Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (15)

12.

Когато се събуди, беше тъмно. Почувства разтърсване и стисна очи, уплашен, че отново ще започнат да го бият. Накрая се осмели да ги отвори и установи, че лежи в каруцата. Тъкмо минаваха покрай Черната яма.

Коларят усети, че се размърдва, и се обърна.

— Жив ли си? — попита без особен интерес.

— Да… благодаря…

— И без това имах път насам. Дръж, пийни малко вода.

Коларят му подаде манерка. Лявата ръка на Уондъл изобщо не му се подчиняваше. Той с изненада установи, че дясната е достатъчно силна, за да вдигне манерката до устата му. Всички мускули на тялото му пулсираха сякаш в унисон.

Когато стигнаха Площада на мира, тъкмо започваше да се съмва. Каруцарят го свали и го остави до фонтана. Братята му го намериха малко преди обяд.

Едва в късния следобед Уондъл си даде сметка, че Трас Притрор не е бил с него. Прекара няколко часа в чудене какво ли се е случило с него. Осакатен, одран жив, набучен на кол… дали сред моряците в пристанището нямаше канибали, на които да е бил продаден? Тези мисли му донесоха известно облекчение.

Лявата му ръка беше счупена. Болката се замаскираше от другите му страдания и никой не му обърна внимание. Той се опита да я държи в колкото се можеше по-право положение и накрая Стара майка я привърза здраво с една ивица плат за гърдите му. Зарасна малко накриво.

Докато Уондъл се възстановяваше в стаята си, разсъдъкът му скиташе свободен.

Безумни сънища и безумни планове препускаха в главата му. Да спаси Шанда от вторите й родители. Да убие Пелзед и да заеме мястото му, да увеличи мощта си, докато стане равен на господарите. Да стане разказвач, да скита по света… който във въображението му бе като огромна мъглива въртележка от размазани цветове.

Майка му нареди да го преместят в стая, по-близо до нейната, където живееше с последното си дете и още три по-големи. Стара майка му носеше супа. Само това бе в състояние да яде. Трябваше да минат два дни, докато успее да се добере до прозореца, за да се облекчи. След седмица вече беше в състояние да ходи из къщата.

Една братовчедка и мъжът й бяха събрали стаята му, докато се възстановяваше.

Той не бе в състояние да вдига тежко, нито да събира. Оставиха го да чисти в кухнята и другите общи помещения заедно с по-малките деца.

Уес беше с Винспел, мургав мъж от „Змийски път“, който бе посещавал сестрата на Уондъл Илеса, но намираше Уес за по-привлекателна. Тя отбягваше да говори с Уондъл насаме. Когато се срещнеха, изражението й го караше да се запита какъв вид има. Осакатен. Обезобразен. Започна да я избягва. Тя вече не се нуждаеше от сапун.

Да бъдеш слабак в Твърдината, беше лошо, но на улицата направо щеше да загине. Когато бе в състояние да се качи на покрива, го оставиха да работи в градината. Това беше по-малко срамно от чистенето, а и оставаше скрит от погледите на всички в къщата.

Твърдината имаше голям плосък покрив, достатъчно стабилен, за да издържи една педя земя и кофи с вода. Зайците и повечето насекоми не можеха да стигнат дотам. Чистенето на бръмбари от морковите беше задължение на момичетата и малките момчета. Уондъл мразеше тази работа, но не можеше да намери друга подходяща за едноръко момче, което не умее да си служи с нож.

Питомните растения се съпротивляваха също както дивите си събратя.

Ако бъдат нападнати от зайци и насекоми или ако ги откъснеш много зелени, те натрупваха отрови. Човек можеше да вземе някой морков или кочан царевица, да ги сготви бързо и да ги изяде без фатални последици, но ако престоят откъснати повече от ден, причиняваха тумори и мъчителна смърт. Търговците понякога купуваха различни корени от Теп и веднъж Уондъл бе попитал Трас Притрор какво правят с тях.

— Продават ги на магьосниците. На повечето места те са способни да убият дори магьосник, но в Теп магията е по-слаба. Растенията пак се съпротивляват, но не толкова ожесточено. Магьосниците получават сила от вашите моркови.

— Как така?

— Всичко, което не те убива, те прави по-силен.

