Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (38)

35.

Утро.

Уондъл сънуваше огън, скочи на крака, сякаш трябваше да защитава Твърдината, пълна само с деца.

Те бяха в каруцата. Повечето спяха. Едно от момчетата беше отишло при оградата.

Уондъл слезе на брега, като се стараеше да стои далеч от черната материя, която полепваше по всичко. Момчето беше Ковач Мелничаров. Уондъл го поздрави от безопасно разстояние.

Ковач се обърна, едната му ръка бе скрита под дрехите. В другата държеше малко гърне.

— Искам да взема малко катран — рече той.

— Не мога да ти позволя. Сестра ти ще ме убие.

— Не, Върбица не би направила такова нещо. Резбар може би. Можем да продадем катрана.

— Откъде си сигурен?

— Всички имат нужда от въжета!

— Колко ти трябва?

Ковач показа гърнето:

— Толкова. Не съм сигурен, че ще успея да го вдигна, когато го напълня. Ще се наложи да повикам Резбар.

Уондъл започна да ги наблюдава как ще се справят.

Първо обсъдиха плана до най-малката подробност.

Резбар и Върбица завързаха въжето през кръста на Ковач. Сетне, докато момчето подскачаше с нетърпение, завързаха друго въже за гърлото на гърнето.

Ковач се приближи до оградата. Вървеше предпазливо, но след дванайсетина крачки краката му затънаха.

Койотът се появи изневиделица, запромъква се към затъналото момче. Уондъл изпрати огън към звяра. Пламъците полетяха към койота. Ковач изкрещя и приклекна. Огънят само го близна, преди да изгасне.

Резбар изруга.

— Не помислих. Съжалявам — извини се Уондъл.

Койотът избяга. Ковач все още стоеше залепнал в катрана.

Започнаха да дърпат въжето. Той закрещя. Оставиха му въже само колкото да се наведе и да загребе от лепкавото вещество; вече бе затънал до пояс. Задърпаха отново. Работата бе трудна. Уондъл се присъедини към тях. Ковач се опита да изтегли гърнето, изпусна го, хвана въжето, с което бе вързан съдът, и го издърпа още малко. Когато стъпи на здрава земя, постоя за миг, докато се съвземе, и задърпа отново. Резбар се приближи до оградата, като стъпваше в следите на по-малкото момче. С общи усилия изтеглиха гърнето пълно наполовина.

— Достатъчно е — заяви Резбар.

Това занимание не се различаваше много от някой набег в лабиринта например. Промъкване, разучаване на местността, проверка на охраната. Когато дойде време за действие, събираш колкото се може повече. Всеки непредвиден проблем трябва да се решава в ход. Задоволяваш се с това, което си събрал от един опит; не се връщаш за още.

А тази противна каша, която вече бе унищожила дрехите на момчето, можеше да се превърне в богатство, като се пренесе някъде другаде. Откъде знаеха? Това бе по-трудният въпрос.

* * *

Каруцата вече вонеше на катран. Понитата бяха заякнали. Тръгнаха на северозапад. Уондъл изчака да стигнат Еленовата река, преди да накара момчетата да се скрият под дъските. Отгоре намести гърнето с катрана. Стражите доста трябваше да се замислят, преди да им хрумне да го вдигат.

Пред тях се показа тухлената стражева постройка, вратите бяха затворени. Нямаше да е трудно да ги отвори…

Появи се един страж, видя го и изкрещя:

— Стаксир!

Отвътре излязоха още двама и изчакаха да се приближи. Всички бяха въоръжени, но заради жегата никой не носеше цялата си броня.

Отвориха портите и се оттеглиха под един навес.

Какво правеха тук тези торонексти? Макар да изглеждаха нащрек и да бяха извадили оръжията си, на Уондъл му се струваше, че ще успее да мине безпрепятствено…

Той спря до навеса и преди някой от тях да заговори, попита:

— Стаксир? Какво правите тук? Лозята са изравнени със земята.

Те се засмяха. Бяха по-възрастни от него и по-хитри.

— Ние не стоим тук заради Алферт!

— Виното все пак ще ни липсва, Стакс…

— Тук сме заради пътя. Торонекстите трябва да пазят портата да не би някой безроден да се измъкне.

Още една изненада.

— През гората има път, наистина ли?

— Не, но безродните все се опитват да го намерят — отвърна Стаксир. — Пожарът може да започне всеки момент и те много добре го знаят!

— Така че ние пребъркваме каруците им и взимаме каквото ни хареса, а след един ден, когато се върнат, взимаме…

— Ами ти какво караш?

— Инструменти за сечене — отвърна Уондъл.

