Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (14)

11.

Трас Притрор остана разочарован.

— За толкова сапун щях да науча десетина истории от онзи магьосник. От теб получавам само намеци за нещо по-важно.

Уондъл не му беше казал нищо за картата.

— Магьосник ли, Трас?

— Морт от Атлантида. Сигурно го знаеш.

— Да.

Уондъл не беше споменал, че точно него е видял у господаря Саморти.

— Трябва да се върнеш там — каза Трас.

Уондъл опипа задните си части. Този път му се беше разминало. Кожените дрехи не бяха достатъчно интересни, за да привлекат вниманието на момчетата от „Бича кожа“ и той се беше прибрал необезпокояван с мидените черупки от господаря Саморти. Щяха ли кожените дрехи да му помогнат, или да му попречат в боя с ножове?

Той обаче добре помнеше плющенето на меча при всеки удар. Бе остър и ако не беше обърнат с плоската част, щеше да му отреже крака. Уондъл не беше сигурен, че и плоската част не е смъртоносна, ако не носи кожени дрехи.

— Не.

— Помисли за историите, които можеш да научиш — настоя Трас.

— Те ме познават. Няма да ме пуснат.

— Дървото…

— Те знаят за дървото, Трас.

— Трябва да има начин. Никой не говори за Господарските хълмове. Дори господарите, дори хората, които живеят там. Сигурно има нещо интересно за разказване.

— Морт е бил на Господарските хълмове и знае неща, които никога не е разказвал на господарите. Той е докарал вода в Теп.

Ако Трас се заинтересува от Морт, може би щеше да остави Уондъл на мира.

* * *

Уондъл беше забравил за Пелзед.

* * *

Десет дни по-късно го извикаха на събранието на „Змийски път“.

Пелзед се разтапяше от усмивки. Наля му чаша горещ чай от коноп. Уондъл отпи.

На събранията на „Змийски път“ често се пиеше чай, но никога толкова силен. Уондъл се изпоти и почувства силен глад още преди да е изпил и половината от чашата си. Главата му… Започнаха да му се причуват разни неща, приятни звуци.

— Разказвачът твърди, че не искаш да се върнеш в Господарския град.

— Господарю, говорил си с Трас Притрор?

— Това не е твоя работа.

— Той спомена ли, че ме заловиха?

— Не. Изглеждаш жив и здрав. Нещо счупено?

— Не, господарю, но…

Пелзед му махна да мълчи:

— Какво видя?

— Секвои. В господарската къща има една голяма стая, където той вика разни хора и раздава заповеди. — И карта; ако каже на Пелзед за картата, щеше да се наложи да му я нарисува. — Един едър господарски човек с меч ме наби и заповяда никога да не се връщам. Затова вече няма да ходя там, господарю.

Щяха да го набият отново, но по-лошото бе, че отново щяха да го прогонят. Уондъл се опитваше да забрави Господарските хълмове и Царския дар.

— Трас обеща да плати за нов покрив на събранието — каза Пелзед.

— Много щедро.

— Ако го заведеш в Господарския град. Пийни още чай.

— Не мога да се върна там!

— Можеш, и още как. Ще им кажеш, че аз те пращам, че носиш послание от господаря Пелзед от „Змийски път“. Те ме познават!

Владелецът винаги трябва да бъде хитър.

— Няма да ми повярват — продължи да упорства Уондъл. — Ти си важна личност, но аз съм само едно момче, което вече е било изхвърлено оттам. — Изведнъж му хрумна нещо хитро: — Защо не отидеш лично, господарю?

Пелзед се ухили:

— Не. Те ще повярват на Трас Притрор. Той ще им каже. Още чай?

Бяха му заповядали да не стъпва повече там. Може би все пак щяха да го пуснат. Уондъл се чувстваше приятно замаян. Този път щеше само да гледа, нямаше да прави нищо, щеше да научи правилата и обичаите.

Градинарските дрехи не бяха достатъчно хубави за емисар на господаря Пелзед. Той изпрати събирачи да огледат магазините на безродните. Когато откриха облекло, което се стори подходящо на Трас Притрор, издигнаха клада на ъгъла до магазина. Започнаха да правя факли. Тогава Пелзед предложи сделка: нови дрехи, за да няма пожар. Безродните приеха с готовност.

Трас нае каруца, която да ги откара до портата на Господарския град. Безродният колар остана изненадан, но склони, при положение че не се налага да влиза в Теп по-навътре от Зловещия хълм.

