Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (5)

2.

Светът около Уондъл се беше променил, а той изобщо не бе забелязал.

Всичките му братя и братовчеди сякаш бяха изчезнали. Повечето момичета и жени си стояха у дома, но на Майчин ден всеки месец излизаха по площадите, където господарски люде им раздаваха храна, дрехи и мидени черупки, подаръци от господарите. На този и на следващия ден наоколо винаги се навъртаха мъже. После едни си тръгваха, а други оставаха.

Момчетата обаче се появяваха само за да се нахранят и да спят.

Един следобед Уондъл последва неколцина братовчеди.

Както в гората, той се гордееше, че не го забелязват. Беше изминал четири преки, преди четири други момчета да го спрат. Бяха го пребили почти до безсъзнание, преди Шастерн да се обърне, да го забележи и да му се притече на помощ.

Шастерн показа татуировките на ръцете си. Веднъж Уондъл го беше питал за тях, но той не му бе отговорил. Татуировките се сливаха с жестоките белези от приключението на Шастерн в гората, но много от братовчедите му също бяха изрисувани. Той никога не би посмял да ги разпитва за това. Уондъл не чу много добре какво говори Шастерн на другите момчета, но непознатите го пуснаха и братовчедите го занесоха у дома.

Когато се събуди, всичко го болеше. Шастерн стана около обяд и го извика. Той нямаше право да издава някои тайни, но все пак можеше да му разкаже нещо…

„Змийски път“ не беше просто един квартал на града.

„Змийски път“ бяха и младежите, които го охраняваха. Тези улици принадлежаха на „Змийски път“, а останалите — на други банди. Територията им ту се увеличаваше, ту намаляваше, някои улици сменяха притежателите. Оставяха знаци по стените, за да означат владенията си.

Уондъл вече ги познаваше. Знакът на „Змийски път“ бе крив, лесен за рисуване. „Мръсните птици“ имаха надраскан набързо сокол. Шастерн му показа границата: на едната стена имаше емблемата на „Змийски път“, на другата — полов член, обозначаващ територията на „Бича кожа“. Никой без татуировка не можеше да се разхожда из „Змийски път“, нито из „Бича кожа“ или из „Мръсни птици“, ако не принадлежеше към съответната банда. Като дете Уондъл беше скитал безпрепятствено по улиците, но на десет години човек вече не е дете.

— Ама има места без никакви знаци — възрази той.

— Това е територия на господарите. Можеш да ходиш там, докато някой от господарските люде не ти забрани. След това вече нямаш право да стъпиш там.

— Защо?

— Защото всички се страхуват от господарските люде.

— Защо? Толкова ли са силни?

— Ами, яки са, жестоки и въоръжени.

— И ходят по двама.

— Да. И ако направиш нещо лошо на някого от тях, ще дойдат още много да те търсят.

— Ами ако не знаят кой го е направил?

Шастерн вдигна рамене:

— Тогава ще дойдат още повече от тях и ще започнат да бият наред, докато някой не признае. Или докато не убием някого и не кажем, че си е признал, преди да умре. Стой настрана от господарските люде, Уондъл. От тях има полза единствено когато носят подаръци на Майчин ден.

На Уондъл му се виждаше странно с една година по-малкият му брат да се държи покровителствено.

Трябваше да говори и с Уоншиг. Уоншиг му беше батко. Уоншиг имаше татуировки, змия в паяжина на левия палец, гърмяща змия от показалеца до лакътя на дясната ръка и малко змийско око до ъгълчето на лявото си око. Следващата нощ Уоншиг го заведе в развалина, която миришеше на дим, представи по-малкия си брат на група мъже с ножове и сурови лица.

— Той има нужда от закрила — каза.

Мъжете го изгледаха мълчаливо.

Накрая един попита:

— Кой ще говори от негово име?

Уондъл бе чувал за тази процедура. Шастерн също присъстваше и сега се изправи:

— Аз.

Започна да хвали Уондъл. Как останал да му помогне, когато всички други избягали. Оправда малкото му познания за обичаите на „Змийски път“ с другите му занимания. Разказа как продължавал храбро да броди сред смъртоносните растения и да шпионира дърварите, докато никое друго момче не смеело да отиде там.

