Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (17)

14.

Един ден в храсталака зад една къща на безродни извън територията на „Змийски път“ избухна огън. Всички безродни в района наизлязоха. Докараха голям фургон, теглен от дребни понита. Вътре имаше варел с вода и мъжете започнаха да обливат огъня, докато не го загасиха.

Уондъл ги наблюдаваше зад един цъфнал жив плет. На връщане към къщи събра една ябълка за Ресалет.

— Защо си дават толкова труд? Огънят и сам ще изгасне. Нали?

Ресалет беше в добро настроение:

— Безродните не вярват в Янгинатеп. Затова той невинаги ги защитава. Срещу нас — да, освен ако няма пожар. Безродните обаче не се осланят на милостта му.

— Тези каруци…

— Държат ги в оборите.

— Ами ако огънят е твърде далеч?

Ресалет вдигна рамене:

— Виждал съм ги да тичат с кофи, когато в Реката на духовете има вода.

Реката на духовете излизаше от гората, течеше през територията на владелците и достигаше района на безродните. Вонеше. Уондъл си мислеше, че ако се наложи да гаси огъня с тази вода, би предпочел Твърдината да изгори пред очите му.

За Янгинатеп имаше да се учи много, трябваше само да пита. Стара майка му разказваше някои неща. Като момиче слушала легенда, според която и безродните някога били воини и имали свой бог, преди Янгинатеп и господарите да доведат владелците в Теп.

* * *

За Уондъл времето течеше бавно. Той бе по-дребен от връстниците си и докато се възстановяваше и работеше с малките деца, повечето приятели го бяха забравили. Най-много дружеше с по-големия си брат Уоншиг, а той невинаги искаше да го виждат в компанията на по-малко момче.

Нямаше много за вършене. Чичовците му го оставяха да се мотае из Твърдината, в случай че потрябва, но това не беше живот.

Докато Уондъл се възстановяваше, по-малкият му брат Шастерн беше пораснал. Сега всички взимаха него за по-голям. Шастерн участваше усилено в дейността на „Змийски път“. Оглавяваше отряд, който събираше от безродните в „Бухалска човка“.

— Ела с нас, Уондъл — покани го веднъж той. — Господарят Пелзед иска да огледаме една улица на територията на „Бича кожа“.

— Защо? Аз не мога да бягам бързо.

— Не, но умееш да се промъкваш. Ако не дойдеш, ще се наложи аз да го правя.

Уондъл се замисли над това.

— Ти наистина не си много добър в промъкването.

— Уча се, но ти си по-добър.

— Какво ще търсим?

— Отиваме на улица „Чашата на мургавия“. Точно на границата е…

— Знам къде е. Ама там няма нищо! Шаз, няма нищо за събиране. Какво иска господарят Пелзед от това място?

Шастерн поклати глава:

— Не ми каза. Иска да разберем кой живее там. Кога си ходил за последен път?

— Преди шест седмици. Следях един безроден, но той май ме усети. — Уондъл вдигна рамене. — Изгубих го сред боклука по улицата. Толкова е мръсна.

— Ела да разкажеш на господаря Пелзед.

— Мисля, че ми е сърдит…

Шастерн поклати глава:

— Не съм чувал такова нещо. Все някога трябва да го видиш. Това е възможност да му направиш услуга.

— Добре.

Сърцето на Уондъл заби по-силно. Ами ако Пелзед… господарят Пелзед поиска от него да плати за каруцата и дрехите? Или за покрива, който беше обещал Трас Притрор? Шастерн обаче беше прав — все някога трябваше да отиде при него.

Пелзед намери свободно време за момчетата още същия следобед.

— Шастерн каза, че си последвал един безроден до „Чашата на мургавия“. Налей си малко чай.

Чаят беше слаб. Той отпи и течността му се стори приятна.

— Беше безроден, но не живееше там — отвърна.

— А кой живее там?

— Видях само жени.

— Владелки?

— Да. Така мисля. Господарю Пелзед, „Чашата на мургавия“ изглежда така, сякаш там от години не е стъпвал безроден! Всичко е в боклук и бурени и вони.

