Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (19)

16.

Със заличаването на следите от пожара зяпачите намаляваха. Те никога не изчезваха съвсем. Въпреки че Трас Притрор го нямаше, други разказвачи все още се мотаеха наоколо.

Един от тях даде на Шастерн шепа плодове, за да запали дърводелската работилница на Резбаря. С диви викове Шастерн притича покрай сградата и хвърли две факли в работното помещение. Огънят, разбира се, изгасна. След това Шастерн раздели плодовете с приятелите си.

Така и не казаха на зяпача какво е станало с огньовете извън бараката.

Уондъл харесваше зяпачите. Както повечето безродни, те не създаваха много неприятности, когато им изчезнеше нещо. Зяпачите, които вдигаха много шум, се връщаха на пристанището целите насинени, а и кой ще тръгне да се оплаква? Много хора — и не само безродни — носеха манерки с вино като подарък в замяна на разказани истории или водачество. Някои подаряваха на децата добре запазени плодове. И, разбира се, разказваха.

* * *

През пролетта, три години след побоя, Пелзед повика Уондъл в къщата без покрив.

Тумбантон не се виждаше. Уондъл си даде сметка, че не е срещал Тумбантон и Геравим последните няколко пъти на събранията при Пелзед. Двамата сигурно го избягваха, след като бяха оставили него и Шастерн сами срещу момчетата от „Бича кожа“.

Уондъл вече се ползваше със статута на мъж, независимо че още нямаше татуировка. Сега поде разговор с неколцина от хората на Пелзед и установи, че се отнасят към него като към равен. Когато попита за Тумбантон обаче, никой не пожела да му отговори. Уондъл наивно попита и за Геравим.

Разговорът замря. Той се насочи към стаята на Пелзед. По-добре беше да не споменава тези имена, докато не научи повече.

* * *

Господарят на „Змийски път“ му предложи чай от коноп. Изчака Уондъл да отпие, преди да заговори:

— Трас Притрор се върна.

Младежът се сепна:

— Мислех, че са го дали на раците!

— Явно не е станало така. Той все още ми дължи нов покрив. Както и да е, ще ми е интересно да чуя историята му. А на теб?

Уондъл се беше научил да бъде предпазлив. Само кимна.

— Искам да се видя с него, но не съм решил кого да пратя. Ако е някой друг, той няма да му обърне внимание. Ако отидеш ти, ще се опита да обясни какво не е било наред. Доведи го, ясно?

— Господарю, аз съм твой пратеник, а може и да не съм. Той може да дойде, но може и да не пожелае. Къде да го намеря?

— Никой не знае. — Пелзед се усмихна; от чая ставаше по-сговорчив. — Не е на Господарските хълмове, предполагам.

* * *

Тумбантон мислеше, че Пелзед му е задължен. На Пелзед му беше дотегнало да го слуша.

Тумбантон бе чул забраната на Пелзед, но сигурно си е мислил, че не се отнася за него.

Двамата със сина си отишли в „Чашата на мургавия“ и предявили собственически претенции…

Уондъл не смееше да разпитва в обкръжението на Пелзед. Не можеше да отиде и в „Чашата на мургавия“; владелците от другите части на града не смееха да ходят там. Пелзед обаче бе изпратил семействата на владелците Корлс и Тразалак да пазят района. Когато Стант Корлс дойде на пазара „Дългия път“, Уондъл го чакаше с един студен печен картоф.

Стант бе чувал само за четирима владелци, които се опитали да събират от безродните, намиращи се под покровителството на семейството му. Промъкнали се в една къща през нощта и задържали обитателите й като затворници. Когато всичко свършило, безродните били освободени, а трима владелци — дадени на господарите. Не се знаеше какво е станало с тях. Четвъртият обаче, най-старият, с многото белези…

— Завързахме го и си поиграхме с него. Издържа два дни. Докато бе в състояние да говори, все повтаряше, че бил приятел на господаря Пелзед. На стария Тразалак това му се виждаше страшно смешно. Така и не каза защо, а аз, нали знаеш, предпочетох да не му досаждам с въпроси.

* * *

Трас Притрор живееше в едно село до пристанището. За Уондъл това бе твърде близо до Господарските хълмове.

