Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (28)

25.

Уондъл никога не беше имал толкова много работа.

Бе забравил, че след пожар винаги следва глад. Навън нямаше достатъчно храна: събирачите бяха прекалено много, а това, което можеше да се събере — твърде малко. Гладните дни се редуваха с кратки пиршества, когато някой все пак намереше храна. Тогава наставаха истински боеве за докопване до различните ястия и всичко изглеждаше божествено вкусно. Уондъл го помнеше от миналия път, но сега разбираше и причината: защото бяха гладни.

По-голямата му полусестра Шарлата доведе Чапока. Чапока беше зрял мъж, но това бе единственото, което можеше да се каже за него. Той никога не събираше освен от приятели, мърмореше за всичко и не млъкваше. На Уондъл му идеше да го изхвърли.

Това обаче не можеше да стане и Уондъл си оставаше все така ядосан и гладен. Хрумна му, че това домакинство, съставено почти изцяло от деца, може да получи едно забавление. При боя във вътрешния двор Чапока се сдоби с белези, за които щеше да разказва цял живот. Най-жестоките бяха на гърба.

След това събитие всички в Твърдината се отнасяха към Уондъл като към господар. Поне не можеше да се оплаче от липса на уважение.

Сега си даде сметка за още нещо, което не беше забелязал до този момент (трябваше да опресни спомените си, за да го осъзнае) — господарят трябваше да изслушва оплакванията на всички.

Дори от страна на Уес. Любящата Уес бе прекрасна и повече от всеки друг спомагаше за поддържането на сплотеността в Твърдината. Само че… съвместният живот с жена изискваше нови умения за нагаждане и време, с което той не разполагаше.

Предишният му начин на живот му се виждаше като блажен сън. Уондъл сега започваше да разбира защо бащите се махат. Може би и той не беше длъжен да търпи. Знаеше обаче…

Знаеше къде са отишли мъжете. Сега съдбата на Твърдината бе в неговите ръце.

* * *

Майката на Уондъл доведе Фритспат четири седмици след края на пожара. Това удиви всички. Той бе мъж с покрито с белези тяло, около трийсетте, от толкова далечен район на града, че никой не знаеше клана му. „Морски скали“, бе рекъл той и показа изящна татуировка на летяща чайка.

В онзи следобед, когато Уондъл се върна у дома, Фритспат и майка му бяха в североизточната стая. Вещите на Уондъл бяха в северната, заета от Шастерн, защото никой не искаше да гони Елрис от югоизточната стая, която бе обитавала заедно с Уоншиг.

Уес се беше преместила при Елрис. Тя отново го отбягваше. Веднъж се засякоха на стълбите и преди Уондъл да успее да продума, тя заговори бързо:

— Можеше да ме помолиш да остана.

— Ами ако те помоля сега?

— Къде да остана сега? Уондъл, щях да те последвам. Ти не каза и думичка. Можех да си запазя североизточната стая или да живея с теб, тъй като си най-възрастният мъж в къщата!

— Колебаех се.

Тя го беше зарязвала и преди. Бе дошла отново, след като положението му се промени, а нещата отново можеха да се обърнат. Колебанието му беше породено от тези, както и от друга причина.

А другата причина…

— Уес, ако трябваше да се грижа и за теб, и за Твърдината, това щеше да бъде целият ми живот. Да ви пазя до последния си миг. Знам как да го постигна. Като стана дясната ръка на Пелзед. Когато Пелзед реши да се оттегли, може би аз ще стана господар. Господарят Уондъл. Само че ако господарите и господарските люде ме чуят…

Тя зачака да довърши, но той не намираше думи. Никога досега не бе опитвал. „Аз не искам да съм Пелзед! Той е лицемер и подлизурко, настройва хората си един срещу друг, лъже, убива и заставя другите да убиват приятелите си. И въпреки всичко това той не живее дори наполовина толкова охолно, колкото истинските господари в Господарския град. Това, което искам аз, то не е тук…“

Уес се промъкна покрай него и отмина.

* * *

Въглените продължаваха да тлеят.

Убийствата на неколцина огнеборци бяха разбунили духовете на безродните. Сега и те искаха да носят ножове.

