Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (49)

46.

— Влизай — покани го Дебелия чайник. — Да ти налея ли вино?

— Не, благодаря. Искам да ти покажа нещо.

— Да?

— Не тук. Във фургона на Върбица.

Дебелия чайник погледна намръщено залязващото слънце.

— Време е да поставим часовите — каза и започна да се обува. — Във фургона на Върбица, викаш. Не е ли твой?

— След смъртта на баща й остава неин — отвърна Уондъл. — След пожара.

— Има логика. Все забравям за еднорозите.

— Конете също са нейни.

— Да, разбира се.

Дебелия чайник завърза обувките си и протегна ръка към Уондъл за помощ.

Излязоха, следвани от двама от безименните синове на Дебелия чайник.

— Добре. Значи, с Върбица се разбирате добре, а?

Уондъл не отговори.

— Имам право да се интересувам — настоя Дебелия чайник. — Всичко, което става в кервана, докато стигнем Райската долина, ме засяга.

— Пелзед също казваше така.

— Кой е Пелзед?

— Един познат. Хайде да побързаме.

На Дебелия чайник му се налагаше да прави две крачки, докато Уондъл минаваше една, и бе прекалено задъхан, за да отговори.

* * *

— Остави това — крещеше Върбица.

— Защо? — попита Резбар.

— Защото…

— Здравей, Върбице — поздрави Дебелия чайник.

Резбар се обърна бързо. Държеше парче злато с две ръце. Личеше, че му тежи.

— Точно това исках да ти покажа — рече Уондъл. — Имаме злато.

— Виждам. Имате ли още?

— Само това, което е в каруцата.

Фалшивото дъно на фургона бе вдигнато и Дебелия чайник надникна.

— Това е много злато — установи.

— Знам. Пречистено злато.

— Откъде го намерихте? — прозвуча гласът на шамана.

Всички се обърнаха; Хикамор се появи от сенките.

— Проклета магия за ставане невидим! — изруга Уондъл.

Хикамор се ухили:

— Чудех се дали ще кажеш на водача на кервана. — Обърна се към Дебелия чайник: — Сега, Дебел чайник, признай уменията на шамана си и оцени стойността на сделката. Само в твоя дял има за зестри за всичките ти дъщери!

Хикамор се изкикоти. Внезапно застина. Промъкна се покрай Резбар и посегна към тайника на каруцата, който оставаше отворен.

— Не! — изкрещя Резбар.

Хикамор не му обърна внимание. Протегна хилавите си ръце и вдигна във всяка от тях по една златна буца с големината на човешка глава.

— Пречистено, казваш. Силата им е изсмукана от някой магьосник. От Морт ли? Това ли имаш предвид? Той не е взел цялата сила, момче! — Старецът повиши глас; сигурно вече кънтеше из целия лагер. — Ето.

Подаде едното парче на Колар (който го изпусна), другото на Ковач (който се олюля) и взе третото от ръцете на Резбар, вдигна го високо. Лицето му грейна от радост. Завъртя очи и остана като хипнотизиран.

— Какво направи? — обърна се Дебелия чайник към Уондъл.

Двамата му синове гледаха втренчено шамана. В мрака започнаха да се събират хора от кервана, чули гласа на Хикамор.

Колар и Резбар се бяха отказали да крещят на Дебелия чайник. Наблюдаваха шамана. Върбица не обръщаше внимание на Хикамор, взираше се в Уондъл. Гледаше го както никога преди, не ядосано, но сякаш никога досега не го е виждала. Преди Уондъл да успее да й каже нещо, Хикамор се съвзе. Ухили се широко:

— Зове ни още злато. Там, откъдето е дошло това.

— Далеч сме от реката — отбеляза Уондъл.

— Да, да, то е било отмито по-нагоре. Планините живеят със своя собствена музика; чувствам силата, тя ме зове. Трябва да я открием.

— Сега ли? — попита Дебелия чайник и Хикамор кимна енергично. — Разумно ли е? Наоколо е пълно с разбойници.

— Със силата от златото аз ще ги открия и ще ги унищожа!

Хикамор сякаш се беше подмладил, но годините отново заплашваха да оставят следите си по лицето му. Гласът му сигурно кънтеше на километри наоколо; всички разбойници го чуваха.

— Направил си магия, за да не остаряваш — опита се да отгатне Уондъл.

Хикамор се усмихна широко:

— Много заклинания съм изричал в живота си, владелецо. Черен чайник, аз трябва да открия това злато още тази нощ. То ме желае.

— Колко е то?

Хикамор поклати глава:

— Още толкова, може би повече. Ти искаш пречистено злато. Аз искам…

— Златото промени Морт — предупреди го Уондъл. — Стана неузнаваем.