Площадът на мира беше неутрална територия и най-близкото място до хълмовете и конопените ниви, разделящи „упадъчните райони“ (по-голямата част от Теп) от Господарския град, пристанището и Господарските хълмове. Господарите бяха променили правилата. Преди карнавала каруците и стражите идваха на местните паркове по веднъж всеки месец. Тази година раздаваха повече, но жените трябваше да отиват по-далеч, за да получат подаръците.

Налагаше се да пътуват до Площада на мира на всеки осем седмици. Там господарските люде и безродните каруцари докарваха кошове със зърно и гърнета с растително масло. Понякога имаше плодове, а два пъти годишно — сирене. Безродните писари се охраняваха от едри господарски люде с шлемове и копия.

Жените трябваше да ги уверяват: „Аз съм вдовица“ или „Бездомна съм“, или „Децата ми гладуват!“, или „Нямам мъж, който да ме защити“.

Всички мъже оставаха в периферията на площада. Чиновниците даваха само на самотни майки или на жени, които са прекалено стари, за да имат деца. На много жени се налагаше да вземат на заем някое дете.

Господарските люде и безродните им писари раздаваха стоките и жените ги изнасяха от площада. Тогава наставаше боят.

Мъжете събираха от самотните жени. Всички мъже от Твърдината заграждаха в кръг майката на Уондъл, Стара майка, лелите, сестрите и братовчедките му. Семейството имаше каруца, теглена от едно по-малко момче. Някои стоки се слагаха вътре, но не всички, защото друга банда можеше да събере каруцата.

Твърдината имаше достатъчно жени, така че беше по-добре да защитават взетото от тях, отколкото да се опитват да съберат още. Бяха го научили още на първия Майчин ден след карнавала. Другите също започваха да го разбират.

Тъкмо бяха натоварили каруцата, когато Уондъл видя Трас Притрор.

— Пелзед иска да говоря с него — обясни на Ресалет.

Ресалет огледа тълпата, сетне кимна:

— Този път ще минем без теб. По-добре да запазим добрите отношения с Пелзед. Можеш да се забавиш, колкото сметнеш за добре.

* * *

Трас изглеждаше остарял, отслабнал, по-жилест. При вида му Уондъл си спомни болката.

— Казаха ми, че са те дали на раците.

— Същото казаха за теб — отвърна Трас.

Площадът на мира се изпразваше бързо, хората се изтегляха трескаво, за да намалят риска някой да им събере припечеленото. Трас избра една маса на открито и поръча чай с мед за двамата. Огледа внимателно Уондъл.

— Очевидно не е станало така — отбеляза. — Пораснал си. Имаш вече нож.

— Мислех, че ще остана сакат за цял живот. Трас, ти твърдеше, че ще ги убедиш, но никой не може да убеди хора, които не искат да слушат! Какво ти сториха?

— Продадоха ме на пристанището. Работих две години, за да се откупя. — Трас сведе очи към покритите си с мазоли ръце. — Животът в морето е тежък, но сега съм в много добра форма. Научих и някои интересни истории.

— Господарят Пелзед иска да ги чуе. Твърди, че още му дължиш нов покрив.

Трас Притрор се изсмя като обезумял.

За Уондъл това беше доста дразнещо. Той попита:

— Минавал ли си пак през Господарските хълмове?

Смехът на Трас секна.

— Ти беше прав, разбира се. Сега обаче те не се интересуват какво ще правя. Когато слизах на пристанището, видях Мироглас Водоносец. Остана изненадан, че идвам като пасажер, а не като член на екипажа, но просто дойде и ме предупреди да стоя настрана от Господарските хълмове. Този път нямаше нужда да ми го казва. — Трас погледна маслиновото дърво, под чиято сянка бяха седнали. — Само че, нали знаеш, може би има начин…

— Не и с мен, Трас.

— Ами при следващия пожар? Събери приятелите си, роднините си, всичките си познати и занесете Янгинатеп при господарите. Така ще им дадете урок…

— Може би това ще даде урок на някого, но няма да го направя аз — отсече Уондъл.

За миг си помисли какъв би бил животът без господарите. Щеше да е коренно различен от сега. Но дали щеше да е по-добър?