Цели месеци след пожара това бе почти единствената тема за разговор. Между владелците нямаше съществени различия по въпроса. Как можеше на един покорен народ да се разреши да носи оръжие? Разбира се, убийствата на огнеборци не бяха редни… Огънят обаче бе на Янгинатеп. В същото време Янгинатеп ограничаваше огъня! Значи това не беше светотатство. Не, не, гасенето на огъня беше светотатство, но виновниците можеха да бъдат прогонени… да им се даде урок, да им оставят белези или да ги осакатят, след това да ги прогонят… обаче те все пак мокреха одеялата си и гасяха с тях огъня — мокреха ги с питейна вода…

Когато събираше по улиците, Уондъл се стремеше да не се забърква в спорове. Така човек рискуваше да си намери смъртта. Един разказвач от Бергидсет бе пребит, задето задал неподходящ въпрос. Уондъл не участва и в това.

У дома жените скърбяха тихо, но Стара майка вече не се колебаеше да изрази открито мнението си. Владелците се бяха превърнали в зверове.

Безродните не виждаха никакъв смисъл. Бяха ги нападнали, докато се опитвали да спасят няколко коня… да, но и докато са гасели огъня. Безродните искаха главите на убийците. Хайде бе! За това, разбира се, не можеше да става и дума. Човек би помислил, че половината град е присъствал на избиването на огнеборците — всеки бе готов да опише инцидента в най-малките подробности, но никой не си спомняше лицето дори на един-единствен убиец.

Безродните обаче искаха да имат право на ножове и сопи, за да могат следващия път да се отбраняват!

Много владелци биха им го разрешили просто за забавление. Това обаче щеше да е лош прецедент, нарушение на един древен закон.

Никой не строеше нищо.

Господарите и безродните мълчаха. Владелците говореха на всеки ъгъл. И всички умираха от жажда. Еленовата река продължи да тече до известно време, сетне пресъхна, защото сринатите акведукти оставаха непоправени.

Боклукът се трупаше. Владелците започваха да осъзнават, че няма да се махне сам. Плъховете и другите обитатели на сметищата се множаха. Основите на изпепелени гостилници и магазини започнаха да се използват като бунища.

Майчин ден дойде и отмина. На Площада на мира нямаше подаръци, защото нямаше вече какво да се подарява. До града стигаха съвсем оскъдни количества храна; прекалено много се губеше по пътя. Велики огньове! Нима щеше да се наложи владелците сами да карат фургоните?

* * *

На Уондъл това му се стори интересна идея.

* * *

Сега Фритспат, Уондъл и Шастерн бяха единствените мъже в Твърдината. Фритспат вършеше доста добра работа. Не биеше твърде често децата, а на жените не посягаше почти никога. Уважаваше Пелзед и говореше с почитание за „Змийски път“. Майката на Уондъл никога не му крещеше, а това бе странно.

Седмица след идването си Фритспат излезе и не се върна цяла нощ. Уондъл се зачуди дали не е решил да се махне. Майка му обаче не се притесняваше. На сутринта Фритспат се върна с цяла количка храна, част от нея — прясна. Имаше достатъчно за цяла седмица и никой не обърна внимание на кръвта по количката.

Фритспат се оказа полезен.

Възможно беше да е пролял кръвта на някой малък господар. През следващите три седмици стаите, в които никой не влизаше бос, станаха необичайно чисти и момичетата от Твърдината се усмихваха гордо, когато Фритспат ги хвалеше. Шест от момчетата бяха достатъчно големи, за да събират по време на пожар, но все още прекалено малки за нещо толкова сериозно като ограбването на магьосник; сега те носеха златни пръстени и кесии от джобовете на зяпачите и продукти от пазарите на безродните. Уондъл пък…

— Сега е твой ред — каза Фритспат.

Намираха се в двора, събрани за вечеря. Когато Фритспат заговореше, всички насочваха вниманието си към него. Бяха чували този разговор и преди.

— Какво означава това? — попита Уондъл.

— Означава, че е време да оправдаеш положението си, Уондъл. Аз, разбира се, мога да донеса още храна, но какво ще стане с майка ти, ако ме хванат? И със сестрите ти? Твой ред е.

— Аз не знам откъде да намеря храна.

— Ще ти покажа, но майка ти твърди, че знаеш много неща. Бил си на Господарските хълмове. Заведи ме там.

Уондъл поклати глава:

— Господарските люде ще ни убият и двамата. Мен със сигурност. Господарят Саморти им го каза последния път, когато бях там. Ето, гледай ръката ми, зарасна накриво. — Уондъл вдигна ризата си. — Ето…

— Тогава някъде другаде. Познаваш гората, но там няма нищо полезно, нали? Не. Тогава някъде, където си ходил с брат си… как му беше името?

