Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (67)

64.

Уондъл управляваше, Морт седеше до него. Люляк и Зелен камък разговаряха отзад и каквото и да си говореха, периодът на увещанията и обвиненията бе минал. В далечината се извисяваше синкав силует от зората на света.

— Бегемот сигурно вече е наближил Края на пътя — каза Морт. — Да можех да предупредя Кривото облаче.

— Знаеш ли, това е най-голямото безумие, което съм вършил.

— Аз не съм луд. Щях да съм луд, ако чаках водният дух да ме открие. Не го знам какво прави в момента. Никога не съм знаел колко навътре в сушата може да проникне. Затова трябва постоянно да се движа.

* * *

Поправки на каруци, товарене, ремонтиране на складове, всичко бе спряло, докато Кривото облаче и четирима от хората на вожда наблюдаваха приближаването на Бегемот. Мъжете гледаха със страхопочитание.

Кривото облаче се тресеше от смях и удоволствие.

Шаманката мерна Морт:

— Магьоснико, това твое ли е? Звярът би трябвало да е тук до сутринта.

— Иска ми се да беше вече тук.

— Магьосническо ласкателство?

— Шамански сарказъм? Чувствам студения мокър дъх на водния дух във врата си.

Бегемот се носеше към Края на пътя като буреносен облак. Кривото облаче продължи да го наблюдава.

— Изглежда, с всяка стъпка изминава цяла левга, но той не е магьосник. Магьоснико, как може човек да повика Бегемот?

— Както викаш някой заек за вечеря. Трябва да си го представиш. Зелен камък ми разказа за Бегемот и ми описа един мъртъв мамут. Както виждаш, това се оказа достатъчно.

* * *

Тази нощ Люляк и Зелен камък щяха да имат възможност да се сдобрят в някоя от странноприемниците, помисли си Уондъл. Магьосниците щяха да се настанят в другата. Според слуховете Кривото облаче се беше отказала от мъжете преди години. Изглеждаше обаче, че с Морт се разбират добре, и Уондъл се чудеше… Е, все пак кой нямаше да се чуди?

На сутринта Краят на пътя осъмна в подножието на малка космата планина. На Бегемот му оставаха още няколко крачки.

Бутилките на Морт и пестеливите запаси храна, взети от Уондъл, пътуваха във фургона заедно с Люляк, Кривото облаче, Морт, Уондъл и Зелен камък. Бизоните тръгнаха право към огромния звяр. Бегемот бе прекалено голям, за да ги уплаши.

Когато го приближиха, Бегемот като че се смали.

Когато го достигнаха, установиха, че представлява просто един мамут. Не беше малък! Вонеше като цяло стадо диви бизони. Хоботът му пое протегнатата ръка на Морт и магьосникът забръщолеви на неразбираем атлантидски. Сетне звярът вдигна Морт и го постави на гърба си.

Морт запя и затанцува върху чудовището. Целта му стана ясна, когато от козината на животното западаха мъртви гадини: паразити от всякакъв вид и калибър, от микроскопични кърлежи до ракообразни с големината на нокът. Морт изтърси още изпод огромните уши на звяра.

По нареждане на магьосника останалите оседлаха Бегемот с мрежата от Залива на Великия сокол.

Звярът започна да вдига пътешествениците един по един. Уондъл положи огромни усилия да не изкрещи. Зелен камък прегърна хобота на животното. То вдигна товара им и те привързаха всеки предмет внимателно за мрежата, докато птицата пърхаше около тях и сипеше ругатни. Накрая Морт извика и нея. Бегемот се насочи към планините.

* * *

Звярът изкачи спокойно едно дере, като разчистваше високи дървета и храсти, накрая стигна билото. На тази височина вятърът беше студен. Уондъл постъпи като Морт — стисна мрежата и се долепи до гърба на животното.

Все едно яздеше печка.