— Каква е тази воня?

— На катран. Дърварите мажат ръцете си с него, за да се предпазят от отровните растения. Безродните не минават ли оттук, когато ходят за дърва?

— Не.

Уондъл се почеса:

— Ще започнат да минават. Пожарът започна, затова взех тези неща. Ще ги оставя във винарната за ден-два.

Мъжете, които само преди миг бяха готови да вземат някой от инструментите му, загледаха към Теп. Стаксир каза:

— Трябва да стоим тук. Безродните отново ще започнат да минават с цялата си покъщнина.

— Не сме ти нужни всичките, Стакс.

— Тук е по-безопасно. По-сухо.

Останалите нададоха разочаровани възгласи.

Уондъл им махна и продължи. Можеше да се досети какво са си помислили. Каруца, натоварена с хубави инструменти за продан, щеше да се върне с много мидени черупки в джобовете на собственика. Уондъл обаче не възнамеряваше да се връща.

* * *

Изпотъпканите лозя бяха започнали да обрастват с бурени.

Уондъл спря каруцата зад тухлената винарна. Покривът, направен от дърво и тръстика, беше изгорял. Уондъл изруга; омръзнало му бе да е мокър.

Децата излязоха от каруцата. Две от по-малките заплакаха. Уондъл помогна на Върбица да слезе. Резбар отказа помощта му. Все още гледаше на Уондъл като на опасен звяр.

От покрива на постройката стърчеше обгоряла греда. Уондъл изразходи част от гнева си върху нея. Тя запламтя в оранжево и бяло на фона на черните облаци, даде им малко топлина.

Върбица се огледа и отбеляза:

— Я, гората.

— Какво е това място? — попита Резбар.

— Винарна. Покривът е изгорял, но стените са здрави.

Това можеше да им послужи за подслон, но той не искаше да спират. Погледна зловещата гора, преграждаща пътя му. Наистина ли бе възможно да минат през нея?

Резбар навлезе в храсталака.

— Внимавай! — извика Уондъл.

Последва го, Върбица тръгна с него.

Секвоите се извисяваха над тях. Бяха млади дървета, но достатъчно високи, за да усмирят носещия дъждовни капки вятър. По-навътре щеше да срещнат много по-големи. Десетки видове бодливи и отровни растения обграждаха като защитна завеса дънерите им.

Уондъл заговори на Върбица с надеждата Резбар и децата да го чуят. Не можеш да поучаваш открито възрастен човек.

— Пази се от тези тръни. Прекалено тъмно е, за да прецениш разстоянието. През нощта изобщо не бива да се движиш. Тези борове няма да ти сторят нищо. Почти всичко останало е опасно. Дори секвоите те карат да погледнеш нагоре, когато трябва да внимаваш в краката си…

— Къде си научил толкова за гората? — попита Колар.

— Наблюдавах дърварите. Резбар, мислиш ли, че ще успеем да си проправим път тук?

— Нали имаме инструменти. Онези остриета на дълги пръти.

— Секачи.

— Да, секачи. Можем да ги използваме, но растенията винаги успяват да достигнат по-далеч, отколкото очакваш. Човек си мисли, че е на безопасно разстояние, но… Страх ме е за децата.

— Тези кожени дрехи ще станат на по-големите. И на нас.

„Можем да проправим по-широка просека за децата, или за каруцата“ — помисли си Уондъл; но докъде точно се простираше гората?

— Преди двеста години на войската ни е била нужна половин година, за да стигне дотук — обясни той.

— Ние имаме нужда от просека само колкото да мине каруцата — побърза да каже Върбица. — Ще заобикаляме растенията, когато можем; ще режем само ако се наложи. Като излезем от другата страна, ще продадем инструментите и катрана, ако някой пожелае да ги купи. Взел ли си точило?

— Каквото и да представлява това, не съм.

Уондъл не разбираше нищо от продаване и купуване. Безродните знаеха как се търгува, как се работи, как се намира работа. От другата страна на гората владелците нямаха право да взимат всичко, което им хареса.

Не беше забравил това, но то вече започваше да го потиска.

Почувства странна топлина в корема си, нещо като полово влечение, нещо като горещината, предизвиквана от виното. Алферт погрешно я наричаше „гняв“.

— Това е пътят на Янгинатеп.

Той протегна ръка и топлината излезе през пръстите му към стария път, далеч, там, докъдето очите му не можеха да видят. Пътят на Янгинатеп. Сънят се появи за миг и отново изчезна.

Храстите пламнаха. Лиани и тръни се разгоряха под дъжда. Един полъх на вятъра завъртя дима и децата се закашляха.