— Уоншиг — обади се Елрис; тя държеше сина на Уоншиг.

— Уоншиг. Научих, че много често сте ходили заедно, Уондъл. Сигурно ти е показал нещо. Говори се, че Уоншиг бил умен.

— Така е — обади се пак Елрис.

— Покажи ми тогава.

Уондъл имаше всички предпоставки да харесва Фритспат, но този мъж бе точно с два пръста по-висок и малко по-едър от него, и съвсем малко по-нахакан. Наричаше го „Уондъл“, сякаш му беше брат. И живееше в стаята му.

От пожара досега на Уондъл не му се бе налагало да показва събираческите си умения. (Единайсет седмици? Толкова дълго?) Не беше нужно и сега.

Обземаше го безпокойство, а и Уес следеше с нарастващо внимание разговора. Нямаше да спечели голям авторитет, ако просто затвори устата на Фритспат.

— Хрумна ми нещо — отвърна той. — Трябва само да измисля начин да го осъществя. Фритспат, какво знаеш за виното?

* * *

Встрани от пътя и скрити зад една лиана докосни ме, Уондъл и Фритспат наблюдаваха лозята. Обедното слънце правеше работниците лениви. Те продължаваха да изпълняват търпеливо и последователно задълженията си точно както преди почти година, когато Уондъл ги бе видял за пръв път заедно с Уоншиг. Лозите бяха свежи, постройките зад тях не носеха никакви белези от обгаряне. Пожарът отпреди два месеца просто не беше стигнал дотук.

Пазачите владелци не изглеждаха по-бдителни отпреди. Покрай Уондъл спокойно мина едно момче, макар да се намираше далеч от сигурността на голямата къща. Кожените му дрехи го правеха тромаво, но въпреки това то избягваше храстите зорница и туфите докосни ме, заобиколи скривалището на Уондъл отдалеко.

Уондъл остана изненадан от познанията на Фритспат за храсталака и кожените дрехи. Новият приятел на майка му разбираше от много неща.

По едно време се появи пони с бял костен израстък на челото и впрегнато в каруца със само един човек в нея.

— Тази — прошепна Фритспат. — А, не. Празна е.

— Чакай.

Уондъл проследи каруцата с поглед.

Не се отегчаваше тук. В „Змийски път“, там вече му беше скучно. Повтаряше си все същото неубедително оправдание: „Какво искат тия безродни? Нормално е да правим такива неща, когато Янгинатеп ни обладае! Не сме виновни ние, всичко е заради гнева!“, докато не започваше да си вярва сам.

Трудно му беше да повярва, че тази каруца е празна. Не изглеждаше ли дъното й малко по-високо от обичайното? Не беше трудно да си представи, че под дъските има тайник с бутилки вино. Безродният колар подръпна жълтата копринена кърпичка на врата си. Не изглеждаше ли малко като пиян, като се поклащаше в такт с каруцата? Едър беше този мъжага. Надали имаше значение. Безродните никога не встъпваха в бой.

Пазачът беше владелец, на възрастта на Уондъл, петнайсет-шестнайсетгодишен. Без съмнение по-възрастните мъже го бяха оставили на поста, докато си пият на воля. В тази броня щеше да е беззащитен, Уондъл можеше да го обезвреди.

Сега вече каруцата беше по-близо до тях (щеше да се наложи да се затича, за да я настигне). А кочияшът… Имаше ръце като на борец. Голямата шапка засенчваше лицето му, но големият му нос беше сплеснат. Трудно бе да повярва и в това. Каруцарят продължаваше да подръпва жълтата си копринена кърпичка. Явно не беше свикнал с нея.

Мамка му! Беше закрил ушите и носа си, но…

— Този колар е владелец — каза Фритспат. — От гласа му лъхаше отвращение. — Да работи като безроден!

— Прав си.

— Колко трябва да платиш на един владелец, за да го накараш да работи като безроден? Какво толкова може да спечели, което другите владелци да не могат да му отнемат?

Уондъл се замисли за това, докато каруцата се отдалечаваше.

— Вино може би, ако го изпива веднага. Тайни, неща, които никой друг не знае. Няма да е лесно, нали? Може да се наложи да убием каруцаря.

— Така или иначе ще се наложи да убиеш пазача. Действай, Уондъл.