Помещението бе достатъчно голямо, за да побере петдесет и повече човека. Навън бе тъмно и единствената светлина в стаята идваше от луната, която надничаше през дупките в покрива, и от няколко факли. Факлите бяха навън, закрепени в дупки по первазите на прозорците. Янгинатеп не разрешаваше огън в затворени помещения освен при пожар. Човек можеше да си направи огнище на двора, под навес, но не и вътре и при всеки опит да бъде ограден със стени, огънят изгасваше. Уондъл не си спомняше някой да му е разказвал това. Просто го знаеше, както знаеше, че котките имат остри нокти и че момчетата трябва да стоят далеч от мъже, които пият бира.

В средата на стаята имаше голямо кресло върху ниска платформа. Беше дървено, с облегалки за ръцете и дърворезби на змии и птици. Някой безроден сигурно се беше потрудил сериозно, за да го направи, но Уондъл се съмняваше, че е много удобно, поне не колкото тапицираното кресло на Стара майка.

Висок мъж със сурово лице седна в креслото. Други трима застанаха пред него и вдигнаха дългите си ножове пред гърдите. Уондъл познаваше мъжа в креслото. Пелзед живееше в двуетажна постройка на ъгъла на един квартал от добре поддържани къщи на безродни. Имаше и двор и вътре постоянно работеха безродни.

— Дайте го тук — нареди Пелзед.

Братята на Уондъл хванаха момчето за ръцете и го довлякоха пред креслото, накараха го да коленичи.

— Каква полза можем да имаме от теб? — попита Пелзед.

Шастерн понечи да заговори, но той го спря с ръка:

— Теб вече те чух. Искам да чуя него. Какво си научил от дърварите?

— Кажи нещо — прошепна тревожно Уоншиг.

Мозъкът на Уондъл заработи трескаво:

— Отровите. Научих за отровите на гората. Игли. Шипове. Камшици.

Пелзед вдигна ръка и един от мъжете пред креслото извади ножа си и удари Уондъл по рамото. Заболя го.

— Наричай го „господарю“ — заповяда мъжът.

Голите му гърди имаха истинска плетеница от белези; един започваше от бузата и изчезваше в косата му. Изглеждаше страшен.

— Господарю — каза Уондъл (никога не беше виждал господар). — Да, господарю.

— Добре. Значи, можеш да вървиш из гората, а?

— На повечето места, господарю. Там, където ходят дърварите.

— Добре. Какво знаеш за Клина?

— Поляната над Еленовата река. — Какво искаше да чуе Пелзед? — Дърварите никога не ходят там, господарю. Никога не съм я виждал. Говори се, че я охранявали.

— Можеш ли да ни носиш отрови? — попита Пелзед след кратка пауза.

— Да, господарю, когато им е сезонът.

— Можем ли да ги използваме срещу враговете на „Змийски път“?

Уондъл нямаше представа кои са враговете на „Змийски път“, но не смееше да попита.

— Ако са пресни, господарю.

— Какво става, ако не са пресни?

— След един ден причиняват само сърбеж. Копривата престава да напада.

— Защо?

— Не знам… — Мъжът до него вдигна ножа си. — … господарю.

— Ти си следотърсач и шпионин.

— Да, господарю.

— Ще шпионираш ли за нас?

Уондъл се подвоуми.

— Разбира се, че ще шпионира, господарю — обади се Шастерн.

— Изведи го, Шастерн. Изчакайте навън.

Шастерн го заведе в стая с малко прозорче, пропускащо едва-едва лунната светлина. Изчака да останат сами, преди да пусне ръката на Уондъл.

— Това е опасно, нали? — попита Уондъл.

Шастерн кимна.

— Какво ще стане сега?

— Ще те приемат. Може би.

— А ако не ме приемат?

Шастерн поклати глава:

— Ще те приемат. Господарят Пелзед не иска кръвна вражда с Твърдината.

Кръвна вражда означаваше кръв.

— Той наистина ли е господар…

— Тук да. И не го забравяй.