— Има ли деца?

— Две бебета. Мръсни като майките си.

— Мъже?

— Не видях.

— Иди да разучиш.

— Господарю…

— Иди да разучиш. Със сигурност има мъже. Разбери кои са.

— Защо, господарю? Там няма нищо!

— Да, но може да има. Ще ти изпратя Тумбантон. Налей си още чай.

* * *

„Чашата на мургавия“ се разполагаше от другата страна на малко дере, в което при дъжд течеше вода, но обикновено бе сухо. Дъното му беше пълно с боклук над него нямаше мост. Три момчета и един възрастен мъж начело с Уондъл си проправяха път сред отпадъците.

Тумбантон обикновено стоеше от дясната страна на Пелзед. Той наказваше, когато някое момче се присъединяваше към „Змийски път“. Беше спасил живота на Пелзед преди двайсет и шест години, когато двамата били прости събирачи. Случило се при един набег в лабиринта. Шестима загинали. Тумбантон и Пелзед се измъкнали. Тумбантон обикновено ходеше гол до кръста, за да показва плетеницата от белези от онази случка. Обожаваше да я разказва.

Оттогава накуцваше и се движеше доста тромаво и шумно. Синът му Геравим нямаше белези, с които да се хвали, но изглеждаше по-непохватен и от баща си.

— Какво очаква Пелзед от това място? — възропта Геравим, докато чистеше сандалите си от някаква гадост.

Тумбантон сигурно знаеше, но не казваше нищо.

— Сигурно мисли, че може да накара безродните да построят мост — предположи Шастерн.

— Де да го бяха направили вече — изръмжа Геравим.

Защо ли да го правят, след като господарите и владелците щяха да им го съберат? Въпреки това строяха. Безродните работеха и само хора като Пелзед знаеха защо.

Семейството на Пелзед никога не беше играло някаква важна роля. Как бе станал той господаря Пелзед?

Уондъл надуши миризма на печено месо.

— Нещо интересно? — попита Шастерн.

— Съмнявам се. Чакайте тук, сега се връщам.

Нямаше вятър, но когато надуши миризмата на готвено, имаше леко течение от юг. Уондъл се запъти натам надолу по дерето. Тук имаше отделни храсталаци от мастно дърво и господарски мечове, само че бяха дребни и не правеха опити да го наранят. Други растения приличаха на господарска целувка. Имаха тройни листа и бели плодчета, но листата бяха бледочервени. Видя също джел, тръни и къпини. Между трънаците имаше пътечка, осеяна със заешки изпражнения. Той ги подуши. Бяха пресни.

Пътеката се спускаше стръмно. Дерето беше стръмно, със сухо корито, но по бреговете имаше равни тераси с ширина петдесетина стъпки. Над тях до ръба на дерето всичко бе обрасло с храсталак, но върху самите тераси имаше полянки. На юг миризмата на печено месо се усилваше. Когато достигна края на тесния криволичещ тунел през храстите, Уондъл извади ножа си и размести бурените, за да може да наблюдава, без да го забележат.

Видя огнище. Над него на един шиш цвърчеше парче месо. Зад огнището в брега на дерето бе изкопана землянка. Входът оставаше скрит сред джел и ниски бодливи дъбове.

Трима безродни седяха около огъня и точеха брадви. Едно момиче излезе от землянката и сложи пръчки в огъня.

Точно зад лагера растеше коноп. Тези растения изглеждаха различни от конопа в нивята между Теп и Господарските хълмове. Когато момичето мина покрай тях, конопените растения се разклатиха от лек ветрец. Дивите растения също се движеха по подобен начин.

Уондъл не можеше да разбере какво казват безродните мъже. Заотстъпва назад, докато излезе на достатъчно широко място, за да се обърне, сетне се върна при Шастерн и останалите.

— Намери ли нещо? — попита брат му.

Уондъл поклати глава. Нямаше нищо против да му каже, но Тумбантон и Геравим не му бяха роднини. Безродните катунари сигурно имаха много неща за събиране, но той смяташе да запази информацията за семейството.

