Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (21)

18.

По-късно същия ден Уондъл се върна при Морт от Атлантида.

Отиде тайно. Трас Притрор явно го следеше, а това никак не му се нравеше. Как можеш да дебнеш, да се криеш, да шпионираш и да събираш, когато около теб постоянно се навърта някакъв разказвач? Трас обаче не се виждаше и Уондъл… Сешмарл отиде в магазина и си купи мехлем за акне за четиринайсет (не за трийсет) мидени черупки. Лекарството вонеше ужасно. Когато го втриваше в кожата си, болеше зверски, но след три дни пръстеновидното възпаление около окото му бе избледняло, а и пъпките му изчезваха. След седмица лицето му бе съвършено чисто с изключение на гъбичното възпаление, а и то се беше свило. Морт вършеше работа.

Той се върна и поиска любовна отвара. Морт не продаваше такива. Смяташе, че не е правилно да се меси в ума на хората. Уондъл кимна и се престори, че одобрява, почуди се кого си мисли, че лъже този човек.

— И аз се изкушавам да използвам любовната отвара — каза Морт. — Имаш ли представа колко самотен може да бъде последният магьосник от Атлантида в град без магия?

— Аз съм владелец. Не ми говори на мен за самота.

— Добре. Идвай, когато искаш, Сешмарл, дори да нямаш пари. Я чакай, аз правя и татуировки. Ти си от „Змийски път“, нали? Искаш ли да ти татуирам една змия?

Той махна към една пищна змия със златни пера, малко избледняла, изписана на едната стена.

— Красива е. — Уондъл никога нямаше да намери достатъчно пари за такова нещо! — Аз имам вече татуировка. — Той показа на Морт малката змия в паяжината на палеца си. — Още не съм си поискал друга.

Морт погледна ръката му. Намръщи се… но след миг вдигна поглед и се наведе към Уондъл:

— Татуировката върху възпалението ще бъде болезнена, а и ще изглежда странно. Виждам обаче, че мехлемът ми действа.

— Да. — Уондъл посочи пернатата змия и все пак попита: — Колко ще искаш за това? Върху мястото на възпалението.

Морт се изсмя:

— По принцип бих поискал достатъчно, за да добавя нова стая към къщата си. Тук… къде ще намеря клиент? Сешмарл… не, чакай.

Морт хвана Уондъл за дясната ръка, тази, с която държеше ножа; стисна я с две ръце. Това бе израз на лошо възпитание. Магьосникът разпери пръстите му. Премести ръката му към маслената лампа над тях. Изненадан, Уондъл не се възпротиви.

Ръката му се освети. Морт имаше открито лице, не беше свикнал да крие мислите си, но сега Уондъл не успя да отгатне какво минава през главата му.

— Ти ще напуснеш Теп — каза магьосникът.

— Защо ми е да го правя?

— Не знам. А може би не искам да ти кажа. Вярваш ли ми? — Морт продължи да оглежда ръката му… да чете по нея. — Никога не се доближавай до река или до океана. Ако тръгнеш по суша, твоя воля. Има обаче опасност да отидеш на пристанището и да прекараш остатъка от живота си като гребец с цицина на главата или да станеш храна на рибите.

Уондъл прочисти гърлото си, за да проговори:

— Ние и без това нямаме достъп до пристанището. Водните демони не обичат външни хора. Морт, знаеш ли своето бъдеще?

— Не.

— Какво мога да ти дам, за да ми направиш тази татуировка?

— … Да. Сешмарл, имам някои задачи за теб. И един ден, когато оздравееш напълно и, ъ… предводителят на бандата ти разреши, ела при мен. Ще ти направя татуировката безплатно.

* * *

Той започна да ходи при магьосника със и без повод. Наблюдаваше как клиентите на Морт разказват за проблемите си. След това магьосникът им даваше нещо изпод тезгяха или пристъпяше към някоя полица и започваше да мърмори и да ръкомаха, или просто оставаше неподвижен за няколко мига, преди рязко да дръпне сандъче или шишенце, сякаш избягвайки невидими зъби, и да го даде на клиента със сложни обяснения за ползването му.

Уондъл непрекъснато разпитваше.

Лекарства за болка ли? Да, Морт имаше такива, но избягваше да ги раздава. За затруднения в дишането? Морт продаваше големи количества от тях, особено след пожар. Купуваше билки от дърварите.

Философски камък? Рога от еднорог? Момче, шегуваш ли се? Вълшебна студена факла? Магия за чар? За ставане невидим? За летене? Те също не действаха тук.

— Едно време имах котел, който готвеше без огън. Никога не съм знаел какво да правя с него. Не съм го използвал, защото можеше да се изхаби. Не можех да го продам, защото нямаше да работи много дълго. Накрая ми го откраднаха, не че много е послужил на крадците. В Димящата долина магията е слаба.

— Е, все пак си остава котел — отбеляза Сешмарл.

