Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (52)

49.

Никой не помисляше за сън. Около ранените се завързваха разговори. Лееше се вино. Всички се отнасяха към Уондъл като към герой, но никой не му предлагаше вино. Той не говореше, само наблюдаваше.

Много герои имаше тази нощ и всички ги хвалеха, но само ранените пиеха. Имаше логика, замисли се той. Виното притъпява болката.

Всеки имаше какво да разказва. Искаха да чуят Уондъл, но никой не млъкваше.

— Разчитахме на теб. Искахме да видим как се бият харпиите — говореше един мъж, който оставаше в приповдигнато настроение, въпреки че в момента жена му превързваше една дълга рана на гърба му; досега никога не беше заговарял Уондъл. — След като Хикамор те отведе, всички бяхме нащрек, очаквахме нападението, чудехме се кога ще дойде, защо шаманът ни изоставя точно в такъв момент, защо взима със себе си една харпия. Мислехме го за полудял.

— Той беше полудял — потвърди Уондъл.

— Тъй ли?

— Златна треска.

— А. — Раненият продължи: — След това конете пощуряха. Не ни свърташе на едно място. Видяхме Кривото облаче да се връща сама, разбойниците изскочиха от тъмното, а нашите бранители се втурнаха срещу тях и заеха позиции. Всеки, който имаше оръжие, тичаше нанякъде; останалите търсеха да се въоръжат. Кривото облаче видя какво става и се втурна да гони конете…

— Те побягнаха от мен — намеси се Кривото облаче — и реших, че мога да ги насоча срещу бандитите. За известно време стана, обаче те изпотрошиха сума ти неща и изобщо не се надявах да се върнат.

Тя изглеждаше жива и здрава. Усмихна се на Уондъл и той не се сдържа да не й отговори със същото. Тя се обърна към Дебелия чайник:

— Нося детето на Койот. Точно затова се уплашиха толкова.

* * *

Еленчето и Разгонената сърна се грижеха за Планинския котак. Раната изглеждаше сериозна, дълъг кървав прорез през гърдите. Ръката на младежа също кървеше. Еленчето гледаше втренчено Уондъл (и много интересно, Разгонената сърна отбягваше погледа му), но Планинския котак не забелязваше.

— Ти ме спаси — каза той, — но може би не си забелязал. Онзи син на безрога кранта ме прободе и се канеше да замахне отново. Щеше да ме разпори като сьомга. Тогава, там в пущинака, ти издърпа ножа си от тялото на някакъв нещастник и се обърна към нас като дяволска синя блестяща змия, и той просто не можеше да отмести поглед от теб. И аз го направих! Мисля, че му извадих окото. Както и да е, той побягна.

Разгонената сърна изглеждаше объркана. Забеляза, че Уондъл я гледа, и смутено повдигна рамене:

— Аз не видях нищо. Само как убиваш някого в мрака и как бедният Планински котак се бие за нас.

— И аз не съм забелязал — успокои я Уондъл.

* * *

Към полунощ духовете се поуспокоиха. Хората на Дебелия чайник направиха равносметка на жертвите, като се стараеха да не се отдалечават твърде много.

Имаше двайсет мъртви разбойници, един старец бе получил удар, а едно момче от отишлите за вода не се беше върнало. Откриха го в потока по очи във водата. Няколко въжета, дрехи, гърнета, едно огледало, няколко сбруи, две копия — бяха загубили съвсем малко и си бяха върнали част от откраднатото. Повечето бяха на мнението, че ще мине доста време, преди тези разбойници да се престрашат отново да нападат племето на Бизоните.

* * *

— Има обаче други — каза Дебелия чайник. — По целия път.

Уондъл вървеше сред огньовете, следван от водача на кервана.

— Победата в такива битки може да струва много — продължи Дебелия чайник. — Сега минахме леко, но може да стане и другояче.

Уондъл мълчеше.

— Ковач видял как с Резбар изчезвате в мрака! Помислихме, че са ви убили!

— Преследвахме ги.

— Имате фургон за отбраняване. Можехте да се изгубите. Да ви заобиколят! — Дебелия чайник го огледа изпитателно. — Няма смисъл да рискуваш всичко така. Ние не можехме да ви последваме и да ви помогнем. Слушай, харпийо, нещата стоят така. Разбойниците се отказват от нападението много скоро след като пролеем кръвта на неколцина от тях. Тогава грабват каквото им попадне и побягват. Обикновено можеш да видиш няколко разбойници, изправени срещу собствениците на някой фургон, и никоя от страните не е настроена да се бие. Нападнатите викат за помощ. Няколко съседи се отзовават и разбойниците побягват и опитват с друг фургон.

У Уондъл започнаха да се появяват съмнения. Дали беше нарушил някакъв закон?

— Дебел чайник, имаме ли някаква сделка с тях? Договор?

— С разбойниците ли? Не.

— В такъв случай няма никаква логика да се придържаме към техните правила. Ние не им даваме никакви гаранции, нали? Те не спазват някакво споразумение. Нека да ги разтърсим малко. Ако искат правила, да дойдат и да помолят за споразумение.

Дебелия чайник въздъхна:

— Хикамор казваше, че разбойниците няма да знаят какво да правят, когато се сблъскат с теб. Прав е бил. Ти предпочиташ да ги гониш и да ги убиваш, вместо да пазиш фургона си. Сега искаш да ми кажеш, че следваш някакъв план, така ли?

— План. Е, правех онова, на което са ме учили. Твърдината никога не води половинчати войни.

* * *

Уондъл се страхуваше от мига, когато трябваше да се изправи пред Върбица… но когато този момент дойде, вече нямаше значение.

