Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (18)

15.

Пелзед изслуша внимателно доклада на Уондъл.

— Значи, никой важен човек не живее там. Никой от преследвачите ти не живее там. Сигурен ли си?

— Да, господарю. — Уондъл се подвоуми. — Господарю, мога ли да попитам…

Пелзед присви очи:

— Да не искаш да заемеш мястото ми?

— Не, господарю. Не бих могъл.

Пелзед се замисли, сетне рече:

— Смятам, че си достатъчно умен, за да го мислиш сериозно. Уондъл, аз търся територия, която да присъединим към нашата.

— Ама там няма нищо ценно!

Пелзед се усмихна:

— Радвам се, че смяташ така. Щом за теб няма нищо ценно, значи и Вултид от „Бича кожа“ мисли по същия начин.

* * *

Пелзед и Вултид се срещнаха на Площада на мира под зоркия поглед на патрулиращи господарски люде. Бяха се съгласили да вземат само по четирима придружители. Вултид водеше четирима едри телохранители. Пелзед беше взел двама телохранители, но също Уондъл и Шастерн.

— Ти нахлу в територията ми — започна рязко Вултид.

— Успокой се. Пийни малко чай.

Пелзед му наля от каменна кана, увита в слама, за да държи течността топла. Чашите се държаха загрети по същия начин, Пелзед вдигна своята, отпи и кимна:

— И така. Поздрави, предводителю Вултид.

Вултид го изгледа кисело, вдигна чашата си и отпи.

— Много добре — призна. — Поздрави, господарю Пелзед. Това обаче не променя факта, че нахлухте в територията ми.

Пелзед посочи Уондъл и Шастерн:

— Изпратих тези две момчета да видят как стопанисваш „Чашата на мургавия“. Отговорът е „никак“. Две момчета на една улица, от която изобщо не се интересуваш. На това ли му викаш нахлуване?

— Това все пак е моя територия.

— Да обсъдим този въпрос. Какво искаш за нея? Коноп? Колко? Може би малко катран?

— Коноп? Катран? — Вултид погледна Уондъл. — Какво си открил там бе, момче? Злато ли?

— Боклук. Това е едно сметище, предводителю Вултид. — Уондъл се обърна към Пелзед и повтори: — Едно бунище, господарю.

— Е, защо тогава му е притрябвало толкова на шефа ти? — попита Вултид.

Уондъл наистина не знаеше.

— Много просто — обясни Пелзед. — Някои от роднините ми имат нужда от домове и имам безродни, които са готови да им ги построят. Трябва ни място. „Чашата на мургавия“ няма да е толкова лоша, когато всичкият боклук се изхвърли в дерето.

— И аз така си помислих, само че безродните, които заселих там, се изнесоха. Твоите също ще се чупят.

— Остави това на мен. Кажи само какво искаш за „Чашата на мургавия“. Не изглежда да е много ценна.

— Ами ако кажа, че не ти вярвам — изрече лукаво Вултид. — Сигурно си замислил нещо друго.

— Е, тези хора не са ми много близки роднини… — Пелзед се усмихна. — Господарят Саморти ме помоли. Иска районът да се изчисти.

— Защо?

— Кой знае какво целят господарите? Просто ме помолиха.

— Какво ти предложиха?

Пелзед въздъхна:

— Пет бали коноп.

— Пет! На мен ми дадоха само три!

— Взе ли ги? Само че не си почистил района.

Вултид се почеса по главата:

— Опитах. Можех да запазя мястото свободно от събирачи две години. Дори три. Само че Шлифовчика поиска пет! Трябваше да му обещая пет! Шлифовчика — той е ненормален.

— Не си му осигурил дори две — отбеляза весело Пелзед. — Биковете са започнали да събират от Чашата още на следващата година, след като безродните са се нанесли.

Вултид отпи глътка чай, без да коментира.

— Затова е спряла работата. Ти не си успял да попречиш на хората си да събират и безродните са се изнесли, а сега ти се налага да браниш един район, в който никой не иска да живее! Предводителю, аз направо ти правя услуга, като те освобождавам от тази помийна яма. Въпреки това ще ти дам и половин бала.

— Ти получаваш пет. Искам две.

— Една. Вече си взел три.

— Две.