Когато го върнаха в залата, тя бе тъмна, само няколко свещи горяха около креслото на Пелзед. Шастерн прошепна:

— Знаех си, че ще те приемат. Сега, каквото и да стане, не викай. Ще боли.

Отново го накараха да коленичи пред Пелзед. Двама мъже се редуваха да му задават въпроси и да го удрят.

— Ние сме твоя майка и твой баща — каза Пелзед.

Някой го удари.

— Кой е баща ти? — попита някой зад него.

— Вие…

Удариха го по-силно.

— „Змийски път“ — досети се Уондъл.

— Коя е майка ти?

— „Змийски път“.

— Кой е твоят господар?

— Пелзед… Ох. Господарят Пелзед. Ох! „Змийски път“.

— Кой е господарят на „Змийски път“?

— Господарят Пелзед.

* * *

Така продължи още много време. Когато отгатваше правилния отговор, не го удряха.

— За да запомниш по-добре — казваха.

Накрая всичко свърши.

— Не можеш да се биеш — каза Пелзед. — Затова няма да си пълноправен член на бандата. Ние обаче ще се грижим за теб. Бележете го.

Накараха го да изпъне лявата си ръка и татуираха малка змия в паяжина на палеца му. Той напрегна мускули, за да намали болката.

После всеки каза по нещо хубаво за него.

* * *

След това беше лесно. Уондъл беше в безопасност извън дома, стига да се намираше на територията на „Змийски път“. Уоншиг го предупреди да не носи нож, докато не се научи да го използва. Това можеше да се сметне за предизвикателство.

Той не знаеше правилата, но наблюдаваше и се учеше.

На едно място се издигаха черни скелети на постройки.

Овъглените останки се бяха сринали и сега ги разчистваха. Уондъл и неколцина други наблюдаваха от мазето на една къща, чийто ред все още не беше дошъл. Безродните издигаха секвоеви греди, за да сглобят скелета на новата сграда. Четири нови магазина вече бяха готови.

Безродните се различаваха по цвета на кожата, по закръглените уши и острите носове; това обаче не бяха сигурни признаци. По-лесно се преценяваше по дрехите или имената им.

На безродните не беше разрешено да носят владелски прически и пъстри дрехи. При официални случаи тези мъже носеха въженце около врата като символ на подчинението си. Кръщаваха ги на предмети или професии и при представяне казваха фамилните си имена, докато владелците никога не го правеха.

За събирането имаше неписани правила. В отделни случаи човек имаше право да поиска храна и пари от безродните. Това можеше да се прави само от мъж и жена заедно. Безродните, възстановяващи обгорените къщи, не гледаха на владелските мъже и момчета с добро око. Докато събираха, владелците трябваше да внимават да не бъдат забелязани от безродните, които продаваха в магазини или от фургони. Безродните нямаха никакви права, но господарите имаха права над тях.

Безродните вършеха цялата работа. Шиеха дрехи, отглеждаха растения и животни, правеха полезни сечива, транспортираха всичко. Плетяха въжета за износ. Добиваха влакна от конопа, който растеше по запустелите парцели или около мътните потоци, изпълняващи функцията на канавки и отходни канали. Строяха. Поддържаха улиците, водопроводите, изхвърляха боклука. Когато нещо не вървеше, вината падаше върху тях. Само безродните плащаха данъци, а данък бе всичко, което поискат владелците, освен ако господарите не кажат друго. Човек обаче трябваше да знае какво да взима. Безродните не можеха да дадат повече, отколкото имаха. Така казваше Стара майка.

Изведнъж всичко стана толкова ясно и смущаващо. Дърварите бяха безродни! Разбира се, че няма да помогнат на едно владелско дете. Дърварите смятаха Криг Мелничаров за странен, както всички в Твърдината гледаха на Уондъл.

Уондъл се учеше от безродните! Носеше им вода, работеше като безроден!

Той престана да посещава гората.

* * *

Мъжете от „Змийски път“ прекарваха времето си на улицата. Момчетата от Твърдината също, но бащите и чичовците им много често си стояха вкъщи.

Защо?

Уондъл отиде при стария Ресалет и го попита.

