Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (69)

66.

Прекосиха долината в зори. Над тях се рееше самотен черен гарван. Не се виждаха никакви деца.

Напълниха няколко бутилки с вода. Щяха да се качат с вода, а да слязат със злато. Намериха малко злато в потока. Тук имаше само прах. Спряха отново в долната част на старото кално свлачище. На Уондъл му се стори, че вижда нещо цветно в калта, не жълто, а характерните цветове на златните соли.

И почувства, че някой го наблюдава.

Продължиха да се изкачват. Уондъл се огледа, опита се да запечата пейзажа в съзнанието си, да намери някакви характерни признаци. Не търсеше човешко лице сред бурените. Не се търсят така шпиони.

Птицата кръжеше над тях… и изведнъж блесна с всички цветове на дъгата.

Растителността бе ниска и рядка, трудно беше човек да се скрие в нея. Пороят бе издълбал дълбоки дерета по целия склон; сетне дъждовете бяха отмивали постоянно най-дребните частички, оставяйки по-тежките; и това в продължение на години. Злато имаше навсякъде.

Като следваше пътя на огнената птица, Уондъл започна да събира златните парченца. Отначало Зелен камък не можеше да ги различава, но бързо се научи.

Насешмарл се издигаше в широка спирала. Отново бе станал черен. Дали търсеше дивата магия на златото, или просто обяда си? Птицата продължи да се отдалечава, докато почти я загубиха от поглед. Сетне отново забелязаха ярките й цветове и я последваха.

Уондъл вече бе забравил за шпионина; не мислеше за нищо друго освен за злато. Когато напълниха торбичките на коланите си, те изсипаха златото в големите торби на гърбовете си. По залез всички мускули вече ги боляха. Празните им стомаси стържеха от глад.

Нащърбената луна хвърляше малко светлина. Добре поне, че бяха взели вода, но и тя беше свършила. След като вече не бяха в състояние да виждат нови златни песъчинки, те започнаха да изсипват събраното в бутилките.

Когато луната залязваше, повечето бутилки вече бяха пълни. В торбите им нямаше друго злато, а наоколо цареше непрогледен мрак.

Зелен камък вдигна торбата си:

— Тежко!

— Остави я. В тъмното не можем да отидем никъде.

— Утре няма да е по-лека. Студено ми е, гладен съм. Татко, какво правим тук?

— Това е златна треска. Трябваше да си тръгнем още преди няколко часа. Сега ще се наложи да нощуваме тук.

Сега, когато златото им бе запечатано в железните бутилки, Уондъл се замисли за друго. Стори му се, че разумът му се е върнал.

— Да можеше Морт да е тук — каза Зелен камък. — Щеше да повика нещо за ядене.

— Морт полудява от златото! А и без това не бива да палим огън.

— Е, нали точно за него събираме това злато.

— Защо му е притрябвало?

— Не бива да казвам.

— Плановете на Морт, да, но ти сигурно също имаше план. Или дойде само за да пояздиш Бегемот?

— Може би в Теп ще намеря богатство, или ще си го спечеля. Може би кръвта ме зове там.

— Нека ти разкажа нещо за кръвта. И за Морт.

И двамата заговориха.

Уондъл заразправя как видял за пръв път Морт от Атлантида от балкона на къщата на господаря Саморти, където се учел как да шпионира…

Една нощ по време на пътуването към Морт Зелен камък се беше пъхнал под одеялото на Люляк и бе изслушал дълга и разпалена лекция за еднорози, слухове, традиции и правата на родителите. Люляк още бе задължена на баща му, задето беше нарушил тези правила в тяхна полза. Също и Зелен камък…

Бащата на Уондъл бе загинал, докато се опитвал да ограби Морт от Атлантида. Мъжете от Твърдината бяха загинали, защото…

Когато златната им треска наистина премина, Уондъл се опита да си спомни дългата безумна нощ на смях и ужас. Каква част от това бе разказал? Неща, които никога не беше споделял.