Чаят беше хубав, не като този на Пелзед. Трас сигурно разбра, че на Уондъл му харесва, защото поръча още. Отпи внимателно.

— Аромат на коноп и градински чай. Пчелите явно посещават конопените ниви.

Уондъл го изгледа озадачено.

— Не знаеш ли откъде идва медът? — попита Трас.

Уондъл поклати глава.

— Предполагам, че дърварите нямат мед — започна да размишлява на глас Трас. — Медът се прави от пчели. Пчеларите го събират.

Когато Трас говореше, пред Уондъл се разкриваха нови светове. Пчеларите би трябвало да са безродни, нали? Къде държаха меда, който са събрали? Дали пчелите ги защитаваха? Трас Притрор знаеше…

— В други земи пчеларят се договаря с царицата. Съгласява се да пази кошера или да посади цветна градина. Те обичат злато. Магията на царицата обаче не защитава кошера от животни и събирачи. Предполагам, че е възможно просто да вземеш меда, но това може да стори всеки друг. Може би някой безроден трябва да пази кошерите, да гони мечките, да ги крие от владелците… Само дето… чух нещо интересно. Какво беше?

Уондъл бе жаден за знание. Не си беше давал сметка колко му липсва Трас Притрор. Сега Трас се мъчеше да опресни паметта си…

— Жила. Пчелите около Теп са започнали да се сдобиват с жила като мънички черно-жълти владелски кинжали. Точно така — заключи весело Трас. — Сега е твой ред.

Това също бе липсвало на Уондъл. Сега заразказва как се е върнал в Твърдината и как са се грижили за него там. Как се беше преместил в стаичката на горния етаж.

— В стаята на Ленорба. Най-накрая са я хванали, след тринайсет години.

— Кой?

— Като малък съм слушал една история. Ти си гледал „Испомнос“, Трас. Знаеш, че каквото прави мъжа с жена си, си е само негова работа…

— Дори да я убие.

— Точно така. Ако една жена убие мъжа си, също не получава много упреци. Може би я е биел и всички са го знаели, всички са виждали синините й. С Ленорба и Джохон обаче не беше така. Джохон от „Цветния пазар“ я взе, защото тя бе малко луда, особено за секс. Изтощаваше го и пак не се насищаше. Тя имаше много мъже. Един от тях пребил Джохон. Той се върнал вкъщи и набил Ленорба. След това разговаряли, двамата се извинили един на друг и си легнали. Тя го изтощила. Той заспал и тя го убила. След това избяга у дома в Твърдината. Тя наистина си мислеше, че е достатъчно да покаже няколко синини и ще й се размине. Не стана така обаче. Хората от „Цветния пазар“ й дадоха да разбере, че само да я срещнат извън стените, ще я убият. Тя обаче никога не излизаше. Уоншиг ми разказа какво станало после. В Твърдината никога няма достатъчно жени, за да ни осигурят на Майчин ден всичко, от което се нуждаем. Наложило се да вземат Ленорба. Дали й едно бебе… малкото ми братче Триг. Мъжете изпратили жените до Площада на мира, но трябвало да спрат на границата, а жените продължили. Намерили Триг седнал на платформата със слива в ръчичка. Ленорба така и не беше открита.

Площадът почти се бе изпразнил.

Уоншиг се приближи до Уондъл. Погледна Трас Притрор подозрително:

— Закарахме фургона вкъщи. Затова реших да дойда да видя какво правиш. Последния път, когато излезе в неговата компания, се върна целият натрошен. Дори по-лошо.

Той кимна към възпалението около окото на Уондъл.

Тези думи явно засегнаха Трас.

— Него поне го оставиха да се прибере у дома — рече той. — Аз трябваше да работя две години, докато се откупя от кораба!

Уоншиг седна при тях, без да го канят.

— Бил си на кораб?

— Да.

— Къде си ходил? В Кондигео?

Трас се изсмя:

— Твърде дълго пътуване. Когато се върнахме от Кондигео, вече се бях откупил. Преди това обаче плавахме на север.

— Къде? — попита Уоншиг.

