Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (84)

81.

Когато Уес дойде, току-що започваше да се развиделява. Синът й изобщо не приличаше на Шастерн. Беше дребно момче, с големи очи и замислено изражение.

— Какъвто помня теб — отбеляза Уес. — Той обаче е по-дребен. Грижи се за него, Уондъл.

— Нещата тук ще се променят — обеща той. — Може би…

— И да се променят, няма да е скоро. Моля те, вземи го.

— Може да дойде, Уес, но първо трябва да минем през торонекстите. Ако играта загрубее… — Уондъл се замисли за миг. — Ако играта загрубее, ще го изпратя обратно с един от господарските люде. Сандри знае къде е Твърдината. Той ще го доведе.

— Добре.

Уес целуна сина си. Той я погледна с големите си очи, сетне — Уондъл.

— Сбогом.

Тя се обърна и побягна.

— Пламтяща кула, това е Шастерн — представи Уондъл момчето. — Пази го. Шастерн, няма да се отделяш от нея.

„И може би така и двамата ще бъдете в безопасност“ — помисли си той.

* * *

Трийсет и седем от изпитаните хора на Уондъл дойдоха. Десет бяха безродни. Носеха големи торби, всичките си вещи, които взимаха навън. Разговаряха разпалено за новия живот.

— Кой отсъства? — попита Уондъл. — Мислех, че всички ще дойдат.

Фъбгър бе издържал уроците по бой с ножове и беше хвърлил бутилката си. Той отговори:

— Уоншиг е убедителен. Отидоха да събират при Гранитната буца. Останалите сме тук, господарю.

— Аз не съм господар. При нас няма господари. Аз съм водачът на кервана.

— За мен е все едно, господарю — засмя се Фъбгър.

— Стойте заедно — заръча Уондъл. — Зелен камък ще ви обясни какво да правите.

Двама от владелците замърмориха недоволно.

— Свиквайте! — тросна се Уондъл. — Да работиш с нас, означава да изпълняваш нареждания. Битки се печелят най-лесно, когато всички действаме заедно. Зелен камък знае езика ви. Слушайте го! Ще ви помоля да вървите покрай последния фургон. Пригответе оръжията си, не ги крийте, но и не заплашвайте никого. Ще видим дали господарите ще убедят торонекстите да ни пуснат. Аз лично не очаквам да успеят.

— Значи, ще се наложи да се бием, така ли? — попита Ковач Мелничаров.

— Така мисля, Ковач. А ти?

— И аз. — Ковач се обърна към десетте безродни, които щяха да дойдат с тях. — Всички имате прашки.

Това не беше въпрос — всички имаха оръжия. Символичните връвчици бързо изчезнаха от вратовете им.

— Погрижете се да имате достатъчно камъни.

Владелците започнаха да се мръщят. Безродни без връвчици, безродни с оръжие.

* * *

Керванът тръгна, когато се развидели достатъчно, за да се вижда. Водоносец бе излязъл с мъжете си преди тях. Господарските люде крачеха напред. Уондъл забеляза Промъкващия се и Шастерн в последния фургон и престана да мисли за тях. Имаше по-сериозни тревоги.

Колесниците бяха седем, карани от Сандри и неговите приятели. Във всяка имаше кочияш и копиехвъргач. Кочияшите се опитваха да се движат заедно с кервана, но конете се запъваха прекалено много, когато вървяха със скоростта на бизоните. Затова изоставаха за известно време, след което препускаха напред, за да ги догонят.

Ескортът бе достатъчно внушителен, за да откаже всеки нападател. Слухът вече се беше разпространил: няколко Росомахи бяха нападнали кервана и господарските люде ги бяха избили. Оставете фургоните на мира! Дори най-глупавият владелец щеше да разбере. Бизоните се движеха мудно през подозрително спокойните улици.

* * *

Около обяд изпод сянката на едно дърво се показа накуцващ старец.

Опираше се с мъка на някакъв едър мъжага. Великанът бе на средна възраст, леко затлъстял и усмивката му беше по-скоро глуповата, отколкото предизвикателна. Това не го правеше по-малко страшен. Двамата смело се приближиха. Старецът вървеше приведен, осакатен, но усмивката му озадачи Уондъл. Беше като на владелец, подготвящ клопка.

