Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (42)

39.

Привечер Уондъл се опита да запали огън, но силата го беше напуснала. От пиршеството на Морт имаше предостатъчно сготвено месо, но те нямаше да са в състояние да си приготвят друга храна, докато не се научат да палят огън.

Изчезването на Янгинатеп бе едновременно печалба и загуба.

* * *

Резбар се присъедини към тях на светлината на непълната луна.

Уондъл бе готов да го убие, дори след като осъзна, че шумът през храстите идва от кобилата и каруцата, а не от глутница побеснели койоти. Глупав безроден! Може би магията на кобилата го беше превела през лабиринта на смъртта.

Върбица заговори, преди той да успее да каже нещо:

— Братко, да не си пътувал през храсталака по тъмно?

— Върбице! Тревожех се…

Гласът й бе нисък и сдържан и Уондъл я слушаше със страхопочитание. Никога не би искал да говори на него по този начин.

Резбар лежеше между тях. През нощта, когато Върбица вече спеше, Резбар се обърна към Уондъл и прошепна:

— Страхувах се за нея. Страхувах се.

— Разбирам те.

След кратко мълчание Уондъл добави:

— Изпусна най-интересното. Утре ще ти разкажа.

* * *

По коритото на реката имаше пясъчни наноси, на места се налагаше да преодоляват каменисти участъци или да заобикалят по брега, но в един момент достигнаха дълбок вир с вертикални скали от двете страни.

— Ще те науча да плуваш — каза Резбар.

Отначало на Уондъл му се стори, че студът ще го убие. Свикна бързо. Дъното бе от мека тиня, приятно за краката. Водата стигаше до брадичката му. Нямаше опасност да се удави. Въпреки това за известно време му се струваше, че Резбар и Върбица са решили да го удавят. Загребвай с ръце, ритай с крака и вдишвай, когато главата ти е над водата. Да издишваш може по всяко време…

Той започна да усеща как стават нещата. Скоро обаче слънцето се скри зад дърветата и той се почувства изтощен, трепереше от студ, а пред него имаше само вода. Трябваше да продължат. Колко, Уондъл нямаше представа.

Нямаше огън. Ядоха студено месо и боровинки на светлината на нарастващата луна.

Тримата заразказваха за експедицията си и за урока по плуване.

Без да се обръща към определен човек, Уондъл попита:

— Какво мислите, че има отвъд?

— Никога не сме срещали зяпачи от другата страна на гората — отвърна Резбар. — Може би няма нищо. Може би само ниви и стада.

— Или още гора, или съвсем нищо — добави Уондъл.

— Със сигурност няма владелци — закачи го Върбица.

— Това означава ли, че няма… — Резбар потърси по-добра дума, сетне се отказа — … крадци. И че не са чували за владелците. Не можем да сме сигурни, че не са чували. Утре ти остани с децата, Уондъл. Те и без това не могат да дойдат с нас…

— Резбар, аз вече мога да плувам! Вие ме научихте!

— И ти беше добър ученик — увери го Върбица; постави ръка върху неговата, както никога преди. — Сега умееш да плуваш в спокойна вода. Ако попаднеш, без да искаш, във водата, можеш да оцелееш. Напред обаче има течаща река…

— И без това не бива да идваш — добави Резбар. — Никой не трябва да те вижда.

— Ще вземем Колар и секачи… по-добре да ти оставим един за койотите, Уондъл. Ще се върнем, когато разберем накъде отива реката.

На Уондъл му се искаше да можеше да види лицата им. Радваше се, че не са в състояние да забележат неговото.

* * *

В продължение на два дни Уондъл и децата разширяваха пътя около реката, за да имат повече безопасно пространство. Двамата с Ковач ловяха непредпазливи животни по края на просеката. Ковач умееше да лови риба. Зае се да учи Уондъл и той усвои бързо уменията. Ядяха улова суров.

Храненето на конете бе трудно. Не можеха да ги пуснат да пасат на воля, защото само Върбица беше в състояние да ги обуздае. Уондъл събираше всичко, което приличаше на трева, и децата носеха зобта на животните. Даваха им и вода. Ако Уондъл се опиташе да се приближи до конете, те го заплашваха с рогата си и опъваха въжетата, които ги държаха за дърветата. Уондъл бе радостен, че Въжеиграчови си разбират от занаята.

И тримата от семейството Въжеиграчови обаче бяха тръгнали, бяха го оставили сам с четирите Мелничарови деца и едната каруца. Онази с бутилките и златото.

Уондъл не знаеше нищо за семейния живот на безродните, за верността, вътрешните им дрязги, съперничествата им. Това го тревожеше.

Резбар, Върбица и Колар Въжеиграчови скоро нямаше да имат нужда от него. Може вече да нямаха. Един владелец с нож и без никакви умения можеше да не означава нищо за хората от тази страна на гората.

В Теп да си владелец с нож бе достатъчно.

Можеше да се върне. Какво щеше да го спре?

Твърдината обаче се пазеше от чужди хора, мъже, доведени от жените от семейството през последните няколко години. Ако бяха достатъчно смели, можеше да са опазили дома; ала имаше вероятност и да са го изгубили вече; те нямаха много общо с Уондъл от Твърдината. Елрис и Уоншиг му бяха приятели, но те прекарваха повечето време с децата си. Уес си бе взела друг мъж, сетне друг, и никога нямаше да се върне при Уондъл. Другите жени му бяха приятелки за ден или за седмица, никога за по-дълго. Каруците на Алферт вече нямаха какво да превозват. Какво можеше да го задържи в Теп?

Тук, от другата страна на гората, може би никой не знаеше за владелците.

Той нямаше представа как ще оцелее, ако не може да събира онова, от което има нужда. Безродните обаче умееха всякакви неща; не се осланяха само на късмета и на ножа си. Можеха да го научат, както го бяха научили да плува. Все пак той ги бе извел от Горящия град. Задължени му бяха.

И ако не друго, тук беше Върбица. Един владелец може да има безродна жена, но само чрез сила, а той не можеше да застави Върбица да му се отдаде.

Можеше да се отнася към нея с уважение както като към владелка. Тя като че ли вече не се боеше от него и това го радваше. Какво обаче можеше да накара Върбица да хареса един владелец?

Не беше твърде късно да се върне. Можеше да вземе Мелничаровите деца, да ги даде на първия срещнат безроден.

Такива мисли минаваха през главата му, докато търсеше храна за децата и се стараеше да ги предпази от опасности.

На следващия ден по обяд Въжеиграчови се върнаха.

* * *

— Там има път — заразправя Върбица. — И далеч напред покрай него се виждат къщи.

— Колко далече? — попита Уондъл.

— Ако тръгнем сега, можем да стигнем до пътя утре следобед.

Уондъл се замисли:

— Как изглеждат тамошните хора?

— Не видяхме никакви хора.

— Не искахме да ни забележат — добави Резбар. — Затова не се приближихме много.

— Как изглеждат къщите? — поинтересува се Уондъл.

— Четвъртити, дървени. Солидни, добре направени. С такива покриви. — Резбар събра длани, за да покаже покрив с остър връх, различен от обичайните плоски покриви в Теп. — Много здрави.

— Интересно. Като господарските къщи. Може би хората там не се страхуват от пожари, а?

— Да! — Върбица плесна с ръце. — Не се бях замисляла за това, но така е!

Уондъл се изправи:

— Ще натоваря каруцата. Вие впрегнете конете.