Ресалет го изслуша и кимна, след това събра всички момчета и ги изведе навън. Посочи къщата, старата триетажна каменна постройка с вътрешен двор. Обясни, че била построена от безродните преди двеста години. Владелците я взели от тях.

Сградата беше голяма и просторна. Безродните вече не строяха къщи, които да траят с векове. И защо да го правят, след като всяко владелско семейство можеше да се нанесе вътре? Къщата бе минала през ръцете на други владелски фамилии, докато не попаднала при семейството на Твърдината. Можеше отново да смени собственика си, ако мъжете не стоят нащрек.

Момчетата намериха това поучение за отегчително, но го показаха пред Уондъл едва по-късно.

* * *

Майка му нямаше време за него. Винаги имаше някое ново бебе, нов мъж, ново място, което да посети, никога не обръщаше достатъчно внимание на по-големите момчета. Мъжете стояха винаги заедно. Дъвчеха тютюн и правеха планове или излизаха нощем, но не търпяха деца около себе си, повечето момчета се страхуваха от мъжете. И с основание.

Уондъл не разбираше родния си град. Другите момчета дори не забелязваха, че има нещо за разбиране, и не се стремяха да научават повече. Той можеше да задава въпроси на Стара майка, но нейните отговори звучаха странно.

— Всичко се е променило. Когато бях момиче, безродните не ни мразеха. Трудеха се с радост. Събираше се лесно. Даваха ни много неща.

— Защо?

— Защото почитахме Янгинатеп. Той се будеше често и ни закриляше.

— Безродните не мразеха ли пожарите?

— Мразеха ги, но тогава беше различно. Всичко бе организирано. Изпепелявахме само необитаеми къщи и мостове, които бяха пред срутване. Всеки носеше по нещо за кладите. Безродни, владелци, всички жертвахме по някой предмет за Янгинатеп. Матхоми, така ги наричахме. Господарите също идваха, както и магьосниците. Сега всичко се е променило и аз не разбирам нищо.

* * *

Той наблюдаваше и се учеше.

Варварите бяха странни хора. Имаха най-различен цвят на кожата, носове с най-различна форма; дори цветът на очите им не беше еднакъв. Говореха странни езици, ако изобщо говореха.

Някои живееха в града, независимо откъде идваха. Бяха търговци, учители, лекари, готвачи, обслужваха както безродни, така и владелци. Към тях се отнасяха като към безродни, които не са научили правилата. Речта им обикновено се разбираше. Някои наемаха стража от своя народ, други плащаха на владелците да ги защитават. Малка част от тях се ползваха със закрилата на господарите. Това се разбираше по знаците върху магазините и домовете им.

Повечето варвари избягваха размирните места. Зяпачите обаче нарочно търсеха такива. Насилието около пожарите ги привличаше в Теп.

Момчетата, които преставаха да ходят в гората, започваха да шпионират зяпачите. Така правеше и Уондъл — гледаше наблюдаващите. Другите обаче имаха доста по-голям опит от него и той имаше много да наваксва.

Да гледа, да слуша. От някое подземие, иззад някоя стена. Зяпачите живееха в онези части на града, които бяха населени с безродни, или около пристанището, където властваха господарите. Владелските деца понякога отиваха и на тези места. Зяпачите говореха бързо и неясно, но някои по-големи момчета твърдяха, че ги разбират.

Отначало му изглеждаха просто странни. По-късно Уондъл се научи да различава отделните раси зяпачи. Можеше да се съди по цвета на кожата, по лицата или по дрехите им. Най-белите бяха торовци, от изток. Други идваха от юг, от Кондигео. Онези, чиито носове бяха като орлови човки, бяха бегълци от Атлантида. Всеки говореше свой език и всички владееха езика на владелците с различен акцент. Имаше и още, от места, за които Уондъл дори не беше чувал.

Членовете на „Змийски път“ наблюдаваха, сетне се събираха в руините на изгорели къщи. Питаха се едни други: „Какво можем да съберем от този?“ Понякога обаче Уондъл се замисляше: „От какво място идва този? По-интересно? Или по-вълнуващо? Или по-добре управлявано? Или търсещо нов владетел?“