Тогава Уондъл го позна:

— Трас!

— Уондъл Пернатата змия. Все така неочаквано. Е, предпочитам такива срещи пред последната ти изненада.

— Аз…

— Да ти кажа ли как се измъкнах от земите ти жив? След като изпълзях от криптата, припаднах. Когато моят човек, Хеджак…

— Чакай, Трас. Аршур?

— Аршур Великолепни — потвърди мъжагата до Трас. — Не съм сигурен, че те помня. Имаш ли нещо за пиене?

— Бях с Алферт, когато изпи първата си чаша тук. Пребиха те и това даде начало на пожара преди двайсет и няколко години. Мислех, че си заминал с първия кораб.

— Тук ми харесва.

Минаха последния завой. Торонекстите чакаха.

Керванът продължи към тях. Търговците на Уондъл се преместиха в задните части на фургоните, готови да скочат на земята. Новите им спътници се скупчиха около Зелен камък. След минути щяха да стигнат стражевата постройка.

Накуцвайки, подпрян с една ръка на тоягата си, с другата — на Аршур, Трас все още вървеше редом с бизоните.

— Хеджак се беше отказал да ме търси и тъкмо си тръгваше, когато изпълзях от криптата…

— Трас — прекъсна го нетърпеливо Уондъл, — точно в момента съм зает. Между другото, можеш ли да се катериш по дървета?

— Приличам ли ти…

— Може — намеси се Аршур. — Ако не, аз ще го кача. Налага ли се?

— Да, отнася се и за двама ви.

Градските стражи бяха налагали Аршур по главата с тояги. Това очевидно бе оставило постоянни поражения.

Трас Притрор забеляза въоръжените торонексти напред.

— Този офицер, знам как е пострадала ръката му.

— Малко ме интересува.

— Трима господарски люде искаха да се измъкнат от Теп заедно с доспехите си. Таксосъбирачите се опитаха да ги спрат. Искаха да вземат един комплект брони и оръжия.

— Трас, след малко двамата ще станете свидетели на едно наистина вълнуващо събитие.

— Вече са по-внимателни. Да не искаш да кажеш… — Трас най-сетне осъзна опасността. — Събитие. Може ли да нарека разказа „Смъртта на Уондъл Пернатата змия“?

— Ако станеш свидетел на това, ще разказваш, но те съветвам да наблюдаваш от високо и да се скриеш добре. Ако оцелееш, ще си ми длъжник.

С приближаването на гората понитата на безродните започнаха да растат. Това, доколкото си спомняше Уондъл, не се беше случвало толкова близо до Теп. Янгинатеп беше мит. Който пръв надуши ползата, щеше да натрупа големи богатства.

Водоносец беше спрял пред тях, дружината му бе увеличила броя си на петдесетина човека, строени в три редици. Зад тях имаше издигната офицерска палатка. Уондъл не познаваше господаря до нея, но Сандри се приближи до фургона му и обясни:

— Баща ми.

Удари конете с юздите и препусна към палатката.

Фургоните стигнаха портата на торонекстите.

Едрият офицер с осакатената ръка чакаше. Въоръжените и маскирани събирачи бяха около петдесет. Други чакаха в сградата, а вероятно зад нея се криеха още. Уондъл зачака да види какво ще стане.

Сандри се приближи с колесницата си до торонекстите.

— Пуснете ги да минат — нареди.

— Откъде накъде? — поинтересува се сакатият.

— Заповед от господаря главен свидетел. Този керван е освободен от такси.

— Нима, главен писарю?

Залостената врата на втория етаж на тухлената постройка се отвори. На прага се показа Егон Форигафт; зад него се мярнаха части от тъмен, стар килим. Той се наведе, за да може дневната светлина да огрее парчето пергамент в ръцете му, и зачете:

— Пълномощно от господар главен свидетел Харкарт. Торонекстите имат право на такса за всички стоки, които минават през гората. Има и допълнения.

— Достатъчно — прекъсна го сакатият офицер. — Млади господарю, ние разполагаме с пълномощно. Подписано и подпечатано. Подписано и подпечатано.

Сандри вдигна безпомощно рамене. Торонекстите излязоха напред.