— Добре. Две. Само че искам сделката да се сключи пред господарски свидетел.

Вултид вдигна рамене:

— В такъв случай ти ще му платиш. Аз няма да се харча за такива глупости.

* * *

Господарският свидетел беше придружен от двама господарски люде и един безроден писар, не по-възрастен от Уондъл. Писарят беше облечен като слугите, които Уондъл беше видял на Господарските хълмове. Свидетелят носеше плътно прилепнала шапка, покриваща напълно ушите му, и черна официална роба.

Той заговори с писклив глас:

— Вие ли искате услугите на господарски свидетел? Десет мидени черупки предплата.

Пелзед ги нареди в редица с едно плавно движение. Писарят ги прибра в кожената си кесия. Обърна се към свидетеля:

— Платено е, уважаеми.

Свидетелят седна и зачака.

— Споразумение между господаря Пелзед от „Змийски път“ и предводителя Вултид от „Бича кожа“ — обяви писарят. — Говори, Вултид от „Бича кожа“.

— Даваме улицата, известна като „Чашата на мургавия“, на „Змийски път“ — каза Вултид. — „Змийски път“ ще довърши работата, за която бе платено на „Бича кожа“. Ние ще изтеглим всичките си хора и никога няма да се връщаме там. „Змийски път“ ще смени всички знаци.

Писарят записа думите му на един лист бял пергамент. Пелзед понечи да заговори, но писарят вдигна ръка, докато приключи с писането.

— Говори сега, Пелзед от „Змийски път“.

— Ние ще завършим работата, предложена от секретаря на господаря Саморти. Господарите ще ни платят пет бали коноп и две кофи катран. Ние ще дадем две бали на „Бича кожа“. В замяна всичкият боклук от улицата и дворовете ще бъде отстранен, ще бъдат построени пет къщи на безродни и никой няма да събира от „Чашата на мургавия“ в течение на пет години.

Писарят отново записа.

— Приемате ли и двамата тези условия? — попита накрая. — Щом е така, поставете знаците си на този пергамент. Благодаря. Това ще ви струва още двайсет мидени черупки.

След сделката Пелзед беше изключително разговорлив и весел.

— Колко лесно стана! — възкликна. — Вултид не заподозря нищичко!

Уондъл не задаваше въпроси, само гледаше. Пелзед се засмя:

— Нямаше начин да разширим територията си заради дерето. Винаги съм искал да имам нещо от другата страна. Дерето все ще ни послужи за нещо. Ще го изчистим и безродните ще посадят коноп в него.

Уондъл си спомни скрития лагер на безродните.

— Точно така го исках — продължи Пелзед. — Можех да го купя, но така стана по-добре. Виж, Уондъл, сега господарите знаят, че Биковете са взели трите бали и още две от моите, без да направят нищо в замяна. Пет бали за нищо. А аз само за три ще почистя всичко.

Уондъл попита:

— Как, господарю?

— Моите безродни ми вярват, когато им обещая пет години без събиране. — Ти вярваш ли ми, Уондъл?

Той се поколеба. Пелзед попита:

— Знаеш ли Фолит?

— Просякът, който постоянно бърбори несвързано?

— Същият. Хванахме него и брат му да събират на една улица, където бях обещал на безродните, че няма да ги закачаме.

— Не знаех, че имал брат.

Пелзед само се усмихна.

— Искаш ли да живееш в собствена къща? — попита сетне. — Имам нужда от две семейства владелци в Чашата. Да надзирават безродните. Готов ли си да създадеш семейство?

Уондъл се замисли за момент.

— Не, благодаря, господарю, аз имам дом. — Вдигна рамене. — И нямам жена.

— Една хубава къща, че ти доведе и жена. Въпреки това око. Все още си млад обаче. Кажи ми, когато си готов. Задължен съм ти.

* * *

— Трима — каза Шастерн по-късно. — И ти ги задържа, докато аз ги изплаша. Кажи как го постигна.

Уондъл се опита да обясни. Каза на Шастерн как е упражнявал всяко движение, без да мисли за нищо друго, и как това му е отнело месеци.

Брат му не му повярва. Сигурно имаше някаква тайна, която Уондъл не искаше да му разкрие. Шастерн си тръгна разочарован и Уондъл остана по-самотен от всякога.