Трас произнесе това изречение с гласа, който използваше, когато цитираше някой мъртъв мислител. Сега Уондъл си спомни думите му с надеждата да са верни.

Работата на градинарите беше главно в това, да защитават растенията от зайци и насекоми, докато пораснат, остареят и станат достатъчно силни. Когато вържат семена, растенията вече не се интересуваха дали някой ще ги изяде. Тогава бяха готови за беритба. Старите моркови, лук и картофи можеха да траят дълго време.

Тази работа беше за безродните, но на покрива на Твърдината не се допускаха никакви безродни. За Уондъл това бе приятен начин за прекарване на времето. Работата не беше тежка, като се изключи носенето на кофи с вода по стълбите, и това се правеше в определен час всеки ден. Останалата част бе просто еднообразна. Трябваше да пълзи покрай лехите, да открива насекомите и да ги убива. Гледката от покрива беше прекрасна.

Уондъл си спомни дърворезбата върху масата на господаря Саморти. „Карта“. От покрива виждаше целия „Змийски път“ и части от териториите на другите банди. Опита се да го нарисува.

Стаята му се освободи малко преди животът с ревящи и пълзящи бебета да го подлуди. Шастерн го заведе в мъничко помещение непосредствено под покрива. Щеше да се наложи да премахне по някакъв начин неприятната миризма… която изведнъж му се стори позната.

— Това е стаята на Ленорба — установи той.

— Беше.

— Къде е тя?

— Никой не знае. Имахме нужда от още една жена на последния Майчин ден. Взехме Ленорба. Разбира се, ние останахме на границата на Площада на мира, а жените продължиха. Ленорба така и не се върна. Хванали са я.

Уондъл кимна. Оттогава бяха минали почти тринайсет години и повечето хора сигурно бяха забравили какво е сторила Ленорба… въпреки това новината го изненада.

Накрая счупеното престана да го боли и той свали превръзката. Ръката му бе зараснала накриво, но той все още можеше да я използва. Носенето на кофи с вода по стълбите помагаше за заякването й. С ловенето на дребни насекоми упражняваше извършването на фини движения.

След като ръката му заздравя, Уондъл се зае с уроците по бой с ножове съвсем сериозно, макар че учителите му не се занимаваха много с него. Той обмисляше всичко научено и се упражняваше на покрива. Чудеше се защо нещата се правят по определен начин. Сетне установи, че ако тренира, само движенията с краката, без да държи нож, способността му да се концентрира се увеличава. След това се замисли, че наметалото през лявата му ръка може да се използва като щит, и установи точното й положение, при което най-добре защитаваше тялото му от пробождане. Накрая усвои боравенето с ножа, като стоеше неподвижно и се съсредоточаваше само върху движенията на дясната си ръка. Всеки път практикуваше само по един елемент.

Чичовците и братовчедите му почти се бяха отказали, мислеха го за бавноусвояващ и глупав.

— Сигурно са му повредили нещо главата — бе казал един от чичовците му, без да си дава труда да понижава глас пред него.

Уондъл продължи да упражнява по едно движение, съсредоточаваше се върху всеки елемент от боя, за да го усвои правилно.

Когато реши, че владее всички хватки, на които можеха да го научат, той ги свърза в едно.

Чичовците му останаха удивени от резултата. Той побеждаваше всичките си братовчеди в дуелите с дървени ножове. Заякваше, движеше се бързо, използваше крайниците си ефективно. Един ден победи Ресалет. На следващия — Ресалет и внука му заедно. Тогава сметнаха, че е готов да излезе на улицата, и му дадоха собствен нож. Казаха, че бил на Потефит. Уондъл не вярваше, но се зарадва на тази малка лъжа.

Въпреки това скиташе по улиците винаги с повишено внимание. Говореше се, че Пелзед не бил доволен от него. При първото си излизане остана с братята си… и установи, че всички се отнасят с уважение към него. Той беше Уондъл от „Змийски път“ и докато се придържа към територията на бандата или скита из ничии земи, щеше да е в безопасност. Замисли се дали да не си направи татуировка на лицето, но се отказа. Все още имаше цицини и белег при лявото си око. Беше болезнен червен пръстен с бяло в средата. Лявата му ръка бе по-къса от дясната. С времето болката отмина.