— По-млад, да, каза ми.

— Да, и пощуря!

— Аз вече съм пощурял — отбеляза Хикамор. — Ела, Уондъл. Ще търсим заедно. И ще ми разкажеш повече за Морт от Атлантида.

— Ама…

— Спомни си сделката. Черния чайник ще претегли колко има тук. Ела.

Преди Уондъл да успее да възрази, шаманът го хвана за ръката и го издърпа от фургона. Зад гърба им се чуха виковете на другите, след като Дебелия чайник заоглежда тайника. Уондъл се опита да се върне. Оставяше Дебелия чайник заобиколен от въоръжени деца в спор за богатство!

Шаманът явно изобщо не помисляше за това:

— Приятелите ти са в безопасност с Черния чайник. Той е честен човек. Добре го познавам. Ти! — Обърна се към единия от синовете на Дебелия чайник. — Номер трети. Тичай бързо във фургона ми и кажи на Кривото облаче да дойде веднага. Искам да ме придружи в едно пътуване. Тичай!

— Защо Кривото облаче?

Кривото облаче бе петнайсетгодишната дъщеря на Хикамор, която не спираше да се киска.

— Ще търсим магия. Разгонената сърна не разбира нищо от вълшебство. Ако не приличаше на мен, щях да се усъмня в жена си.

Уондъл погледна укорително Хикамор, но шаманът явно не забеляза.

Нащърбената луна надничаше зад парцаливи облаци точно над главите им. Облаците се движеха бързо.

Старецът продължи напред. Преди да стигнат центъра на лагера, Кривото облаче ги настигна. Черната й коса се развяваше.

— Чувстваш ли го? — попита Хикамор.

— Да, чувствам нещо — отвърна тя; сега бе напълно сериозна. — Татко, какво е това?

Хикамор подуши въздуха:

— Натам, мисля…

— Не — възрази тя. — По-нагоре, където беше пороят.

— А. Да. Там е по-ярко.

Пред тях не се виждаше нищо ярко, но Уондъл нищо не каза. Беше гледал как работи Морт.

Те се втурнаха напред сред макове и храсти по каменистия терен. Уондъл едва смогваше да ги настигне, макар че бяха само едно невръстно момиче и старец. Хикамор може би бе обладан от магическа сила — със сигурност бе обладан от магическа сила, — но как беше възможно и Кривото облаче да го надбяга?

Тя забеляза, че Уондъл изостава, обърна се, хвана го за китката и отново се втурна напред.

Забърбори задъхано, докато тичаше:

— Като малка се налагаше да присвивам очи, за да виждам. Татко направи магия, за да засили зрението ми. В известна степен подейства. Никога обаче не съм виждала толкова добре, както сега! Наоколо има духове, но не са опасни. Следвай ме!

— О, това ли било. Виждаш… в тъмното. Хикамор… подмладил ли се е?

Тя се засмя:

— Да, но той си беше млад…

Кривото облаче замълча.

Уондъл вече не се препъваше. Изкачваха стръмен гол каменист хълм. Кривото облаче дърпаше Уондъл; Хикамор бягаше много напред. Полупречистеното злато му беше дало сила; а може би я черпеше от песъчинките непречистено, останали след пороя.

— Той няма нужда от мен… — заговори задъхано Уондъл.

Отговорът й не беше свързан с въпроса му:

— Както знаеш, Разгонената сърна е обещана.

— Тя не ме харесва.

— Моята зестра не е толкова голяма, но…

Уондъл се изсмя:

— Хикамор иска да ни събере?

— По-скоро просто да се видим. Да се забележим.

Човек можеше да загуби живота си, ако се полакоми за такова младо момиче. „Смени темата“ — помисли си Уондъл.

— Когато е бил по-млад. Какви магии… правят шаманите? — попита.

Тя се засмя:

— Ще ти кажа една. Петнистия Бегемот бил на смъртно легло. Татко бил негов ученик. Никой не бива да вижда как шаманът боледува и умира. Татко приел външността на Петнистия Бегемот и станал наш шаман.

Кривото облаче го дърпаше нагоре по склона и непрекъснато бърбореше. Никога не беше говорила толкова много в присъствието на голямата си сестра.

— Бизоните са искали да ги измами, разбираш ли? На следващата година татко си възвърнал здравия вид. Приел ново име. И, разбира се, започнал да благославя насажденията на селата, през които са минавали, и да прави магии за добро време, които понякога действат. В деня, когато съм се родила, над лагера бил надвиснал крив облак, но татко го накарал да се разнесе, преди да достигне нашия фургон. Мама ми го е разказвала.