— Първо до Господарския залив. Наричат го така, защото господарите имат роднини там, или поне така твърдят. Сетне до Залива на дърводелците, после покрай носа до Захарната скала. На север от нея е Заливът на Великия сокол. Някой ден ще се върна там. Там е най-добрият ресторант за риба в целия свят; държи го един дебелак на име Лъва. След това потеглихме на юг, но магьосникът ни не беше достатъчно добър; една буря ни отнесе от бреговете на Кондигео към Залива на черните воини.

Уондъл остана изненадан, че брат му слуша захласнато.

— Никога не съм виждал пристанището отблизо — призна Уоншиг. — Значи, ти си се разхождал по море, а на Уондъл му счупиха ръката. Мисля, че си задължен на брат ми.

— Пелзед твърди, че му дължа нов покрив.

— Пелзед знае, че никога няма да му платиш. Това е друга работа. Задължен си на Уондъл.

Трас вдигна рамене:

— Може би, но как ще му се изплатя? Почти всичко, което имах, го дадох, за да се откупя!

— Защо се върна? — поинтересува се Уондъл.

— За нови истории. Рисковано е. Ако отсъствам прекалено дълго, ще забравя кондигейския. Знаеш как се изменят езиците. Ще се появи някакво наречие, което няма да разбирам. Какъв разказвач ще съм тогава? Затова останах в Кондигео достатъчно дълго, за да го науча, но трябваше да се върна. Време е за пожар и не бива да го изпускам. Колко време мина от последния, шест години? Чувствате ли, че наближава?

— Следващият разказвач, който ми зададе този въпрос, е мъртъв — изръмжа Уоншиг.

— Защо е толкова важно? — попита Уондъл.

Говореха на смесица от кондигейски и общонароден език. Уондъл все още бе единственият владелец, на когото това се удаваше. Уоншиг не беше в състояние да следи мисълта им.

Трас отговори:

— Колкото по-малко разказвачи наблюдават пожара, толкова по-добра история ще стане от него. Когато всички останали си тръгнат, моята печалба, че съм останал, ще е най-голяма. Иска ми се обаче вашият Янгинатеп да се поразмърда.

— Миналият пожар е бил започнат от Алферт и Тарнисос — каза му Уондъл. — Искаш ли да те заведа при тях?

— Човече, тези хора са побъркани — намеси се Уоншиг и заговори на едно наречие, което се използваше главно в Твърдината. — А и нямам представа къде могат да се намерят.

— Аз ще ги намеря — успокои го Уондъл.

— Не се съмнявам. — Уоншиг погледна Трас. — Ти май наистина не си му сърдит, нали?

Уондъл поклати глава:

— Вече не.

— Добре, на площада на „Цветния пазар“ са.

— Откъде знаеш?

— Там се мотаят през повечето време. Цветният пазар и „Змийски път“ са в примирие. — Уоншиг премина на общонародно наречие. — Ако искаш да говориш с владелците, които са започнали последния пожар, дай на брат ми пет мидени черупки. Можеш да си го позволиш. Друг път ще говорим за повече.

* * *

Алферт бе навъсен, набит мъж около трийсетте. Носът и ушите му бяха криви. Уондъл не беше достатъчно голям, за да разбере защо е толкова сърдит през цялото време, но можеше да си представи усещането от сблъсъка с дебелата ръка на Алферт. Той самият не гореше от желание да говори с този мъж. След като показа Алферт на Трас обаче, остана наблизо.

Трас седна на масата на Алферт, който тъкмо приключваше яденето си, постави една бутилка пред него и попита:

— Какво е да си обладан от Янгинатеп?

Алферт моментално си придаде важен вид и се разприказва:

— Почувствах гняв, прекалено голям, за да бъде потиснат. Тарнисос изрева като триглава ламя и се втурна към къщата на стария Тъкач. Започнахме да го ритаме, него и жена му (децата не успяхме да намерим), отнесохме, което можахме, и Тарнисос запали къщата. Тогава вече бяхме прекалено много. Бях награбил цял куп поли. Половин година съм имал пола за всяка, която…

— Защо Тъкача?

— Мисля, че старият безродник веднъж отказа да даде заем на Тарнисос.

— Защо му е трябвало на Янгинатеп да започва с Тъкача?

Алферт се изкикоти. Уондъл си тръгна с чувството, че е загубил нещо.