Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (16)

13.

Момичета. Изведнъж те започнаха да привличат вниманието на Уондъл. Някое красиво момиче винаги му правеше впечатление. Ако в това време говореше с някой владелец или събираше от безродните, към реалността обикновено го връщаше някой удар по главата.

Какво се беше променило? Слабините го измъчваха като зъбобол.

Момичетата не се натискаха да излизат с тринайсетгодишно момче с белези по лицето и без татуировка.

Докато оздравяваше, той странеше от Уес. Не искаше да го вижда в такова състояние. Сега тя го отбягваше, а Винспел не позволяваше друг мъж да припари до нея. Другите момчета често му се подиграваха за пръстеновидния белег при окото. Може би изглеждаше по-зле, отколкото си мислеше.

Другите момчета разправяха истории за момичетата, които са имали, и Уондъл се включваше с измислени разкази, както го беше учил Трас Притрор. Никой не поставяше под съмнение подвизите на друго момче. За да се докаже като мъж, човек използваше ножа си.

А това се удаваше доста добре на Уондъл. Първия път, когато едно момче от „Бича кожа“ го предизвика, той изненада както противника, така и всички присъстващи. Боят приключи, преди да е започнал, и Бикът се оттегли обезоръжен и с порязана ръка. Уондъл лесно можеше да го убие, но това щеше да даде начало на кръвна вражда. Вместо това той взе ножа му. На следващия ден го пресрещнаха още двама Бикове. И двамата бяха млади, с ножове, но без татуировки по лицата. За минути Уондъл се сдоби с още два ножа. Сетне господарят Пелзед и предводителят на „Бича кожа“ се срещнаха и на Уондъл бе наредено да стои далеч от територията на Биковете.

Уменията му впечатляваха чичовците му, но не и момичетата. С какво да привлече вниманието им? Никой мъж не знаеше.

Момичетата никога не ходеха сами. Винаги бяха в компанията на по-големи и по-силни момчета или дори на мъже; някои имаха братя, които ги бранеха ожесточено. Уондъл започна да говори, че ще използва новите си умения с ножа. На следващата вечер го извикаха при Ресалет.

— Значи ти си достатъчно сръчен, за да се справиш с някой от „Бича кожа“, а може би и от „Бухалска човка“ — отбеляза Ресалет. — Сам, без помощ. Изглежда, че сме те обучили добре.

На тринайсет Уондъл се чувстваше безсмъртен, но си даваше сметка, че не бива да е чак толкова самоуверен. Със свит стомах той отговори:

— Само безродните биват изоставяни от роднините си.

— Размисли сега върху това. Искаш да се биеш за някоя жена. Ще победиш, но мъжът и или братята му, или нейните братя, или всички заедно ще се нахвърлят върху теб. Може да си сръчен с ножа, но си още твърде малък. Ще се лее кръв. Някой ще умре. Когато те убият, Твърдината ще поиска кръвни пари от тези, които са те убили. — Ресалет го изгледа изпитателно. — За глупаци никой не взима много кръвни пари.

Уондъл запристъпя от крак на крак, не се сещаше какво да отговори.

— Прекалено си малък, за да се биеш за жена — повтори Ресалет.

— Чувствам се достатъчно способен.

Ресалет се ухили, показвайки големи дупки между зъбите си.

— Знам какво имаш предвид, но Твърдината не може да започва война, за да ти осигури жена. Искаш ли да ти купим жена за една нощ?

Уондъл разбра, че думата „купувам“ е обида, но въпреки това се замисли над предложението.

Имаше жени, които живееха с децата си, но нямаха мъже. Някои бяха много известни. Други си намираха закрилник за няколко дни след Майчин ден; след това се мотаеха около мъжете с надеждата да получат някое украшение, някоя мидена черупка или нова пола, за да се нахранят или да намерят място за спане, или просто ей-така. Какво ли бяха готови да направят за един калъп сапун? Сапунът на Трас обаче едва не беше коствал смъртта на Уондъл, а самият Трас бе мъртъв или продаден, пък и коя жена щеше да се съгласи да легне с едно странно белязано момче толкова скоро след Майчин ден?

— Не, благодаря.

Ресалет кимна важно:

— От теб ще излезе добър владелец. Обаче все още не си. Изчакай да пораснеш още малко, преди да си направиш татуировка.

— Няма ли да ми вземеш ножа?

— Не, но го ползвай разумно.