Все пак беше казал на сина си как са загинали мъжете от Твърдината, докато той събирал една безродна жена и обезобразявал мъжа, който се опитал да я удуши. Беше му казал как е управлявал Твърдината, докато майка му не довела Фритспат. Как любовникът на майка му го бе направил убиец. Как Уондъл беше накарал Фритспат да изнася боклук… като безроден… и защо това бе толкова смешно…

Зелен камък похъркваше тихо.

Уондъл легна с гръб към сина си; между тях бяха торбите с бутилките. В просъница той изведнъж си спомни чувството, че го наблюдават.

Пресегна се рязко над торбите. Дланта му се удари в нечия тънка ръка и той я стисна. Натрапникът се опита да се измъкне. Уондъл се пресегна отново, хвана другата ръка, която държеше нож. В следващия момент Зелен камък бе сграбчил главата на неканения гост и се опитваше да извие врата му.

— Не го убивай — побърза да предупреди Уондъл.

Гърчещият се силует замря. Уондъл взе ножа на натрапника.

— Нека аз да говоря пръв. Добре се промъкваш. Златото ни е необходимо, но ще ти предложа нещо, което не можеш да откажеш. Не съм сигурен обаче, че искам да те взема. Остави го да говори, Камък.

Момчето, което беше на дванайсет или тринайсет години, изкрещя с гняв и ужас:

— Кого си убил?

— Какво?

— Ти си Уондъл Пернатата змия!

— Лицето ти — обясни Зелен камък. — Блести.

— Грешиш. Не съм убивал човек от шест години!

— Сигурно е от суровото злато — предположи Зелен камък.

— Да, аз не убивам току-така, момче. Как се казваш?

Мълчание.

— Измисли едно име. Няма значение; ще те наричам Промъкващия се. Разбойник ли си?

Уондъл не каза „син на разбойник“. Нека момчето запази достойнството си.

— Да — отвърна то. — Наистина ли имате нужда от тези бутилки?

— Ако можех да накарам магьосника да ми каже поне малко, щях да имам разумен отговор. Камък?

— Татко. Самият Морт не знае колко ще му трябват.

— Остани с нас, Промъкващ се — каза Уондъл. — Ще те пусна. На сутринта ще говорим. Ако нямаме нужда от теб, ще те оставя да се върнеш вкъщи с най-малката от тези бутилки и история, която ще те направи известен. Ако се окаже, че ми трябваш обаче, ще яздиш Бегемот с нас. Пускам те.

Той пусна ръката на натрапника.

Момчето падна по корем и се отдръпна назад. Уондъл го очакваше; можеше отново да го хване. Момчето се шмугна под един бодлив храст и изчезна.

Уондъл и синът му отново легнаха с гръб един към друг. Зелен камък каза:

— Чух всичко.

— Да.

— Не помня много ясно какво разправяше. Сигурно една част съм сънувал. Златна треска. Разказвал ли си някога нещо от това на Морт?

— Не! И ти няма да му кажеш, нали?

— Да. Защо ти е притрябвал Промъкващия се?

Уондъл се почуди дали момчето на разбойниците още е наблизо.

— Размишлявах върху един проблем. Ако искаме да търгуваме в Теп, трябва да се справим по някакъв начин с торонекстите…

* * *

В късния следобед най-сетне успяха да домъкнат ужасно тежките торби до Морт и Бегемот. Спаха до края на деня и през по-голямата част от нощта.

При първите слънчеви лъчи отново слязоха при реката и се заизкачваха по склона, докато Насешмарл не блесна отново във всички цветове на дъгата. Златната лудост ги обхвана отново. Можеха да съберат повече злато и да спестят част от товара си, ако носят златния прах направо в торбите. Уондъл убеди Зелен камък, че така ще полудеят: щяха да се опитат да носят все повече и повече злато, докато не издъхнат под тежестта му.

Отново замръкнаха и напълниха бутилките на лунна светлина.

Луната залезе. Легнаха от двете страни на торбите.

От мрака долетя гласът на Промъкващия се:

— Мисля, че излъга за Бегемот.

— Щом така мислиш.

— Той изобщо не е толкова голям, но може да смачка човек с крак или с носа си.