— Хей, харпии! — извика Уондъл.

Бойците от кервана скочиха и се присъединиха към владелците и безродните, които вървяха отстрани. Заедно те бяха страховита дружина. Жените поеха юздите, затвориха процепите на платнищата.

— Стоките ни ли искате? — провикна се Уондъл. — Елате да си ги вземете!

— Това е договор! — изкрещя Егон Форигафт. — Господарите са задължени да помогнат на торонекстите при нападение от външен враг.

— Кой е външен враг? — Уондъл скочи от фургона и разтвори ризата си. — Аз съм Уондъл от „Змийски път“! Кой смее да твърди, че не съм владелец?

Никой не помръдна. Сандри се засмя:

— Какво пише за владелците, писарю?

Егон намери текста:

— Торонекстите се задължават да защитават господарите от граждански бунтове.

— Ние не сме задължени да ви защитаваме от владелците. Вие трябва да защитавате нас, о, недоносени песоглавци!

Един от Торонекстите хвърли камък. Удари копиехвъргача на Сандри в корема. Войникът се преви на две и повърна.

Сандри се ухили широко и вдигна копието си.

— Декларация на господаря Киринтал първи! — изкрещя Егон от горния етаж. — Между господарите и торонекстите трябва да има мир, докато този договор е в сила. Ако някой торонекст нападне господарски човек, то виновникът трябва да понесе с двойна тежест нанесените поражения; две очи за едно, два крайника за един, два живота за един. При положение, че това бъде спазено, договорът остава в сила!

— Ще го изпълним! — извика офицерът на торонекстите. — Доведете ми виновника.

Посочи към прозореца, макар че човекът, хвърлил камъка, беше изчезнал. Двама торонексти го измъкнаха навън. Офицерът го удари в корема с всичка сила, сетне отново.

— Искат ли господарите и друг да бъде наказан? — попита.

Сандри се извърна отвратен.

— Този стар пергамент ли е пълномощното? — попита Уондъл.

Сандри кимна.

— Ами ако изгори?

Сандри се засмя широко.

— Хайде! Камък! Привлечи вниманието им, докато се добера до този документ! — изкрещя Уондъл.

Торонекстите не разбираха езика от Пътя на конопа.

Камък поведе хората си към торонекстите. Уондъл се спусна към стражевата кула, но някой отвътре се досети за намеренията му. Вратата на постройката се затръшна с трясък.

— Голяма ръка! Разбий тази врата!

Голямата ръка държеше меч в десницата си и чук в другата ръка. Втурна се напред. Уондъл се затича заедно с него с наметало, увито около едната ръка, за да защити и двамата. Един торонекст излезе срещу тях, но Ковач Мелничаров го повали с прашката си. Десетина безродни бяха извадили оръжията си и върху торонекстите се сипеше дъжд от камъни. Те вдигнаха ръце, за да предпазят главите си. Още двама паднаха.

Иззад постройката дойдоха двайсет от таксосъбирачите. Държаха щитове и тръгнаха напред сред дрънчене от камъни по метала. Застанаха между другарите си и бойците с прашки.

Владелците на Уондъл се втурнаха напред, но въпреки усилията на Камък не се държаха заедно. Тичаха по един, по двама и биваха посичани. Уондъл видя как дузина от хората му падат; торонекстите бяха дали два пъти по-малко жертви.

— Дим! — изкрещя един от торонекстите и посочи черния облак над Гранитната буца. — Дим! Това са домовете ни!

Уондъл се усмихна мрачно.

— Трябва да защитим домовете си!

— Я се стегнете! — извика сакатият. — Това е номер! Запалили са нещо, за да ни отвлекат вниманието! Стегнете се!

Голямата ръка удари вратата с чука си. Тя не поддаде.

— Трябва ми брадва! — изкрещя той.

Ковач, Мелничаров изтича до най-близкия фургон и взе брадва. Втурна се към Голямата ръка, преследван от един торонекст. Ковач замахна с брадвата. Торонекстът се приведе и нанесе удар с ножа си. Ковач се свлече.

— Гледайте, млади господари, как ви защитаваме!