Дерето винаги бе оставало в ничия земя. Използваше се за бунище от „Змийски път“ и „Бича кожа“ и служеше като ясно различима граница. „Чашата на мургавия“ беше първата улица от другата страна, на около сто стъпки от дерето.

На „Чашата на мургавия“ имаше девет къщи, пет от тях — с покриви. Една от полусъборените беше каменна и щеше да се превърне в хубаво жилище, ако някой успее да накара безродните да й направят покрив. Други две от съборетините се използваха като бунища. Три от къщите с покриви изглеждаха обитаеми.

На стените на всяка къща бе изрисуван знакът на „Бича кожа“. Едно момче на възрастта на Шастерн подновяваше емблемата на предната стена на една от постройките.

Уондъл остави Шастерн и другите на брега на дерето и се промъкна през боклука зад къщите. Всяко домакинство имаше малко разчистено пространство за огнище и площадка за игра на децата. Навсякъде растяха бурени, дори на чистите участъци. Вонеше ужасно. Една от къщите имаше куче, но то не изглеждаше заинтересувано от нищо извън двора си.

По животинските пътеки зад къщите имаше капани. Уондъл ги заобиколи и продължи да пълзи към обитаемия район. Движеше се бързо, но безшумно и никой не го забеляза. Той се усмихна. Наблюдаването на дърварите бе добра тренировка.

Забеляза само четирима мъже. Двама бяха старци и разговаряха край огнището в един от дворовете. Третият беше около двайсетгодишен. Четвъртият бе момчето, което подновяваше емблемата на „Бича кожа“.

Уондъл се огледа, за да види дали няма да се появи още някой. Чу шумолене зад себе си.

Обърна се и забеляза Шастерн. Шаз вървеше безгрижно по животинската пътека…

— Внимавай! Капани — предупреди го Уондъл; стараеше се да говори тихо, но един от старците явно го чу.

— Шпиони! — изкрещя старикът. — Шпиони! „Бича кожа“! Шпиони!

Шастерн се заплете в един капан. Препъна се и ръката му попадна в друг.

Някъде от изток долетяха викове.

Уондъл изтича при брат си. Когато го достигна, виковете се усилиха.

— Биковете идват — каза Шастерн. — Освободи ме!

Да отреже кожените ремъци, без да нарани Шастерн, беше трудно. Накрая Уондъл успя да освободи ръката на брат си. С общи усилия разплетоха краката му. Шастерн се изправи и се усмихна вяло.

— И какво сега? — попита Уондъл.

— Сега бягай, колкото ти държат краката, братко!

Шастерн притича няколко крачки и попадна в нова клопка. Докато Уондъл го освободи, Биковете се приближиха. Шастерн побягна с големи скокове, стараейки се да избягва клопките. Уондъл се затича след него, като внимаваше за капаните, но брат му бързо се отдалечи.

Геравим и Тумбантон бяха офейкали. Шастерн бягаше далеч напред, а Уондъл чу викове съвсем наблизо. Задъхваше се. Скоро щяха да го настигнат. По-добре да спре, докато все още може да се защити.

Огледа се за подходящо място. Най-добре беше на ъгъл, но наоколо нямаше никакви. Нямаше дори стени. Най-доброто убежище бе един трънлив храст. Нямаше да му послужи срещу нападатели с копия, но предоставяше добра защита от ножове. Той изтича до храста, загреба пръст, преметна плаща върху лявата си ръка и се обърна. Стисна големия си нож и се опита да се ухили заплашително, както правеха владелците, когато се изправеха срещу някой безроден. Биковете бяха само трима. Бяха по-едри от Уондъл, най-големият беше сигурно около двайсетте. Не беше виждал никого от тях преди. Жителите на „Чашата на мургавия“ явно предпочитаха други да ги защитават. Единият имаше нож. Това не притесняваше Уондъл, но другият носеше голяма тояга с обсидианови остриета. Третото момче размахваше камък, вързан на края на кожен ремък. Въртеше го бавно над главата си; камъкът все пак се движеше достатъчно бързо, за да разбие черепа на Уондъл, ако го улучи.

