Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (26)

23.

Уондъл беше готов да последва Шиг. Облече се и провери дали нещо не му е изчезнало. Чувстваше се щастлив… Изведнъж забеляза, че мъжът, който сега се беше качил върху Мечтан лотос, я души!

Без да се замисля, Уондъл извади ножа си и замахна. Отряза лявото ухо на мъжа с едно движение, чисто, точно.

Мъжът изрева. Тялото му продължаваше да се движи в ритъма на страстта.

Мъжът, който държеше Мечтан лотос за китките, едва сега се опомни. Бе ужасѐн — от душенето или от постъпката на Уондъл, трудно беше да се определи. Още някой изрева и сграбчи Уондъл. Момчето се хвърли на гърба на удушвача, сряза другото му охо, сетне го фрасна с длан по носа. Мъжът пусна Мечтан лотос и се изправи. Жената си пое дъх и нададе пронизителен писък; Уондъл побягна.

Веднъж беше слушал от някакъв мъж, че като душиш жената, тялото й реагира и възбудата е по-голяма. Тогава му се стори отвратително; сега продължаваше да смята така.

Прекалено много мъже се бяха втурнали след него, за да спре и да се отбранява. Тук уменията му нямаше да помогнат. Трябваше да бяга! Удушвачът тичаше най-отпред. Едър мъжага, целият в белези, скрити под татуировка на орхидея.

Уондъл обаче бе действал толкова бързо! Може би можеше да го накара да слуша. Да го убеди… в какво? Никой не се вслушва в здравия разум по време на пожар.

Работилницата за въжета на Въжарови беше дълга постройка без прозорци, но с големи количества коноп на склад. Тъкмо започваше да гори. Може би удушвачът щеше да стъпи върху някой жив въглен. Уондъл вдиша дим, осъзна грешката си и свърна настрани, надясно от облака бял дим, сетне рязко зави наляво. Някой изскочи от сградата — един безроден, който носеше някакъв вързоп. Видя Уондъл, изпищя и си плю на петите, без да изпуска товара си, който приличаше на резбовани дървени трупчета. Искаше да ги спаси от изгаряне, но какво бяха всъщност те? Ако Уондъл не спасяваше кожата си, щеше да разбере…

Така ли се чувстваше човек, когато Янгинатеп го обладае? Усещането не беше особено приятно. За момент се бе чувствал чудесно, беше толкова благодарен на Мечтан лотос. Сетне някой се опита да я нарани и възможността да я спаси му дойде като небесен дар. Да отреже ухото на удушвача, бе съвсем естествено желание, а не породено от някаква божествена сила.

Топуркането зад него се усили, Уондъл заобиколи облака дим от изгорял коноп. Удушвачът се виждаше като неясна сянка и преминаваше направо през работилницата за въжета! Появиха се и други сенки, приятелите му.

Може би всички се бяха втурнали след Уондъл и бяха оставили Мечтан лотос на мира. Може би удушвачът щеше да надбяга всичките, да използва всичките си сили, за да го догони и да умре от ножа на Уондъл. Щеше ли Мечтан лотос да се зарадва на такъв подарък?

Може би не. Твърде придирчиви бяха безродните, а и Уондъл все пак я беше изнасилил заедно с другите.

Зад него удушвачът изскочи от горящата постройка. Кашляше и бе полузаслепен и замаян от конопения дим. Чу смеха зад себе си и се поспря. Погледна краката си, осъзна, че е гол, и също се засмя въпреки кръвта, която шуртеше от носа и ушите му. Онези зад него излязоха, олюлявайки се. Запревиваха се от смях и нов облак дим от изгорелия коноп ги обгърна.

Уондъл също се поспря, за да се посмее и да им покаже непристойни жестове, сетне отново се затича. Накъде беше магазинът на Морт от Атлантида?

* * *

Когато опасността отмина, Уондъл си спомни жаждата. Ако посмее да спре, би събирал само вода. Какво очакваше да намери Ресалет в магазина на Морт? Уоншиг сигурно грешеше!

Уондъл обаче продължи да тича, защото чувстваше, че Уоншиг е бил прав.

Докато бягаше, съзнанието му се изясни.

Шалът! Ресалет си мислеше, че може да събере татуировка от Морт!

Трас Притрор разпитваше неколцина събирачи пред магазина за закуски на Силда. Събирачите бяха горди, че животът им ще се превърне в легенда в земи, които никога нямаше да видят. Този кучи син беше допринесъл за разпространяването на пожара отвъд разумните му граници. Само да хване Трас сам…

„И да не си спрял повече.“ Уондъл не спря нито веднъж. Главата му се избистряше.

Вече трябваше да наближава магазина на магьосника.

Защитите на Морт може би го бяха предпазили… а може и да се бяха изтощили. Случайните посетители нямаше да знаят какво е безопасно да вземат. Уондъл се надяваше чичовците и братята му да са изчакали. Трябваше да дойде по-рано.

Някои сгради липсваха: камбанарията, Домът на учението. Най-високите постройки сигурно бяха и най-ефектните факли.

Този блясък и горещият въздух отляво: работилницата на Дърводелеца? Владелците бяха натрупали греди във формата на пирамида, за да горят по-добре. Точно зад нея…

Магазинът на Морт?

Сградите наоколо бяха обгорели, почернели, но магазинът на Морт от Атлантида представляваше един плосък кръг от сива пепел. Сърцето на Уондъл се сви. Нищо не беше останало.

Имаше кости… черепи. Пет черепа.

Може би този на Морт бе сред тях. Може би семейството на Уондъл беше отмъстено.

Може би Морт бе обърнал пламтящия гняв на бога в своя полза, за да накаже нападателите.

Уондъл нямаше да разбере, докато не се върне у дома. Нещо обаче го спираше. Не можеше да се върне направо у дома — уличните братя на удушвача от „Цветния пазар“ сигурно още помнеха лицето му.

Той забеляза как неколцина владелци се забавляваха, като хвърляха едно скимтящо куче в близкия кладенец. Това му се стори глупаво, но владелците бяха четирима и все яки. Затова не се намеси. Видя няколко други безродни, отбраняващи се от настъпващите владелци с импровизирани оръжия, тук също не се намеси. Всичко това вече му се виждаше глупаво.

Сигурно и на други им беше хрумвало. Уондъл внимаваше да не се поддава на маниакалната радост, вдъхвана от Янгинатеп. Пожарът бе към края си, макар че въглените още тлееха.

Котелът на семейството беше откраднат от двора. Мъжете не бяха дошли.

Така и не се върнаха. Дори Уоншиг бе изчезнал. Петнайсетгодишният Уондъл стана най-възрастният мъж в Твърдината.