Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (10)

7.

„Представление“ беше един особен начин за разказване. Неколцина души се правеха на други хора върху платформа с временно подредени мебели. Един мъж с кънтящ глас играеше ролята на разказвач. Уондъл никога не беше виждал подобно нещо.

Представлението бе дълго и той не разбираше голяма част от думите. Испомнос бе пребил жена си, беше я открил, след като му избягала, и бе убил нея и мъжа, когото заварил в леглото й. Уондъл добре разбираше всичко това. Чичо му Наптефит бе убил леля Ралуп, когато я заварил с един Воден демон. Опитал се да убие и мъжа, но Водният демон избягал при роднините си.

Жената на Испомнос обаче беше безродна!

Убийството не се показваше.

Някакви стражи отведоха Испомнос. Когато му обърнаха гръб, той избяга. Стражите започнаха да гонят Испомнос около сцената с мъчително бавни движения, докато всички пееха в хор някаква песен, красива, но толкова бавна! — като приспивна песен, която продължава вечно…

Шанда го дръпна за ухото, за да го събуди:

— Хъркаш.

— Какво става сега?

— Съдят го.

Той погледа известно време.

— Не разбирам нищо! За какво го съдят?

Тя го изгледа с широко отворени очи:

— За убийство. Трябва да определят дали го е извършил, или не.

— Испомнос е владелец, нали?

А може би владелец беше актьорът, играещ Испомнос?

Шанда обаче го изгледа странно.

Уондъл премълча това, което смяташе да каже. Шанда не беше владелка. Вместо това той посочи сцената и попита:

— Безродната жена и двамата мъже, кои са те? Само те говорят.

— Мъжете говорят от името на Испомнос. Кларата говори от името на съда.

— Испомнос не иска ли да говори? — Дали от страх или от гордост? — Защо двама мъже?

— Не знам. Сега ще се върна — прошепна тя.

Уондъл кимна. Представлението беше дълго.

Той продължи да гледа. Трудно му бе да разбере всичко. Безродната жена Кларата разказваше за убийството, задаваше въпроси на всички, които са били наблизо, показа окървавени дрехи. По-дребният от двамата мъже, говорещи от името на Испомнос, един безроден, поиска Кларата да покаже ножа на Испомнос. Уондъл кимна: никой владелец не би изхвърлил ножа си. Мъжът твърдеше, че дрехите не били същите, че не ставали. Испомнос бил на друго място по време на убийството — в Източна дъга, в гората, в някаква игрална къща на пристанището, което щели да потвърдят двама Водни демони, на кораб, пътуващ за Кондигео… Накрая публиката избухна в смях, заглушавайки кикота на Уондъл.

Адвокатът владелец обаче заговори за храбростта на Испомнос като воин, за положението му в бандата си…

Шанда се върна.

— Какво изпуснах?

— Мисля, че започвам да разбирам.

— Е?

— Те не говорят на едни и същи хора. Дребният безроден, той е смешен, но двама от съдиите също са безродни, затова той се опитва да ги убеди, че Испомнос не е извършил убийството. Жената на Испомнос обаче е била безродна. Той самият живее като безроден. Съдиите владелци искат да знаят дали е станал истински безроден. Адвокатът владелец иска да ги убеди, че Испомнос още е владелец. Че има право да преследва жена си и да я убие.

— Право ли? — Шанда се ококори. — Защо?

Не можеше да й обясни. Това просто беше така.

Затова излъга:

— И аз не знам.

Шанда прошепна:

— Не мисля, че има някой, който да разбира. Свързано е с някаква случка в лабиринта. Операта е написана от един кондигейски разказвач. Възрастните я харесват.

Процесът още продължаваше, но първа част свърши и всички заръкопляскаха.

Господарите и жените им се разделиха. Саморти и Киринти се усамотиха под балкона. Саморти тъкмо казваше:

— И това е най-добрата част. Най-големият аргумент за разтурянето на тази комисия по изкуството.

— Нека аз да оглавя комисията. Или ти. Или Чандор. Ние поне ще пускаме пиеси, които се харесват на всички. — Киринти спря. — Точно от това имаме нужда! От представление! Не за нас. За владелците!

— Само не „Испомнос“! Това ще предизвика нов пожар!

— Не, не, искам да кажа да им осигурим зрелища. Да привлечем вниманието им и да им кажем за акведукта. Да им кажем, че трябва да е готов… преди дъждовете? — Киринти се върна на кушетката си и погледна небето. — Сега е сезонът. Защо не вали?

— Идеята не е лоша — отбеляза Джереф. — Докато всички владелци са на представлението, Саморти може да се срещне с представители на общините на безродните. Да им обясни какво правим с данъците им.

— Да разбере дали са готови да се присъединят към Гвардията — добави Сириси.

— Ако владелците научат, че се среща с безродните, а не с тях, ще има неприятности — предупреди Кинтана.

Джереф махна небрежно:

— Ще се срещнем и с представители на владелците.

— С кого? — попита Киринти.

— Какво значение има? Ще пуснем слух, че искаме да се срещнем с предводителите им. Все някой ще се появи.