Уондъл използва възможността да наблюдава понитата, теглещи каруцата. Животните се оставиха да ги гледа, но се отдръпнаха, когато понечи да ги пипне. На челата си имаха малки костни израстъци.

Минаха покрай Черната яма.

— Ако искаш да станеш разказвач — обясни Трас, — трябва сам да търсиш историите. За Черната яма сигурно има доста.

Уондъл се ококори, сякаш никога не е виждал мястото.

— Огън — рече коларят. — Било е огнена яма, така разправяше дядо ми. — Гласът му прозвуча скептично като на всеки безроден. — Пламъци и призрачни чудовища, докато Янгинатеп не взел огъня. Сега господарите са я оградили.

* * *

Стражите ги загледаха любопитно, докато се приближаваха. На последната четвърт от склона понитата забавиха ход. Коларят ги остави да направят още няколко крачки, сетне ги спря.

— Дотук.

— Защо? — попита Трас Притрор.

— Не е добре за конете. Не виждаш ли? Гледай челата им.

Рогчетата им, които бяха дълги колкото пръст, сега се бяха скъсили и едва се виждаха. Самите понита сякаш се бяха смалили.

— Ама склонът не е стръмен — изненада се Трас.

— Не по-стръмен от това.

— Виждал съм коне да достигат до самата порта! — възкликна Уондъл.

— Това са господарски коне. По-едри от тези. — Коларят вдигна рамене. — Господарските коне могат да се качат догоре, моите — не.

— Платихме ти да ни закараш до портата! — ядоса се Трас.

Коларят отново вдигна рамене.

— Значи, ще се наложи да ходим пеша — примири се Трас. — Не е толкова достойно. Хайде, Уондъл, дръж се изправен. Старай се да си придадеш някаква гордост.

Изминаха останалата част пеша.

— Остави ме аз да говоря — каза Трас и се приближи до стражата. — Ние сме пратеници от „Змийски път“. Това е Уондъл, племенник на господаря Пелзед от „Змийски път“. Бихме искали да говорим с господаря Саморти.

— Хайде бе? Дагет, май по-добре да извикаме началника.

Трас отново се опита да обясни.

— Няма смисъл да ме убеждаваш — прекъсна го стражът. — Сега ще дойде началникът. Запази си обясненията за него. Трябва да призная обаче, че говориш убедително.

Началникът на стражата беше господарят Киринти. Мироглас Водоносец, го придружаваше.

— Хей, момче — извика Водоносец. — Не разбра ли, че трябва да стоиш далеч оттук?

Обърна се към Киринти и заговори бързо на ухото му, прекалено тихо, за да успее Уондъл да чуе нещо. Киринти присви очи.

— Ние сме пратеници на господаря Пелзед от „Змийски път“. Идваме да говорим за новия акведукт — каза Трас.

— И какво общо има „господарят“ Пелзед от „Змийски път“ с новия акведукт? — попита любезно Киринти.

— Може да осигури работници…

Киринти се изсмя:

— Как пък не. Мирогласе, писна ми да слушам тези глупости.

Водоносец носеше голям прът. Той се усмихна любезно, приближи се до Трас и внимателно огледа главата му.

— Началниците ви няма да харесат…

Водоносец удари Трас точно зад дясното ухо и разказвачът се свлече като труп. Водоносец кимна със задоволство:

— Господин Дагет, този е за теб. Нещо като награда. — Обърна се към Киринти. — Сега за това момче…

— Е, явно един урок не му е достатъчен. Не е направил нищо лошо и доколкото разбрах, дъщерята на Саморти го харесва.

— Да, господарю, предполагам, че на госпожица Шанда никак няма да й хареса, когато нахраним раците с него.

— Това може би ще е твърде крайна мярка — съгласи се Киринти. — Погрижи се обаче този път да научи урока си.

— Слушам, господарю.

Този път на Уондъл не му позволиха да избира между лекия и тежкия начин. Водоносец направо замахна с пръта. Уондъл вдигна ръце, за да предпази главата си, прътът го шибна през краката. Той изпищя от болка и падна на земята. Сви се на две, за да се защити.

Другият страж го ритна в гърба, точно над кръста. Никога не го беше боляло толкова.

— Хайде, хайде, Уърджи — каза Водоносец на стража, — тези бъбреци ще му трябват.

— Не ми оставиха друг избор! — закрещя Уондъл.

Прътът се стовари върху лявата му ръка, сетне бързо се извъртя и го удари по задните части.

— Никой не ме е питал. Накараха ме насила да дойда!

Нов удар по лявата ръка. След това Уондъл вече не забелязваше кой го удря и къде. Знаеше само, че е продължило дълго време.