Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (44)

41.

Фургоните не бяха като каруците на Уондъл. Бяха добре направени и по-големи. Имаше товарни фургони за стоки или за сено, но всяко семейство разполагаше с по един, който му служеше като дом на колела. Бяха покрити с плътен брезент и имаха сложна система от ремъци за впрягане на бизоните.

— Така създаваме доста работа на Голямата ръка — обясни Дебелия чайник. — Това е ковачът ни. Използваме и много ремъци. Не прибягваме обаче до магия. Пътят на конопа се използва много. Затова магията там е слаба. По-добре човек да не зависи от нея.

Уондъл кимна:

— В Теп също няма много магия.

— Така знам и аз.

— Наричате този път „на конопа“.

Дебелия чайник вдигна рамене:

— Търгуваме и с други стоки. Може би най-много с вълна. Конопът обаче е постоянен продукт. Винаги има търсене. Влакна, въжета, листа за пушене, чай, смола. От качествения коноп винаги може да се извлече добра печалба.

— Той не се ли опитва да ви убие?

— Кой, конопът ли?

— Може би тук е забравил.

Дебелия чайник го изгледа странно, но нищо не каза.

Фургоните, в които живееха, бяха празни. Дебелия чайник обясни:

— Ние прекарваме повечето време извън тях. Когато пътуваме, ги пълним почти изцяло със сандъци, тях използваме за стени, когато сме на лагер. Виж, някои от сандъците се отварят отстрани, други — отгоре. Нареждаме ги на купчини, разпъваме платнище отгоре, постиламе килими, изваждаме всичко и уютното ни гнезденце е готово. Ако всички работим дружно, лагерът е завършен за час.

Всичко това бе ново за Уондъл. Тук нямаше владелци, нямаше безродни. Само хора, които работеха като безродни, но си запазваха собствеността…

— На кого е всичко това? — попита той.

— Ами, това е доста сложно. Много от нещата са общи на целия керван. Повечето семейства имат товарен фургон; някои — по два; аз притежавам три. И всяко семейство има фургон за живеене и няколко бизона. Това е зестрата на невестата. — Дебелия чайник се намръщи. — Аз имам пет дъщери. Две се омъжиха. Остават три; трябва да плащам още за три зестри! Моите момичета обаче получават най-доброто. Трябва да видиш какво съм приготвил за Портокалов цвят. На петдесет левги по пътя живее един ковач, прави отлични фургони. Като този. Ще вземем нейния следващия път, като минем оттук, някъде през лятото. Момчетата ще се тълпят като мухи на мед, като видят каква каруца съм й осигурил!

Също като безродните, помисли си Уондъл. Безродните полагаха големи грижи за дъщерите си. Владелците пък рядко знаеха кои са децата им. Ако момчето прилича на мъжа на майка си, нещата бяха ясни, с момичетата обаче човек никога не можеше да бъде сигурен.

Зестра. Това бе непозната дума, а и Дебелия чайник говореше толкова бързо, че Уондъл не беше сигурен дали разбира всичко. Имаше много за учене. И въпреки това Уондъл се ухили широко. Беше научил едно — тук за него имаше шанс. Истински шанс.

Пазарът бе на едно празно пространство зад града. Имаше палатки и фургони с платформи, мястото изглеждаше хаотично, отвсякъде се тълпяха граждани и търговци.

— На сутринта всичко ще е подредено — обясни Дебелия чайник.

Той поведе Уондъл към една голяма шатра в края на пазарището. Портокалов цвят надзираваше четири деца, които постилаха килими, подреждаха маси и подготвяха други неща.

— И така, Уондъл, имаш ли нещо за продан? — попита Дебелия чайник.

— Сам видя, че каруцата е празна…

— Видях най-вече, че е с фалшиво дъно — подсмихна се Дебелия чайник. — Не се знае какво има отдолу. Разбира се, това е целта. Както и да е, ако решиш да отвориш сергия в моята шатра, няма да ти взема много.

— Това добро място за продаване ли е? — поинтересува се Уондъл.

Дебелия чайник поклати глава:

— Зависи какво предлагаш. Е, всъщност не. Тук няма какво толкова да се купи, главно храна и сено. Ще купим боровинки. Тук узряват по-бързо отколкото на север; понякога търговията с плодове на север, когато на хората им е омръзнало от консервирана храна, носи добра печалба. Тук обаче нямат много и човек трябва да внимава. Боровинките се развалят бързо, ако минеш през място със слаба магия.

— Защо тогава спирате тук?

