ние ще го разтрогнем след известно време.

— А докато сме сгодени… — Кенет бръкна в джоба си и от него извади нещо. — Свали ръкавицата на лявата си ръка — каза той.

Ребека послушно свали ръкавицата. Кенет взе ръката й и сложи пръстен на безимения й пръст. Слънчев лъч падна на декорацията и големия старинен брилянт заблестя на пръста на младата жена.

Ребека погледна пръстена и си спомни известна стара поличба, че ако пръстенът стане на булката, бракът ще бъде успешен. Този пръстен сякаш беше най-подходящ за нейните изящни пръсти. На Ребека й се искаше да се смее и плаче едновременно.

— Той… той е много красив — прошепна тя.

— Този пръстен се предава в нашето семейство от поколение на поколение — със сподавен глас каза Кенет. — Намерих го в кутията с бижутата и реших, че ти трябва да го носиш по време на нашия годеж.

— Ще се постарая да не го загубя и веднага ще го върна след разтрогването на годежа ни.

Ребека погледна Кенет в очите и в тях видя същите чувства на объркване, каквито преживяваше и нейното сърце. В очите на капитана тя прочете много, и от този любящ поглед сякаш й пораснаха крила.

Тя дърпа ръкавицата и взе Кенет под ръка.

— След три седмици е крайният срок — каза тя, благоразумно сменяйки темата на разговора.

— Какъв срок?

— Крайният срок за представяне на творби за изложбата в Кралската академия на изкуствата. — Ребека започна да огъва пръсти, броейки оставащите дни. — Ти все още имаш време да подготвиш свои творби. Разбира се, „Лилит“ напълно се изключва.

Кенет спря рязко.

— За какво говориш? Аз да представя свои работи на изложбата? Що за безсмислица?

— Защо да е безсмислица? Може да ти е трудно да повярваш, но ти си станал истински художник, капитане. Твои работи ще бъдат отпечатани. Най-добрият британски гравьор е заинтересован от тях. Следващата стъпка е изложба. Какъв по-добър начин да привлечеш вниманието на широката публика!

Кенет я погледна така, сякаш Ребека го е хванала на местопрестъпление.

— Дори да рисувам достатъчно добре, това не означава, че моите работи са достойни за такава изложба.

— Както баща ми казва, всеки художник рисува така, както умее — не се отказваше Ребека. — Стотици художници всяка година представят работите си, и повечето от тях са посредствени. С твоя талант задължително ще те забележат, но дори да не те забележат, не се притеснявай. Продължавай да работиш и покажи работите си следващата година.

Кенет дълго мълча, гледайки Ребека. Изведнъж лицето му засия.

— Аз ще представя мои работи, ако ти направиш същото.

— Аз? — изплашено възкликна Ребека. — Какви глупости? Защо да представям?

— Ето сега си сменихме ролите. Винаги е лесно да даваш съвети, отколкото да ги следваш. Разбира се, ти не трябва да се безпокоиш от материалната страна на нещата, и все пак аз вярвам, че трябва да покажеш свои картини. Ти имаш дар от Бога и трябва да го цениш.

— Аз го ценя. Постоянно подобрявам техниката си на рисуване и гледам да не се дразня от малките неща.

Кенет сложи ръка около раменете на Ребека.

— Това не е достатъчно. Припомни си библейската притча за човек, който е заровил таланта си в земята. И какво излязло от това? Ти си художник и задължително трябва да споделиш своя дар с другите. Хората имат право да се възхищават на таланта ти, да плачат и дори да се ядосват, гледайки картините ти.

Ребека се опита да отклони поглед, но Кенет безмилостно я следеше с поглед.

— От какво се страхуваш? — попита той. — Разбира се, не и от провал. Твоите картини са превъзходни и ти добре го знаеш.

Ребека се замисли. Тя се възстанови до известна степен след смъртта на майка си, и картините й станаха много по-добри. Така че, какво я плашеше? Защо само от мисълта за изложба сърцето й замираше от страх? Каква е причината?

— Аз… — с усилие, търсейки думите, започна Ребека, — винаги съм се страхувала да излагам на показ чувствата си.

— Аз това добре го разбирам — съгласи се Кенет, — но трябва да го преодолеем. Всеки художник се страхува да показва чувствата си пред непознати. От това се страхува всеки писател, всеки музикант, а и всъщност всеки творец. Смяташ ли, че ми е лесно да разкривам душата си, да харча хартията за всички тези ужаси, които са ме затрупали? Отлично разбирам, че всеки, купувайки билет за няколко шилинга, ще рови в душата ми, и дори да е така, аз съм готов да отида там, защото ако не го направя, картините стават пусти, обезсилени, бездушни. Същото е и с твоите картини. Ако продължаваш да погребваш таланта си, той ще изсъхне и ще изчезне завинаги. Разбира се, твоите картини ще си останат професионални, но те няма да докоснат душата.

Сърцето на Ребека почувства, че в думите на Кенет има зрънце истина.

— Ти умееш да докоснеш живеца, капитане — с въздишка каза тя. — Убеди ме. Аз също ще представя мои картини на изложбата.

— Решено! — Кенет се наведе и целуна Ребека. — Пожелавам ни успех.

Ребека беше напълно зашеметена. Как Кенет успя да я накара да направи това, от което така упорито бягаше? До неговото пристигане в дома им тя си беше дала твърдо обещание никога да не представя свои картини. Защо точно сега се съгласи?

Те мълчаливо минаха няколко пресечки, преди Ребека да стигне до заключението, че Кенет е абсолютно прав. Време е да рискува и да предприеме първата крачка. Дойде твоето време, Ребека!

И душата й запя.

 

 

Когато Кенет дойде в следобедните часове в ателието, той веднага започна да изучава портрета на Лилит. Още няколко щрихи и портретът ще бъде готов; жалко е, че не може да бъде представен на изложбата. Този портрет винаги ще бъде скъп за него — и не само, защото е първата му работа с маслени бои, но също така и защото той не можеше да не познае страстната природа на Ребека. Кенет погледна към леглото и мислено видя Ребека, обхваната от вълна на всепоглъщаща страст.

Покривайки портрета, той го остави до стената и извади ново платно. Той му нанесе червен грунд, който, по негово мнение бе най-подходящ за замисъла на картината. Идеята за такава картина замисляше от много години, тя беше напълно узряла във въображението му и дори контурите не бяха необходими.

Всичко, което му оставаше, бе да пробуди спомени, което ги правеше болезнени, достигащо до агония, а след това, напук на небесата, пренесе тази агония на платното. Червеният фон засилваше впечатлението, правейки го яростно. Картината ще бъде по-различна от обичайните академични платна на исторически сюжети, така хладни и безлични, с многото ненужни подробности. Може би всички, с изключение на Ребека, ще отхвърлят тази картина, но въпреки всичко той трябва да я нарисува.

Художникът призова всичките си сили на помощ на въображението и постепенно започна да го обхваща ужас. Болката, която живееше дълбоко вътре, избухна.

Кенет взе в ръка въглен и, пропъждайки сълзите, пристъпи към работа.