В сравнение с тръскането на дървените колела по каменистите пътища това пътуване бе удивително плавно. Едва усещаха, че се движат. Уондъл изпитваше страхопочитание и възбуда от язденето на тази жива планина. Можеше ли да се сравни това с пътуването на Уоншиг с кораба?

Движеха ли се по-бързо от бизонски впряг?

Пътуването над Пътя на конопа правеше ориентирането доста трудно… но онова, вече зад тях, беше най-високият връх и главна наблюдателница на Далечната земя, първият знак за керваните, че наближават дома. Пейзажът се менеше много по-бързо, отколкото ако пътуваха с бизонски впряг. Бегемот беше бърз.

Морт се обърна към Зелен камък:

— Имаш ли представа къде можем да намерим злато? Наоколо сигурно има реки…

Зелен камък поклати глава.

— Аз знам една планина, покрита с девствено злато — намеси се Уондъл, — ако я намерим и ако не е изчерпано вече. Тогава я открих през нощта, върнах се с Койот в главата си. Помня обаче, че се намира на юг от Първи борове. Сега ти кажи, ще минем ли достатъчно близко до Първи борове, за да позная мястото? Камък, ти всъщност си виждал Първи борове по-често от мен.

— Ще попитам Бегемот.

Морт пропълзя напред и заговори в ухото на звяра.

Зелен камък махна на юг:

— Боровете са там, където склонът започва да се спуска. Изглежда, Бегемот възнамерява да минем над тях.

Морт се върна:

— Бегемот си мисли, че отива където си е наумил той. Само че греши. Той не вижда местата, бедни на манна. Те са като бели петна на картата му. Няма да минем покрай никакви градове.

— Значи, като свършат боровете, просто слизаме и взимаме златото, така ли е, татко? — попита Зелен камък. — Минали сме вече разстояние колкото два дни пътуване с бизони или един пеша. Морт, ще пътуваме ли нощем?

— По-добре не.

* * *

Направиха лагера си на билото. Склоновете на каньона надолу бяха обрасли с борове, които скриваха Пътя на конопа от поглед.

Морт повика един елен за печене. Птицата хвръкна да търси своята вечеря. Бегемот започна да яде младите дървета, като събаряше старите, за да се докопа до тях.

На следващия следобед боровете свършиха. Сега нямаше какво да закрива гледката им към каньона. Бежовата ивица, представляваща Пътя на конопа, минаваше почти успоредно на синята лента на някаква река. Неравният склон на противоположния хълм и потокът, течащ надолу през ждрелото, бяха познати. Керваните минаваха оттук по два пъти годишно, но на Уондъл никога не му беше хрумвало да се качва втори път на тази планина.

В началото на гората бе градът Първи борове.

Морт и Уондъл започнаха да свалят товара от гърба на Бегемот. Зелен камък погледна от обраслия с храсталак хълм срещу тях към каньона, сетне към бутилките на Морт.

— Всички ли искаш да напълня със злато? — попита момчето.

— Да.

Синът му още не предполагаше какъв труд го чака! Уондъл се засмя:

— Достатъчно далеч сме от града, местните няма да ни досаждат. Може обаче да има разбойници. Тук са ни нападали не един път. Можем да минем първия проход тази вечер. Да лагеруваме на мястото за керваните, да поставим часови…

— Не! Елате горе. Ще спим тук — отсече Морт. — Бандитите няма да посмеят да закачат Бегемот.

Да спят с Бегемот… добре, щяха да са в безопасност.

— Тогава два дни, ако има злато. Кривото облаче знаеше за това място, може да е казала на някого.

— Как да позная златото? — попита Зелен камък. — Как да различа дивото от пречистеното?

Уондъл не беше сигурен, че и той е в състояние да ги различи. Златната руда невинаги бе яркожълта и гладка.

— Идваш ли, Морт?

Магьосникът се колебаеше:

— Видяхте какъв ставам, като пипна диво злато. Наистина ли съм ви необходим?

— Аз не мога да го почувствам, нали знаеш? — настоя Уондъл.

— Да, да. А! Вземете птицата. Насешмарл, търси.