Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (37)

34.

Вечерта дъждът спря и през нощта небето придоби бледо червено сияние. Пожарът продължаваше без Уондъл. Нощта изглеждаше безкрайна. Уондъл лежеше увит с одеяло върху един плосък камък, далеч от децата, за да не ги плаши.

Стресна се от кошмар, изпълнен с болка и гняв. Ръцете му бяха от пламъци и разпространяваха огъня при всяко докосване като някаква зараза. Твърдината гореше. Той беше Твърдината, той гореше и беше придобил зловеща форма — крив рак с дълга, подвита нагоре опашка и ужасна кървава рана някъде до сърцето. Чувстваше как животът му изтича през Господарските хълмове, където някакъв вълшебник бе откраднал всичката магия. Сетне сънят изчезна и го остави треперещ и мокър.

Уондъл махна и полуизгасналите въглени лумнаха като адска клада. Поддържането на огъня поне беше лесно.

Той усети присъствието на Върбица Въжеиграчова наблизо. Желанието се разгоря отново в него и той го задържа, както човек затиска врата, зад която напират врагове.

Желание и възбуда. Можеха да се махнат оттук завинаги. Щяха ли да останат заедно?

— Морт!

Магьосникът лежеше от другата страна на огъня. Налагаше се Уондъл да крещи, за да го чуе. Някой можеше да ги подслуша. Какво от това?

— Какво ще стане? Ти видя бъдещето ми. Свързано ли е с… — той махна към Върбица — … тях?

Морт се замисли, преди да отговори:

— Не съм чел тяхното бъдеще. Не ги познавам достатъчно, за да го направя. Ти имаш възможност да напуснеш Димящата долина. За Мелничарови и Въжеиграчови не знам. В по-далечното бъдеще линията на съдбата ти се заплита и размазва. Може някой ден да се върнеш. — Той огледа Уондъл от другата страна на огъня. — Това мога да ти кажа. Ще изживееш много приятни мигове с приятелите си. С хора, които те разбират. Помисли, Сешмарл… Уондъл, ти избираш нов, непознат път. По-лесно е да го извървиш с други.

— Значи, знаеш за какво говоря, така ли?

Морт поклати тъжно глава:

— Знам как размишляват владелците. Всъщност повечето от тях изобщо не мислят. Те просто действат. Ти не си като тях.

— Трудно е.

Морт се усмихна леко:

— Не мога да ти помогна. Ако се опитам да те успокоя, това може да те убие.

— Както си убил… не, както магията ти е убила баща ми.

Морт замълча. Уондъл се почуди дали магьосникът е знаел през цялото време. Магьосник, лъжец, той бе убил близките на Уондъл. Гневът на Янгинатеп закипя в него и Морт изчезна.

Уондъл чу далечно шумолене в храстите. Високо в небето се издигна огнен стълб и Уондъл си даде сметка, че той го е предизвикал. Стори му се, че вижда някаква сянка през пламъците.

— Морт!

Отговор не последва.

— Уондъл?

Резбар се беше приближил зад него.

— Стой настрани. Аз съм обладан от Янгинатеп.

— Къде е Морт?

— Не знам. Избяга.

* * *

Нощта сякаш нямаше край, а над Теп продължаваше да блести червено сияние.