Когато първото момче се приближи, Уондъл хвърли пръстта в очите му, сетне скочи напред и замахна с ножа, преди отново да се скрие зад храста. От гърдите на момчето потече кръв и то изкрещя от болка.

Най-голямото момче бе това с тоягата. То махна на другарите си да се разпръснат.

— Бърз е, но не може да ни победи всичките. — Водачът на Биковете се ухили; около лявото му око имаше татуировка. — Какво правиш тук бе, келеш? Смъртта ли си търсиш? Коя банда държи белязани?

Белязан? О, имаше предвид белега около окото на Уондъл.

Уондъл потърси път за отстъпление. Не видя никаква възможност.

— Следяхме един безроден за мидени черупки — каза, — но го изпуснахме. После… приятелят ми попадна в клопка. Не сме сторили нищо лошо.

— Това е територия на Биковете — отбеляза по-голямото момче и се прицели внимателно в ръката на Уондъл. — Не искаме никакви Змии тук!

Направи знак на другите двама да се раздалечат още. Момчето с ножа бе установило, че раната на гърдите му не е сериозна, и беше спряло да хленчи. Сега се опитваше да почисти очите си от пръстта. Измести се отляво на Уондъл, като внимаваше да стои на разстояние от ножа му. Държеше оръжието си непохватно. Начинаещ, помисли си Уондъл. Нямаше да има проблеми с него.

Най-много го притесняваше тоягата. Беше достатъчно дълга, за да го достигне, преди да успее да нанесе удар. Уондъл никога не се беше изправял пред неприятел с тояга.

— Страх ли те е да използваш нож? — опита се да подмами нападателя си той.

— Не, просто съм предпазлив. Не искаш ли да се предадеш?

— Какво ще стане, ако се предам?

Момчето с тоягата вдигна рамене:

— Зависи от предводителя ни Вултид. Нямам представа какво ще реши да прави с теб. Не може да е по-лошо от това, което ще ти сторим ние, ако продължаваш да се съпротивляваш!

Проблемът беше в това, че можеше да е и по-лошо. От друга страна, имаше възможност Пелзед да го откупи, тъй като точно той го беше пратил. В момента не бяха във война с „Бича кожа“. Пелзед обаче нямаше да е доволен…

— Предаваш ли се? — настоя момчето с тоягата. — Губиш ни времето…

— Аз не бързам.

Дишането на Уондъл се беше нормализирало. Положението бе лошо. Момчето с камъка се беше приближило отдясно и въртеше оръжието си по-бързо.

Другият нападател вдигна тоягата:

— Последна възможност.

— Янгинатеп! — изкрещя Уондъл. — Янгинатеп!

Голямото момче се стресна. Огледа се, сякаш очакваше богът на огъня да се появи отнякъде. Сетне се изсмя:

— Янгинатеп обича „Бича кожа“ също толкова, колкото Змийска помия!

— Тоест никак — намеси се момчето с ножа. — Бясно куче, не ме интересува дали ще се предаде, или не. Искам да го заколя!

— Да, така е. Янгинатеп! Янгинатеп няма да ти се притече на помощ.

Уондъл също не се надяваше на помощ от бога на огъня, но не беше излишно да опита.

— „Змийски път“!

Крясъкът долетя от дерето.

— Змийски крака! — отговори Уондъл.

— Идваме!

Гласът беше на Шастерн. От дерето се чу силен тропот.

— Идваме!

Бясното куче се ослуша. Шумът беше като от десетина воини на „Змийски път“ и това разпределение на силите никак не му хареса.

— Махайте се от територията на Биковете! — изкрещя; сетне махна на другите и тримата се оттеглиха на изток.

Щом се скриха от поглед, Уондъл се втурна към дерето и се спусна по брега. Шастерн беше сам. Държеше един клон и удряше с всичка сила по храстите.

— Идваме!

— Радвам се да те видя, Шаз.

Шастерн се ухили:

— И аз се радвам да те видя, братко. Да бягаме сега, преди да са се досетили, че сме само двамата!

— Ами Геравим и Тумбантон?

— Избягаха.