— Колко успя да се приближиш?

— Докоснах задния му крак. — Тъй като Уондъл не коментира веднага, Промъкващия се добави: — Кожата му е грапава. Мирише много силно. Той отвори едно око, аз му се усмихнах и той ме наблюдаваше как се отдалечавам. Завързали сте корема му с…

— Защо реши да го пипнеш?

— Защото бях достатъчно близо. Нали това искаш?

Това момче беше много наблюдателно.

— Имам нужда от човек, който вижда всичко, без да го забележи някой. Морт видя ли те?

— Не. Нито пък ти. — Промъкващия се се засмя. — Когато си мислиш, че си в безопасност, спиш по гръб, с разтворени крака и с ръце под главата. Имаш ли проблеми с дишането?

— Не, но навремето имах. — История за история; Уондъл заразказва: — Възстановявах се от побоя на господарските люде. Няколко ребра и ръката ми бяха счупени, имах синини навсякъде… Бяха ми смазали носа, бяха ми избили няколко зъба. Налагаше се да дишам през устата. Опитвах се да спя на една страна и се събуждах полузадушен, а когато понечех да се обърна, всичко ме болеше. Затова се научих да спя по гръб. Чуваш ли, Зелен камък? Отидох там, където не ме желаеха. В Теп е опасно, Промъкващ се, опасно е. Можеш да си останеш тук и да живееш спокойно.

— Какво предлагаш?

— Ще работиш за Пернатата змия.

— Само това ли?

— Какво имаш сега? Ако ти харесва сегашният ти живот, върви си у дома.

* * *

На сутринта Промъкващия се бе още там. Познаваха го: едно тринайсетгодишно момче, най-голямото от децата, придружавали ги преди два дни. То имаше права черна коса, кафяви очи, червено-кафява кожа, нос като орлова човка. Не приличаше нито на господар, нито на владелец, нито на безроден.

Когато прекосиха долината и се заизкачваха по отсрещния склон, Промъкващия се също носеше пълни със злато бутилки.

— Какви са тия торонекси? — попита той Уондъл.

— Торонексти. Това са събирачи, които застават между мен и това, което искам, между мен и Горящия град.

Уондъл му разказа каквото си спомняше. Описа му Еленова река, Клина, стражевата кула. Торонекстите обаче…

— Ако Петнистите койоти не предлагаха нищо в замяна на това, което взимат; ако прибираха всичко, което си поискат, и нямаше начин да бъдат заобиколени, тогава щяха да са като торонекстите. Никой не ги познаваше добре. Мисля, че винаги са били само една фамилия като Твърдината… моето семейство. Държаха се и говореха като владелци, но владелците нямат свое богатство. Къде пазаруват? Откъде взимат жените си? Никой владелец няма да стане от топлата си постеля и да отиде на стражевата кула, защото е станало време. Независимо дали му се спи, дали е с жена, дали го боли гърлото, или има хрема, или просто някой глупак чака, за да му крещи в лицето, безродният ще отиде, защото господарят му иска това от него. Господарите също го правят. Момчето на покрива също работи, когато растенията са нападнати от бръмбари; правят го и торонекстите. Те са странни птици. Промъкващ се, имам нужда от човек, който да ги шпионира.

— А аз каква полза имам да дойда с теб?

— Ще дойдеш само ако Морт се съгласи. Доколкото разбрах, Бегемот вече те е приел.

Промъкващия се запази мълчание.

— Ако останеш жив, ще имаш да разказваш истории, на които племето ти никога няма да повярва, нито пък ще ги забрави. Ще яздиш Бегемот заедно с Уондъл Пернатата змия. Една пъстроцветна птица кръжи над теб и чака да пренесе посланията ти. Ще усвоиш всичко, на което може да те научи Уондъл Пернатата змия. Ще станеш свидетел как унищожавам най-могъщата банда в Горящия град с твоята неотменна помощ. Ще помогнеш на последния атлантидски магьосник да унищожи водния дух. И ако всичко върви добре, ще станеш богат. Досега не съм имал случай, когато всичко да е вървяло добре. Идваш ли?