Бурята на Хикамор мина. Всички бяха мокри до кости и бяха като замаяни от мълниите, но дъждът си отиде толкова бързо, колкото бе дошъл, последван от сух вятър.

Дебелия чайник и Кривото облаче подканяха хората да се заемат за работа. Скоро щеше да последва наводнение!

Фургоните бяха разположени на едно по-високо място, Дебелия чайник се беше погрижил, но всичко трябваше да бъде привързано за нещо стабилно. Съществуваше и опасност разбойниците да нападнат отново под прикритието на бурята… В цялата суматоха двамата с Върбица успяваха само да разменят по някой и друг поглед, докато сновяха полузаслепени из лагера.

По едно време, когато луната се скри зад облаците, едва не се сблъскаха. Върбица присви очи, сетне го стисна за рамото и изкрещя:

— Това богът на огъня ли беше?

— Не, Койот! Чу ли…

— Опасявах се, че тя може да греши!

С тези думи Върбица отмина.

На разсъмване фургоните се оказаха на едно островче сред наводнената околност. Разбойниците щяха да се издавят, преди да успеят да съберат нещо. Изглеждаше безопасно да поспят… но все пак оставиха хора на пост.

Перуника Мелничарова се беше наспала. Понечи да се противи, но Върбица я погали по бузата и рече:

— На кого другиго да се доверим?

Момичето излезе.

И всички останали легнаха.

* * *

Уондъл се събуди около обяд. Все още имаше остатъци от закуската — останалите не бяха станали много преди него. Някои газеха из прогизналото поле в търсене на ценности, изпуснати от разбойниците.

Уондъл се замисли. Върбица, както и целият керван, със сигурност знаеше, че Кривото облаче е бременна от Койот, но при положение че единственият подходящ мъж наблизо е бил Уондъл. Той бе готов с месеци, с години да обяснява на Върбица, че тя е неговата истинска любов. Щеше да прояви търпение. Трябваше да убеди и братята й: не само Резбар (който се беше сражавал с радост рамо до рамо с него и може би бе готов да го приеме), а и Колар, което можеше да му отнеме цяла вечност. Така да бъде…

Кривото облаче обаче беше бременна от него и това вече бе сериозно, Уондъл беше чувал твърде много владелци да казват, че са били „обладани“, и знаеше, че това не е извинение. Ако Кривото облаче пожелае, трябваше да се ожени за нея. Един мъж с две жени бе рядко явление при Бизоните.

Докато Уондъл си блъскаше главата обаче, Дебелия чайник пристъпи към действия.

* * *

На обяд Дебелия чайник нареди да сложат една маса по средата на лагера, накара Кривото облаче да се качи и сам застана до нея. Като по сигнал всички разговори секнаха. Бизоните се събраха около масата.

Гласът на Дебелия чайник прогърмя като този на господар:

— Кривото облаче носи внука на стария ни шаман и детето на самия Койот!

Кривото облаче грейна от гордост.

Върбица Въжеиграчова застана до Уондъл.

— Кой мъж е достоен да отгледа такова дете? Сина или дъщерята на Койот…

— Дъщеря — изкрещя радостно Кривото облаче.

— … ще бъде силна, властна и склонна към неподчинение. Съпругът на Кривото облаче трябва да бъде достатъчно опитен, за да възпита това дете…

— Дебел чайник — прекъсна го Върбица. — Водачо.

Околните зашушукаха недоволно. Дебелия чайник я погледна сърдито.

— Обявявам, че искам Уондъл от Твърдината за свой съпруг.

Уондъл изненадано се обърна към нея. Върбица срещна погледа му.

— Добре — измърмори Дебелия чайник и не й обърна повече внимание.

Уондъл не знаеше какво да каже. Ако обаче думите й не бяха сериозни, той щеше да умре.

— Жените говорят за ухажване и на мен то ми харесва — каза му предпазливо тя. — Освен това ти ми осигури зестра, така че нямам друг избор. Пък и ми беше приятно, Уондъл… — стисна ръцете му — … да ме ухажваш толкова неумело. Разбира се, братята ми трябва да свикнат с теб, но…

— Върбице…

— … но помислих, че може тя да те поиска! Бременна е от теб!

— Слушай, това беше…

— Затова реших да я изпреваря.

Уондъл не можеше да спре да се усмихва. Престраши се да стисне ръцете й, сетне да я прегърне. Така се обърнаха и продължиха да наблюдават церемонията. Върбица се притисна до него, погали татуировката му, прокара ръка по неговата и докосна зарасналата накриво китка. Сетне го погледна и отново се усмихна.

След известно време Уондъл се върна в реалността. Какво правеше Дебелия чайник? Някакво наддаване ли провеждаше?

— Тя май не изглежда особено заинтересувана от мен — отбеляза Уондъл.

— Да не си разочарован? Защото аз току-що…

— Не!

— … току-що осъзнах нещо. Ти не можеш да видиш как татуировката ти блести. Разгонената сърна също не може; останалите обаче сигурно си мълчат, защото не носят шаманска кръв. Ти не можеш да отгледаш детето на Койот.

— О!

— Портокалов цвят обаче… А, здравей, Колар. Ти…

— Чух. Срамежливата ми сестричка. — Колар се обърна към Уондъл: — Сега май никога няма да ни научиш да събираме.

— Не — отвърна Уондъл.

— Все пак можеш да ни научиш да се бием.

— Вие и без това го правите добре.

Якия елен, един младеж от фургона на Кожаря, пожела да се ожени за Кривото облаче. Уондъл виждаше съмнение в очите му, но младият мъж отведе Кривото облаче.

Тя със сигурност щеше да бъде религиозният водач на Бизоните, докато дъщеря й навърши пълнолетие, а може би и след това. Керванът започна да се подготвя за път. Все още можеха да достигнат Последни борове преди здрач.