* * *

Да попита! Ала с кого можеше да разговаря? Момчетата на неговата възраст се страхуваха от него, а по-големите му се надсмиваха, защото знаеше толкова малко. Майка му нямаше време за него.

С една мидена черупка от тези на Саморти той купи пъпеш — плод, достатъчно мек, за да се яде без зъби — и го занесе на Стара майка. Дарграмнет го разряза и започна да дъвче шумно.

— Момичета — подкани я Уондъл и зачака.

Тънките й устни се разтегнаха в усмивка:

— Да, да, разбирам ги. Вече не са такива, както когато аз бях момиче. Сега са готови да ходят с всекиго. Ще се научат, но ще е прекалено късно. Предупреждавала съм ги всички. Много горещ ден е днес, не мислиш ли?

Тя невинаги чуваше или запомняше какво й е казал Уондъл. Той дори не беше сигурен, че го познава. Въпреки това пътешествието през годините, запечатани в паметта й, си струваше. Какво е очаквало момичето Дарграмнет от един мъж?

— Какви бяха мъжете по онова време? — попита Уондъл.

Стара майка заговори за мъжете, които е познавала. Стриф, Блоуде, Глиратен — стари любовници минаваха през мислите й, както се бяха сменяли в живота, сливащи се образи в неясни истории, докато Уондъл престана да ги различава един от друг. Вторият й син Потефит, толкова силен, че можел да повдигне каруца, бил упорит като господар. Уоншиг и Уондъл, нейните най-големи внуци, синове на Томер от Потефит и Ресалет, братовчеди, които си споделят всичко.

— Повечето вече са мъртви. Убити в бой с ножове. При пожарите. Просто изчезнали.

Уондъл кимна. Много от момчетата, с които беше израснал, вече ги нямаше. Оцеляваха в гората, но не и в града. Теп убиваше момчетата. Правеха ли го и другите градове? Умираха ли момчетата в Господарския град и на Господарските хълмове или в Кондигео?

* * *

Трябваше да гледа и да се учи.

Свободни жени без роднини, които да ги защитават, се намираха рядко, и те искаха силни мъже… освен на Майчин ден. Господарите не даваха подаръци на жени, които имат мъж. Жените отиваха на Площада на мира сами и човек можеше да разбере коя има мъж само като ги подслушва.

Повечето момичета искаха да се омъжат. Повечето мъже — не, но те искаха сестрите им да се омъжат. Една-две приятелки на Уондъловите сестри може би бяха достатъчно големи за това, но те бяха прекалено големи хапки за неговата уста.

Той си даваше сметка за това, но знаеше, че идва време, когато няма да се налага да иска позволение. Уондъл си спомняше приповдигнатото настроение, ярките пламъци, радващи очите, отегчени от дневна светлина, трескавостта и възбудата, съвкуплението на мъже и жени от времето, когато е бил на седем години…

* * *

— Шиг, кога ще започне пожарът?

Уоншиг се изсмя:

— Ти да не си станал зяпач?

Вечеряха във вътрешния двор на Твърдината. Небето беше червено от залязващото слънце. Възрастните седяха в кръг, децата — в друг, по-малък, и разговаряха.

Уоншиг беше вече на осемнайсет. Бе наблюдавал как Уондъл се упражнява с ножа и два пъти се беше присъединил към тренировките му на покрива, не се срамуваше да научи нещо от по-малкия си брат. Уондъл го харесваше най-много от всичките си роднини.

Уоншиг остави лъжицата си и каза:

— Никой не знае. Навремето е имало пожар всяка година. Сега са на четири-пет. Още когато майка е била малка, никой не е можел да предвиди. Може би боговете спят, както чичо Картри, след като онзи господарски човек го фрасна по главата. Може би Янгинатеп не е мъртъв, просто не се буди вече.

— Теб Янгинатеп обладавал ли те е?

Уоншиг отново се засмя:

— Не! Бил съм едва на… дванайсет, струва ми се.

— Познаваш ли някого, когото да е обладавал?

— Казват, че Янгинатеп обладал Алферт и Тарнисос. Ти не ги познаваш, Уондъл, но те и без чужда помощ са достатъчно побъркани. Помня само, че видяхме пламъци на юг, вятърът носеше дим. Ресалет нададе радостни викове, втурна се към магазина за дрехи на Караланд и всички го последвахме. Караланд избяга с писъци…

— Какво стана с Потефит?

Това изкара Уоншиг от безгрижните спомени:

— Уондъл, помниш ли, когато дойдохме с онзи котел?

