Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (30)

27.

Така Уондъл (който вече знаеше как да се бие и как да бяга) се научи как да краде каруци и да излиза наистина сух от цялата работа. Един ден това можеше да му послужи.

А и имаше добро оправдание, ако главният отговорник по виното реши да се заеме със случая.

Това не беше много вероятно. Алферт работеше със (никога за) господарите. Уондъл бе откраднал от тях. Алферт бе готов да защитава честта си, но никога нечия собственост. За него Уондъл и Фритспат просто бяха показали уменията си.

Много от владелците носеха черти на безродни, както и много безродни бяха по душа владелци. Само безродните защитаваха собствеността. А носът на Алферт беше малко по-остър от обичайното и ушите му не бяха особено големи; всъщност само глупак би забелязал (мъдрецът би забравил веднага), че във вените на Алферт тече безродна кръв.

Все пак обаче някой господар бе ограбен. Уондъл се питаше кой е той, а също и за торонекстите, наети да превозват виното му. Какво щяха да предприемат те? Торонекстите пазеха пътя за никъде и никой не ги познаваше. Алферт знаеше кой е убил двама от тях.

Уондъл започваше да си дава сметка, че в Теп никой не може да се чувства в безопасност.

Въпреки това престана да се безпокои за Алферт. Той нямаше да го издаде на торонекстите сега. Те щяха да поискат обяснение защо е мълчал до този момент. Бяха загубили една от каруците, поставени под тяхна охрана — нямаше да искат това да се разчуе! Ако Алферт проговори, това щеше да навреди само на неговото име и на това на торонекстите. Никой не би допуснал такава грешка.

* * *

Обсъжданията продължаваха — някъде във висшите кръгове, които Уондъл, единствен от владелците, бе видял, там, където господарите определяха данъците и безродните подаваха безполезните си жалби. По улиците се говореше за компромис. Уондъл чуваше различни слухове и се чудеше на кой да вярва.

Теп трябваше да има градска стража.

Това накара Уондъл да се изсмее, когато го чу за пръв път, но скоро научи повече подробности и престана да му е толкова смешно. Някой в съветите се беше заел сериозно с тази работа.

Неколцина безродни щяха да се въоръжат. На повечето щеше да се разреши да носят сопи и факли.

Факли ли? Ама че глупава идея. Огънят принадлежеше на Янгинатеп. Мракът беше за събирачите.

Изработваха се строги правила. Стражите имаха право да използват сопите си само в точно определени случаи. Единствено офицерите имаха право на ножове, и то не по-дълги от човешка длан. Стражите щяха да носят ярки дрехи. Нямаха право да се промъкват скришно към владелците. От време на време поведението им щеше да се обсъжда от владелците и господарите.

Уондъл се питаше какво си мислят, че са постигнали безродните. С тези ограничения те бяха по-безпомощни от всякога. Господарите и по-приказливите сред владелците може да приемаха тази глупост, но ако един владелец сметне, че е в състояние да отнеме сопата на някой безроден страж, той щеше да го направи!

В града обаче отново имаше храна и вода. Боклукът се извозваше от централната част, някои от сметищата на местата на изгорели постройки бяха засадени. Отново се строеше и белезите от пожара постепенно изчезваха.

Всички бяха доволни, но Уондъл не беше забравил Господарските хълмове и продължаваше да се чуди.

От Господарския град постоянно идваха слухове. Там владелци и безродни живееха задружно и работеха за общото благо. Боклукът се извозвал. Чешмите били спрени, но палмите и маслините все още били зелени. Все още имало цветни градини.

Как се постигаше това? Кои бяха тези господари, че градът им да процъфтява, докато Теп умира?

Искаше му се да отиде и да разбере, но това щеше да означава смърт.

* * *

Преди много години богът, дарил огъня на хората, със сигурност бе съществувал. В това нямаше съмнение. Алферт обаче, който бе дал начало на пожара, когато Уондъл беше на седем, не е бил обладан от Янгинатеп. Беше се изсмял на това предположение, изказано преди време от Трас. Към това като че ли го бе подтикнало единствено желанието да гледа как нещо гори.

Уондъл започваше да губи вярата си. Янгинатеп може би вече не съществуваше.

Морт от Атлантида бе изчезнал.

Жените от Твърдината не искаха Уондъл да си взима жена. Той бе последният мъж, роден в къщата. Янгинатеп му забраняваше да напуска — така домът би останал без надежден защитник, — но още една жена в семейството щеше да им бъде в тежест.

Уес понякога споделяше леглото му, за да не се чувства самотен. Тя бе размислила. Фритспат не искаше втора жена и Уондъл беше най-доброто, което можеше да намери. Тя му даде да разбере, че е готова да се пренесе при него веднага щом той пожелае.

Уондъл отказа. Още се чувстваше обиден, че го е напуснала, когато си мислеше, че Фритспат ще й обърне внимание…

През къщата минаваха и други мъже. Уес не пренебрегваше никого от тях, който можеше да има някаква власт. Фритспат още живееше при тях, а и сестрата на Уондъл Илеса също си доведе мъж… Уондъл вече не чувстваше Твърдината като свой дом.

Един ден и той щеше да си доведе жена. Другите жени щяха да я приемат. Щеше да има деца. Той бе воин — или поне в града мислеха така. Щеше да се издигне сред съветниците на Пелзед и вече започваха да се носят слухове, че Пелзед гледа на него като на свой наследник. След няколко години щяха да му поверяват събирането на данъци и организирането на пиршества. Щеше да преговаря с господарите за управлението на града. Твърдината и градът му гласуваха такова доверие.

Никой не знаеше, че огънят е погълнал мъжете от Твърдината заради него, защото се е забавил, за да изнасили една жена.

Уондъл избягваше да взима решения от името на други. Не споделяше мислите си и не се опитваше да налага убежденията си. И наблюдаваше как градът се възстановява.