— Нямаме избор. Бизоните издържат известно време, после трябва да спрат за няколко дни. Трябва да им дадем почивка и да ги нахраним. Това градче служи за спирка на керваните по Пътя на конопа. — Дебелия чайник изгледа изпитателно Уондъл. — А сега е време да постигнем някакво споразумение.

— Какво означава това? — Уондъл се извърна и се приведе леко.

— Бой с ножове. Самотния гарван твърди, че вие харпиите сте добри с ножа.

— Така е. Какво споразумение предлагаш?

— Момко, ти постоянно разпитваш за разни неща. Информацията струва пари. Откъде накъде ще ти я давам безплатно?

Уондъл се замисли над това:

— Магьосниците търгуват с информация. Разказвачите разказват истории. Аз съм учил при един разказвач.

— Да, само че не знаеш нищо, което може да ми е от полза. Поне така ми се струва. Историите са интересно нещо. Човек може да се прехранва с хубави разкази. Всяка вечер, когато разкажеш нещо интересно, вечерята ще ти е безплатна. Какво полезно знаеш обаче?

Уондъл се усмихна:

— Заливът на Великия сокол. Там плащат добре за билки и подправки.

— Зависи от подправките. Ние не стигаме толкова далеч на запад. Ако става въпрос, в Златната долина плащат по-добре отколкото във Великия сокол. Великия сокол е на морето, търгуват с кораби. Уондъл, да не би да караш подправки от Димящата долина?

Уондъл се замисли върху възможностите си. Никоя не беше особено добра. По-добре да каже истината:

— Малко.

— Дръж ги тогава. Ще ги продадеш в Златната долина, ако успееш да стигнеш дотам.

— Какъв е проблемът?

Портокалово цвете се засмя зад тях:

— Няма да има проблем, ако останеш с нас.

Тя тъкмо метеше килима.

— Пътят може да бъде опасен — обясни Дебелия чайник. — Има разбойници. Може да ги отблъснеш, но обикновено ходят по много. Освен това има и такси. Всеки град иска по нещо. Ако си сам, могат да смъкнат и дрехите от гърба ти. Сам няма да минеш.

Уондъл не коментира.

— Куражлия си — продължи Дебелия чайник. — И изглеждаш дяволски лукав. Само че един човек не може да се справи с всички събирачи на такси.

Уондъл се замисли за торонекстите.

— Имаш ли предложение?

— Мисля по въпроса.

— Хайде, татко — подкани го Портокалов цвят.

— Добре. Уондъл, ще пътуваш с нас до Златната долина. Ако ни нападнат, ще се биеш за нас. Ще си плащаш разходите за пътуването. Ние ще плащаме таксите. Ще вървиш само с нас. Това ще ти струва една трета.

— Татко! — възкликна Портокалов цвят.

— Шът, малката!

— Една трета от какво?

— От всичко, което имаш, когато стигнем Златната долина.

— Какво плащат останалите?

— Една пета, но вие ще създавате много повече главоболия от тях.

— От Кондигео — досети се Уондъл. — Те плащат за пътя от Кондигео.

Не беше свикнал да се пазари, но един владелец трябва да е хитър…

— Е, имаш право — склони Дебелия чайник. — Освен това дъщеря ми те харесва. Една четвърт, Уондъл, това е последната ми дума. Една четвърт от всичко, което имаш, когато стигнем Златната долина. — Той замълча, сетне добави: — Няма да получиш по-добро предложение.

* * *

Вечерята беше великолепна. На голям огън в средата на лагера имаше огромен котел с яхния. Наоколо бяха разположени килими и възглавнички. Мъжете и възрастните жени седяха, а децата и младите жени разнасяха купички с ядене и гърненца с разредено вино.

Дебелия чайник изчака Уондъл да си изяде порцията, сетне тръгнаха да го представи из лагера.

Първо го заведе в един фургон с небесносин брезент. На покривалото беше нарисуван странен, подобен на фуния облак. Изглеждаше съвсем истински.

Фургонът се стопанисваше от две жени на възрастта на Рубин Орел-рибарова и едно момиче колкото Върбица. Момичето се втренчи в Уондъл. Докато Дебелия чайник говореше бързо, една от жените влезе вътре. Върна се с някакъв мъж.

— Хикамор — представи го Дебелия чайник на Уондъл. — Шаманът на този керван. Казах му, че съм те поканил да се присъединиш към нас.

Хикамор бе мъж с неопределена възраст, тъмната му кожа приличаше на пергамент, очите му бяха хлътнали. Той погледна Уондъл, сетне се взря зад него в далечните хълмове.

Уондъл понечи да каже нещо, но Дебелия чайник му даде знак да мълчи. Останаха безмълвни, докато Хикамор зяпаше в нищото.