— Вярно е.

— Навсякъде ли е така?

— По-малко на някои места — отвърна замечтано Морт.

— Защо тук?

Морт вдигна рамене:

— Янгинатеп. Магията е животът на един бог. Човек не може да държи мед, когато има мравки. Атлантида нямаше богове.

— Можеш ли да пророкуваш?

— Сешмарл, да знаеш бъдещето, означава, да го променяш, затова времето се вие като стоглава змия: Това, което виждаш, е лъжливо, защото си го видял. Дори да имаше достатъчно магия, как бих могъл да разчета гънките на собствената си длан? Ние, магьосниците, дори не четем бъдещето си един на друг; съдбите ни са преплетени, свързани. — Морт вдигна рамене, сякаш върху плещите му тежеше огромен товар. — Прочетох част от твоята съдба, защото може да заминеш. Виж, времето се простира пред нас така… — Той вдигна ръце над главата си. — Като това ветрило. Бъдещето най-вероятно ще те заведе на места, където магията е все още силна. Следи от манна се връщат през времето, за да изтъкат смисъл в гънките на дланта ти.

— Ще замина ли?

Морт отново взе ръката му.

— Виждаш ли? Такова преплитане на линиите се получава навсякъде, където има магия, само не и тук. Да, ти ще заминеш, но трябва да се пазиш от вода, освен когато се къпеш.

Къпане ли?

— Морт, как живее един магьосник без магия?

Морт се усмихна:

— Сешмарл, това няма да издам пред никого.

* * *

Морт бе казал, че Уондъл ще напусне Теп. В сегашното му положение това изглеждаше добре дошло. Беше ли се възстановил достатъчно? Знаеше ли достатъчно?

Той се опита да изпроси пари от Ресалет:

— Да предположим, че купя от Морт лекарство за по-леко дишане за Стара майка. Може да видя откъде го взима. Ако е оттам, откъдето взе мехлема за пъпки, значи там държи лекарствата, и ако лъже за рога от еднорог, който е безценен…

— Стой настрана от този магьосник — нареди Ресалет. — Не знаеш какво може да ти направи. Да чете мисли. Да ти изпрати бърза смърт. Той уби баща ти.

— Знам.

— А той знае ли? Стой настрана от Морт!

* * *

Ако не можеше да купува от Морт, имаше ли нещо, което магьосникът да иска да получи от Сешмарл?

Той попита и Морт отговори:

— Искам да знам повече за гората.

— Нали купуваш билки от дърварите. Питай тях.

— Положението е много странно. Господарите казват на дърварите къде могат да секат. Имам предвид точно къде и кое дърво. Самите те не секат…

— Може би крият нещо в гората — предположи Уондъл.

— Да, а може би просто учат хората как да живеят! — Морт взе няколко сухи листа от едно гърне. — Ето, помириши това. Познаваш ли го? Расте ли тук?

— Чакай… да. Градински чай. Расте по поляните. Не е смъртоносно и мирише чудесно, когато минеш през него. Хей, у Саморти го използват за готвене!

— Да, хубаво е за готвене и за други неща. Ами това?

Уондъл взе парчето бледа кора, което му подаде Морт, потърка я, помириса я, вдигна я на светлината.

— Май не съм го виждал.

Морт се усмихна:

— Кора от върба. Знаех си, че не расте тук. Какво ще кажеш за това?

Дълги листа.

— Да. Напръстник — отвърна Уондъл.

— Може да бъде много ценен. Знаеш ли за маковете?

Морт показа един избелял цвят.

— Знам къде има цели полета. Дърварите твърдят, че са опасни.

Уондъл не спомена, че е бил сред маковите полета и нищо не му се е случило.

* * *

Един ден отново се събраха. Морт още изпитваше съмнения: не искаше Уондъл — Сешмарл да му носи растения, ако не са точно тези, които му трябваха. Това криеше опасности.

— Ако можеш, носи ми цялото растение или цяла клонка, за да знам какво си откъснал.

* * *

Морт го изпращаше на места, където не ходеха дървари. Уондъл и без това не искаше да ги среща: вече не беше дете, а гората бе тяхна територия. Безродни или не, те имаха брадви и тояги. Той търсеше билките на Морт из храсталаците, но рядко ги намираше.

При второто си излизане доближи Господарските хълмове откъм гората.

Стената зад къщата на Саморти бе непристъпна. Дървото беше отсечено, а зидът — поправен. Уондъл погледа известно време хълма. Никакви стражи… а и да го подгонят в гората, щеше да ги надбяга и да ги набута в някое смъртоносно растение. С притичване и пълзене той се приближи до стената и хвърли товара си през нея. Чу лек плисък от другата страна. Не изчака да види какво ще стане по-нататък.

Шишарката беше паднала в езерцето и Шанда щеше да се досети откъде е дошла. Щеше да знае, че е жив.