Офицерът на торонекстите даде знак и десет въоръжени мъже се изпречиха срещу Уондъл, Голямата ръка и още четирима техни хора при вратата. Един от новите членове на кервана взе брадвата от Ковач Мелничаров и се хвърли напред, за да попадне и той под ножа на един торонекст. Голямата ръка изрева и се втурна към брадвата. Около него закипя битка. Четирима мъже го нападнаха. Голямата ръка се извъртя и халоса двама с чука си, преди да бъде повален на колене.

Група торонексти започнаха да настъпват към Уондъл.

Платнището на Уондъловия фургон се разтвори и Пламтящата кула изскочи навън.

Да. Уондъл й беше поверил Шастерн, но тя бе прехвърлила момчето на Нечут-невидян и сега се впусна сред торонекстките редици с факла в ръка. Скочи на гърба на един бизон, прехвърли се през главата му и се приземи пред него. Преди хилещите се торонексти да успеят да я уловят, тя достигна пилона със знамето пред постройката и се покачи по него. От върха му скочи през отворената врата на балкона, където стоеше Форигафт. Размаха факлата си победоносно.

Офицерът на торонекстите избухна в смях:

— Факли тук, в леговището на Янгинатеп!

Усмивката му бързо се смени с ужас; Пламтящата кула доближи факлата до пергамента в ръцете на Егон Форигафт. Пергаментът лумна. Тя завъртя факлата и древните церемониални килими се разгоряха.

— Хайде! — изкрещя. — Къде е пълномощното ви? Четете сега! — Тя ритна горящия пергамент през вратата. — Няма го вече, Сандри!

Скочи от балкона върху покрива, преследвана от двама торонексти.

— Водоносец! — провикна се Сандри.

— Слушам!

— Разчисти тези боклуци!

— Слушам! Строй се! За бой! Напред!

Строените в редица господарски люде настъпиха срещу торонекстите.

Сандри грабна късото копие от ранения си копиехвъргач. То описа висока дъга във въздуха. Торонекстът на покрива изпищя и падна. Пламтящата кула се изправи и изкрещя:

— Добро попадение, Сандри.

Шестте колесници се врязаха в редиците на торонекстите. Хвърчаха копия. Уондъл остана сам срещу офицера на торонекстите със сакатата ръка. Сакатият отстъпи. Уондъл се направи, че се прицелва високо, сетне заби ножа си точно под кожената ризница на торонекста.

Уондъл се обърна и установи, че всички са спрели и го гледат.

* * *

— Лицето ти — възкликна със страхопочитание десетгодишният Шастерн. — Блестеше!

— За последен път. Надявам се.

Какво ли бяха видели.

Имаше единайсет загинали, четирима бяха от кервана.

— Други шест вероятно няма да оцелеят — каза Зелен камък. — Три пъти повече ще умрат, ако не намерим бързо лечител. Жалко, че Морт не е тук.

— Тръгваме — отсече Уондъл. — Пътят е чист. Товарете.

— Дали да не дойда с вас? — попита Сандри.

— Някой има ли нужда от теб тук?

Сандри загледа купчината трупове.

— Сега всичко ще се промени — заяви. — Да, може някой да има нужда от мен, но…

— Тя ще се върне — увери го Уондъл. — След година. Ако все още я помниш…

— Ще ме помни — обади се Пламтящата кула зад него. — И аз няма да го забравя!

— Ще се разбере догодина. Камък, готови ли сме?

— Да.

— Тръгваме.

Уондъл погледна назад. Градът Теп не се виждаше оттук, но над хълма в подножието на Гранитната буца се издигаше дим. Не бяха много торонекстите, които щяха да се върнат у дома, за да защитават територията на Росомахите.

Дим се издигаше и на други места. Това не беше дело на Уоншиг и времето на пожарите на Янгинатеп бе отминало, но…

Теп тепърва откриваше, че огънят може да гори и на закрито.

Тъй като не вярваха в Янгинатеп, безродните нямаха навика да оставят леснозапалими боклуци. Владелците го правеха. Моряците — не. След броени дни Твърдината може би щеше да бъде единствената стабилна постройка, незасегната от огъня.

Това не беше проблем на Пернатата змия.

— Тръгвайте, Камък. Това е твоят керван. Време е да поемаш командването. Аз се връщам у дома.