Накрая шаманът заговори на кондигейски:

— Уондъл от Твърдината.

Уондъл подскочи.

— Така ли се казваш? — попита Хикамор.

— Да, мъдрецо, но не съм го казвал на никого тук.

Хикамор кимна:

— Не бях сигурен. Ти ще имаш други имена, и всичките ще са добре известни на света. Няма да е нужно повече да си измисляш тайно име.

— Ти виждаш бъдещето.

— Понякога, когато е достатъчно ясно.

— Ще срещна ли отново Морт от Атлантида?

Хикамор се взря в далечината:

— Значи е вярно. Един магьосник от Атлантида все още е жив! Много отдавна познавах един, преди Атлантида да потъне, но знам твърде малко за тази земя. Бих искал да науча повече.

Уондъл запази мълчание. Очите на стария шаман заискриха.

— Черен чайник, аз честен човек ли съм?

— Няма по-честен — отвърна Дебелия чайник.

— Поне в този керван. Уондъл от Твърдината, ще ти предложа една сделка. Черния чайник ще ти опрости половината от уговореното плащане, ако ми разкажеш всичко, което знаеш за Морт от Атлантида.

— Как, Хикамор…

— Черен чайник, да не би да оспорваш правото ми?

— Не, мъдрецо. — Дебелия чайник вдигна рамене. — Той още не е приел предложението ми.

— Сега ще го приеме. Една десета.

Дебелия чайник изстена:

— Половината от предложената сума е една осма!

Хикамор не коментира.

— Това е пладнешки грабеж — заропта Дебелия чайник. — Грабеж. Ще ни разориш! О, добре, една десета, само че трябва да задоволиш интереса на мъдреца, Уондъл.

Всичко се случваше толкова бързо, а Уондъл все още беше под влияние на виното. Дали не се опитваха да го ограбят? Мамеха ли го? Пелзед постъпваше така. И господарите с техните циркове и представления. Тук със сигурност се отнасяха към него като към дете, обсъждаха съдбата му, без да се допитат до мнението му.

Неговото и на Върбица. И на децата. Една десета беше половината от онова, което плащаха останалите. А още не знаеха за златото. Владелецът трябва да бъде хитър…

— Благодаря — отговори той. — Приемам.

Голямата ръка, ковачът, бе почти колкото Уондъл, много по-висок от всички останали в кервана, с ръце, дебели колкото бедрото на Дебелия чайник. Той гледаше Уондъл подозрително и речта му напомняше повече ръмжене, но не възрази срещу присъединяването на владелеца към кервана.

Щом Дебелия чайник представи Уондъл на обитателите на всички фургони, Рубин Орел-рибарова започна да развежда Върбица и останалите. Вечерта завърши с вино и песни и Уондъл заспа загледан в звездното небе.

* * *

Пазарните шатри бяха разпънати на една поляна до лагера. Не всички семейства от Бизоните имаха собствени палатки. Някои слагаха по две сергии в една шатра. Всеки бе извадил нещо за продаване; това беше задължително. Многото стока на завишени цени придаваше на пазарището по-богат вид.

От другата страна на поляната жителите на града също бяха организирали пазар. Шатрите им не бяха пъстри като на Бизоните и нямаха толкова много стока. Повечето продаваха храна и зоб.

Дебелия чайник и Уондъл отидоха да огледат стоките.

В една шатра се продаваха черги. Уондъл си спомни предупреждението на Дебелия чайник и ги огледа внимателно. От долната страна на килимите имаше по-малко възли и шарките не бяха толкова ярки и правилни.

Когато отминаха, Дебелия чайник измърмори:

— Цените са твърде високи за този сезон. Чудя се дали имат някаква представа.

— От какво?

— От студени зими. Ледени ветрове. По-добре попитай Хикамор.

— Имаме нужда от черги — настоя Уондъл. — Аз нямам нищо против да спя на земята, но Върбица не е свикнала. Също и децата.

— Да потърпят две седмици. — Дебелия чайник посочи на север. — След прохода в края на тази долина навлизаме в планината. Не е същинската планина, но е достатъчно висока, за да имат хубава вълна. След две седмици сме в Горман. Там гледай за черги. Няма да са толкова хубави като моите килими, но ще свършат работа. Можете да ги използвате по време на пътуването и да купите по-хубави от Златната долина; следващата година ще продадеш горманските черги в Последни борове. Там поне ще им вземеш, колкото си платил.