— Не, това е липса на уважение — възрази Саморти. — Владелците обичат да им се засвидетелства уважение.

— Не просто обичат. Те принуждават хората да им се кланят — поправи го остро Сириси.

— Е, казват, че обичат, а всъщност го изискват принудително — съгласи се спокойно Саморти. — Добре, Джереф, няма значение с кого от владелците разговаряме. Те и без това не държат на думата си, а и никой от тях не може да дава обещания от името на Янгинатеп. Налага се обаче да говорим с тях.

— Защо? — поинтересува се Сириси.

— Деца, време е да си лягате.

Гласът дойде зад него! Уондъл подскочи, но това бе просто Сирана, готвачката.

— Преди госпожица Бертрана да ви хване, че стоите до толкова късно — добави тя.

* * *

На сутринта беше облачно и малко след закуска госпожица Бертрана влезе в кухнята и хвана Шанда за ръката.

— Баща ви иска да ви види. Облечете розовата си рокля. Има гости.

Шанда я изгледа намусено. Обърна се към Уондъл:

— Съжалявам…

— Няма нищо. По-добре да си тръгвам.

— Добре, но преди това вземи малко от царевичния ми сладкиш — покани го Сирана. — Винаги ми е приятно да видя момче с добър апетит.

— Къде каза, че живееш? — осведоми се госпожица Бертрана.

Уондъл посочи на запад:

— От другата страна на стената, госпожо…

— Е, госпожица Шанда ще бъде заета през целия ден. Утре също.

— Добре, госпожо. Съжалявам, Шанда.

— На кого искат да ме показват? — попита Шанда.

— Не бих се изразила по този начин, но семейството на господаря Уайона е дошло на гости. — Госпожица Бертрана произнесе името със страхопочитание. — Хайде, елате да се преоблечете.

Шанда се поколеба, обърна се към Уондъл:

— Ще дойдеш ли пак?

Сирана се беше върнала при огнището и тракаше с тенджерите.

— Пътят ми дотук е два дни в едната посока — прошепна Уондъл.

— Моля те.

— Ще дойда. Наистина. Просто не знам кога.

— Следващия път ще отидем в гората. — Шанда понижи глас. — Ще ти оставя някои неща в раклата в стаята си. Можеш да вземеш каквито си поискаш момчешки дрехи оттам.

Раклата беше препълнена и Уондъл не можеше да различи момчешките от момичешките дрехи. Повечето и без това му бяха прекалено малки. Обувките — твърде меки. Нямаше да изтраят и една седмица в „Змийски път“. Имаше повече неща, отколкото можеше да носи, а и дори да успее да ги вземе, какво? Щеше да прилича на събирач. Ако господарските люде не го хванат, неговите със сигурност щяха.

В двора няколко момчета играеха сложна игра. Криеха се, бягаха, преследваха се и се бореха. Имитация на владелци. Жалка. Уондъл ги загледа.

Нуждаеше се от дрехи, за да се слее с останалите деца тук, когато се върне. Всичко, което го правеше незабележим тук обаче, щеше да се набива на очи в „Змийски път“.

Владелецът трябва да бъде находчив.

Хрумна му, че може да сложи собствените си дрехи най-отдолу, под два ката господарски и най-отгоре широко яке и пак да не изглежда странно. Тези момчета бяха по-пълни от него. Хранеха се по-добре и по-често.

Когато се облече, имаше чувството, че е станал дебел. Излезе от стаята на Шанда предпазливо, със съжаление, че трябва да остави толкова много хубави неща. Прехвърли се през стената — пазачите на портата можеха да забележат, че носи повече дрехи.

В района на Господарските хълмове никой не му обръщаше внимание. По пътя минаваха пешеходци и каруци. Никой не му предложи да го закара, но и никой не го спря. На върха на билото той се обърна към Господарските хълмове и загледа стената. Сетне продължи. Знаеше къде може да преспи в безопасност.

Ямата започваше да му се струва уютна. Луната беше почти пълна. Светлината правеше сенките на хищници, дошли да го посрещнат, по-ясни. Между другите привидения забеляза един по-голям облак мъгла. Не видя да се движи, но всеки път, когато задремеше и се събудеше, му се струваше, че се е приближил малко повече.

Сетне видя нещо да се клати отгоре — някакъв крайник — и веднага различи формата му.

Привидението бе два пъти по-голямо от огромните котки, с кръгло тяло и стоеше с главата надолу. Висеше от някакъв въображаем стълб, може би клон на дърво, изсъхнало преди няколко епохи, на четирите си изкривени навътре крака. Главата му се клатеше и сякаш наблюдаваше Уондъл. Една от огромните котки изведнъж го забеляза, хвърли се върху него и след миг цяла глутница зверове го разкъсваха. Призрачното същество започна да се съпротивлява и след миг птиците и грамадните вълци също се превърнаха в късчета мъгла.

На сутринта Уондъл отново се преоблече, сложи старите си дрехи върху всичко останало. Изглеждаше прекалено дебел и не можеше да тича, но имаше шанс да се промъкне…