Излязоха при бърз планински поток. Хикамор беше далеч напред. Кривото облаче повиши глас, за да надвика ромона на водата:

— Веднъж се опита да призове Койот, но богът не се появи.

Потокът се стесняваше и бе частично преграден, при което образуваше водопадче с човешки бой. Кривото облаче и Уондъл го достигнаха тъкмо когато Хикамор се показваше от вира зад един голям камък. Държеше златен къс с големината на юмрук и се хилеше като малоумен. Беше хилав като върлина, но жилав като владелец. Черната му коса се спускаше по раменете му. Очите му блестяха безумно.

Изведнъж черната му коса се накъдри; придоби златист цвят, сетне — бял. Белите косми паднаха в потока и той остана плешив. Лицето му се изкриви. Бузите му увиснаха, кожата на брадичката му се опъна, скулите му станаха по-изпъкнали. Лицето му вече не приличаше на неговото, а на непознат мъртвец.

Шаманът падна по гръб във водата. По изкривеното му лице се четеше болка и ужас. Едното му око помътня, другото остана широко отворено.

— Татко! — изкрещя Кривото облаче.

Вдигна две малки златни бучки и се спусна към баща си, който се гърчеше от болка. Тя хвърли златото във водата и се опита да изтръгне по-голямата бучка от пръстите на Хикамор.

— Това са старите магии! — изкрещя. — Вземи златото!

Уондъл се притича на помощ.

Ръцете на стареца бяха отпуснати, но пръстите му продължаваха да стискат златото. Кривото облаче го докосна и изстена. Отдръпна ръка като опарена, отскочи към Уондъл и изкрещя нещо.

Той се опита да мине покрай нея. Сетне нещо го спря; тя изкрещя:

— Не го пипай!

Хикамор изстена и изплю няколко зъба. От гърлото му се изтръгна глухо хриптене. Сетне застина. Устата му се пълнеше с вода.

— Ти добре ли си? — попита Уондъл.

Кривото облаче се оглеждаше като сляпа. Не беше от скръб, а по някаква друга причина.

Тя най-сетне спря поглед върху него и се върна към действителността:

— Виждам. Имам чувството, че досега съм била сляпа. Уондъл Перна…

— Момиче, какво стана с баща ти?

— Всички стари магии. Морт от Атлантида умееше ли да разваля несполучливи магии?

— Нямам представа.

— Татко не знаеше как. Петнистия Бегемот също. Татко е приел образа на Петнистия Бегемот в нощта на смъртта му, преди аз да се родя. Стой тук, Уондъл.

Той остана в потока, водата бе леденостудена. Дъщерята на шамана заговори, преди Уондъл да понечи да тръгне към брега. Той спря и видя неясни сенки на брега.

От двете страни на потока имаше гъста растителност. Допреди малко не беше така. Растенията израстваха пред очите му. Уондъл не беше готов да приеме такова нещо.

— Татко благославяше насажденията — продължи момичето — и предизвикваше дъжд през сушави години. Това невинаги действаше.

Пред нащърбената луна се събираха облаци, назряваха бури, задържани с десетилетия.

— Ще вали. Разумно ли е да оставаме в потока?

— Не. — Кривото облаче се обърна и тръгна надолу по течението. — Имаме няколко минути. Надолу няма да е като тук.

Уондъл не чувстваше краката си. Храстите и на двата бряга ставаха все по-непроходими. Зад гърбовете им се чу неземен смях.

Двамата се обърнаха.

Мъртвият шаман беше седнал. Гласът му бе силен, по-гръмък от плисъка на водата:

— Облак, скъпа, баща ти е мъртъв. Той живя, както сметнеше за добре, но вече няма какво да се направи за него. Харпия, Сешмарл, Уондъл?

— Койот.

— Навремето Хикамор прие образа на един мъртъв шаман. Магиите му постигаха повече успехи, отколкото си беше мечтал. Да, аз съм Койот. — Това бе самият бог. Хикамор се беше опитал да го призове. — Знаеш ли обаче кой е Койот?

— Бог на племето на Бизоните. Слушал съм за теб. Моят народ може да те е познавал някога, Койот. В легендите ти изглеждаш като хитър владелец.

Койот се изсмя. Гърлото му пресъхваше. Уондъл се огледа; Кривото облаче бе заела поза като за молитва. От нея не можеше да очаква помощ. „Внимавай да не обидиш бога“ — помисли той и му се прииска наистина да беше толкова просто.

— Трябва да знам повече за този Морт — рече Койот. — Виждам, че имаш опит с размяната на знания, на информация. Ще разкажеш ли нещо и на мен?

— С удоволствие — отвърна Уондъл… и изчезна.