— Да, Шиг.

Потефит и Ресалет бяха като сенки на фона на танцуващите пламъци от хамбара, вкараха котела в Твърдината, Уоншиг и един друг техен брат се правеха, че помагат.

— Събрахме го от магазина на магьосника на Кръглия пазар. Бяхме напълнили котела и с други неща, но решихме да се върнем за още и за да изгорим къщата. Този магьосник от Атлантида беше достатъчно глупав да се върне в магазина си по време на пожар. Завари ни там. Потефит се опитваше, да запали няколко полици. Магьосникът размаха ръце, промърмори нещо и Потефит се свлече безжизнен. Ние избягахме.

Във вътрешния двор на господаря Саморти…

— Виждал съм го. Морт от Атлантида.

— Аз също. Онзи магазин на Кръглия пазар, той го възстанови след пожара.

— Не, Шиг, Морт от Атлантида е прекалено стар за това. Той е ходещ труп.

— Да, и огънят може да гори в къщите. Уондъл, това е Морт от Атлантида, и магазинът му е на Кръглия пазар.

— Къде ходи през нощта?

Уоншиг го сръга силно, за да придаде тежест на думите си:

— Изобщо не си го и помисляй. Убийствата по време на пожар трябва да се забравят.

Уондъл потърка ухото си:

— Шиг, ти убивал ли си?

— Варвари, зяпачи, безродни, грозници, всеки, който те обиди… тях можеш да убиваш. Обаче само при пожар, Уондъл, и това не е основното, което се прави тогава. Просто… просто е лошо да потискаш гнева си прекалено дълго. Трябва да го освободиш.

Нещо от този разговор беше привлякло вниманието на Ресалет.

— Уондъл, как мислиш, че опазваме Твърдината, след като всички искат да живеят в нея?

— Стоим нащрек. Можем да се бием…

— Можем да се бием — съгласи се Ресалет, — но не сме в състояние да победим всички.

— „Змийски път“ — предположи Уондъл.

Ресалет кимна сериозно:

— „Змийски път“ обаче не може да победи „Бича кожа“, „Бухалска човка“ и „лабиринта“, ако се съюзят. А какво ще стане, ако господарят Пелзед реши да се настани тук?

Уондъл никога не се беше замислял за това.

Ресалет се засмя, показвайки още черни дупки между зъбите си.

— Ние сме по-хитри от тях. Ние имаме правила. И най-важното от тях е „Не започвай битки, които не можеш да спечелиш“. Не започвай битка дори само да ти струва загуба на сила. Започнеш ли я обаче, спечели на всяка цена. Винаги удържай големи победи. Всеки път давай урок на враговете си.

— Господарите също постъпват така. — Бяха се отнесли по този начин с Уондъл. — Какво, ако не можеш да победиш?

Усмивката на Ресалет стана по-широка:

— Човек никога не се замисля за това, когато започне битката.

И отново се наведе над супата си.

Уондъл понечи да каже нещо, но Уоншиг избута купичката си встрани и стана.

— Ела да ти покажа нещо.

— Какво?

— Ела. — Уоншиг извади горяща главня от огъня и се затича, завъртя я над главата си.

Изскочи през тесния вход на двора и Уондъл го последва. Пламъкът искреше в полумрака. Уоншиг зави зад съседния ъгъл, пресече диагонално улицата и…

Уондъл видя как Уоншиг запраща горящата главня през прозореца на магазина за железни украшения на Златарови. Собственикът тъкмо се канеше да затвори кепенците. Главнята прелетя покрай главата му и той изкрещя уплашено…

Огънят изгасна.

Уоншиг продължи да тича с весели възгласи. Уондъл го последва. Задъхани, спряха в една тъмна уличка и избухнаха в смях.

— Виждаш ли? Ако не е дошло време за пожар, огънят в къщите просто изгасва. Тогава ти се присмиват, а може и да си изядеш боя. Затова недей да се стремиш ти да започнеш пожара. Нека друг да даде началото. — Уоншиг се усмихна. — Преди малко направо си просеше боя.

— Исках само да знам…

— Искаше да знаеш какво ще стане, ако срещу нас се изправят толкова много неприятели, че да не можем да ги победим. Много добре знаеш какво ще стане. Ще избягаме. Ресалет обаче не може да каже такова нещо! Не и в Твърдината. Ако се разчуе, че човек може да превземе Твърдината, без да избие всички ни до крак, с нас е свършено.