Портокалов цвят беше оседлала два жребеца. На рогата им бяха закачени цветни панделки. С оскъдно облекло, тя беше стъпила върху гърбовете им и препускаше през града, канейки хората на пазара. Зад нея се редяха млади мъже.

Върбица го завари зинал в захлас.

— Добре се справя — отбеляза Уондъл.

Тя просто кимна. Взе брат си и двамата отидоха заедно в шатрата на Орела рибар. Върнаха се с две от момчетата и два кола, два пъти по-високи от Уондъл. Колар се вмъкна в скритото отделение на каруцата им и извади въжета. Изправиха прътовете на осем крачки един от друг и ги закрепиха с помощта на въжета и колчета. След това опънаха въже между двата и го натегнаха с помощта на пръчка, забита в него.

Върбица се скри в шатрата им. Излезе по плътно прилепнали кожени панталони и туника.

— Дръж ме — подвикна тя на Уондъл; сетне се покачи чевръсто на върха на един от коловете и пак извика: — Дръж ме!

Колар се приближи до Уондъл:

— Иска да застанеш отдолу и да я хванеш, ако падне.

— О. — Спомените му се върнаха. — Вие сте въжеиграчите!

Колар нищо не каза.

— Виждал съм ви, преди да ви познавам.

Уондъл си спомни мъжа, който стоеше под ходещото по въже момиче на празненството на Пелзед. Сигурно е бил баща й! Уондъл застана под въжето, спря поглед върху Върбица. Тя бе красива и едновременно с това крехка.

Върбица му се усмихна:

— Възможно е да падна. Не съм го правила отдавна. Ти обаче си достатъчно як.

— Бих предпочел да се преоблека — каза Колар, — само че няма какво да сложа.

— Следващия път — успокои го тя. — Днес ще работя сама.

И тръгна по въжето.

Уондъл я следваше отдолу. Не беше лесно. Тя правеше кълба назад, изправяше се на ръце, скачаше и пак се хващаше за въжето. Изглеждаше по-малко грациозна от момиченцето, което помнеше Уондъл, но успяваше да привлече вниманието на зрителите.

Събра се смесена тълпа от жители на градчето и момчета от кервана. Всички гледаха Върбица. Тя се усмихна и направи кълбо напред.

Колар се беше облегнал на един от прътовете.

— Уха — възкликна.

Уондъл го погледна.

— Напред е много по-трудно, отколкото назад — обясни момчето. — Ти не можеш да разбереш. Тя си остава най-добрата…

Върбица опита нещо сложно. Падна, преди Уондъл да си даде сметка, че това не влиза в номера. Хвана се за въжето, но се изпусна. Все пак то я забави малко. Уондъл моментално застана под нея. Напрегна се в очакване.

Тя падна в ръцете му. Той я улови и двамата се търколиха на земята. Останаха легнали; Върбица беше върху него. Въпреки болката Уондъл се почувства прекрасно. Тя бе с добре развити мускули, със заоблени рамене — той неволно размърда ръце.

Върбица се усмихна и се изправи.

— Благодаря, ти си моят герой — рече с усмивка. Сетне се поклони на тълпата и се прибра в шатрата.

След вечеря Дебелия чайник дойде във фургона им.

— Сега съм доволен от сделката — призна той. — Защо не ми каза, че Върбица е акробатка?

— Колар също — обясни Уондъл. — Само трябва да тренира.

— Ще имат тази възможност. Доброто представление върши работа, Уондъл. В страната на Каменните игли ще се събере голяма тълпа. Също и в Златната долина. Уондъл, утре потегляме. Какво ще правиш с каруците си?

— Конете…

— Бавни са. Върбица ще може ли да ги води?

— Ами, предполагам, не виждам причина да не го прави.

Дебелия чайник се усмихна:

— Добре. Няма обаче да стане. Така ще се придвижвате със скоростта на пешеходец. Пътят през повечето време върви нагоре. Момичето ще се умори и това ще ни забави, дори с Портокалов цвят да се сменят. Върбица няма да може да се упражнява. А кобилата ви?

— Резбар все още се оправя с нея. Тя ще тегли каруцата, ако той я управлява. — Уондъл вдигна рамене. — Мен изобщо не ме търпи.

Дебелия чайник отново се усмихна:

— Добре. Резбар ще кара каруцата с кобилата. Другата обаче е проблем. Утре сутрин ще доведа няколко бизона и Номер трети ще ви покаже как да ги впрегнете.

— Ами конете ни?

— Те ще следват момичетата. Върбица и Портокалово цвете могат да пътуват най-отзад и всички еднорози ще ги следват. Проклетите добичета създават повече неприятности, отколкото да вършат работа, но в Златната долина ги ценят много.