Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (7)

4.

В къщата беше хладно. Шанда го заведе до една стая, в която миришеше на вкусно. Дебела жена с уши като на владелка бъркаше някакъв котел. Течността в котела вреше. Уондъл се ококори. Миризмата изостри глада му.

Котелът бе поставен на метална решетка върху огнище с глинени стени, през дупките се показваха пламъци.

Огън, вътре в къщата и без да излезе от огнището. Уондъл присви очи, приближи жълтеникавите пламъци и вдигна ръка над тях. Горещо. Да, огън.

Шанда го изгледа странно.

Дебеланата ги погледна с изражение, което би могло да се сметне за злонамерено, но не беше, и каза:

— Госпожице Шанда, в момента нямам никакво време. Баща ви посреща гости. Някакъв магьосник ще идва за вечеря и трябва да се подготвим.

Магьосник! Шанда обаче изобщо не реагира с изненада или възбуда, просто рече:

— Сирана, това е Уондъл. Гладен е.

Дебеланата се усмихна:

— Има си хас да не е. Нали е момче. На момчетата им дай само да ядат и да правят бели. Седни там, момко, веднага ще ти приготвя нещо. Къде живееш?

Уондъл посочи някъде на запад:

— Там… госпожо.

Сирана кимна разсеяно и се върна при огнището, но извади купичка и лъжица.

— Опитай от пудинга ми. Обзалагам се, че не познаваш готвачка, която да прави по-хубав.

Уондъл опита пудинга. Беше фин и лепкав.

— Не, госпожо — отвърна.

Сирана грейна:

— Госпожице Шанда, това момче е много учтиво. Като се наядете, бягайте, защото имам работа за вършене.

След като изяде пудинга, Уондъл последва Шанда по друг коридор. Къщата заграждаше вътрешен двор и те излязоха на голям балкон над него. В средата на двора забеляза малък фонтан.

От едната страна на балкона имаше няколко врати. Шанда го покани да влезе през една от тях.

— Това е стаята ми — обясни и погледна слънцето. — Скоро ще се мръква. Ще успееш ли да се прибереш у вас преди здрач?

— Не мисля.

— Къде ще спиш?

— Мога да остана в храсталака.

— Сред бодлите? Знаеш ли да се оправяш там?

— Да. — Той се усмихна. — Но нямам представа как да се измъкна оттук. Пазачите няма ли да ме спрат?

— Защо да те спират? — изненада се тя. — Добре де, ако не се прибереш у дома тази вечер, няма ли да се тревожат за теб?

— Кой?

— Гувернантката ти… О! Както и да е, влизай.

Стаята беше подредена. Имаше гардероб с повече дрехи, отколкото притежаваше коя да е от сестрите на Уондъл. До едната стена бе допряна ракла, а леглото беше застлано с вълнено одеяло. На стената над него висяха картини. Единият от двата прозореца гледаше към балкона, другият — към малък вътрешен двор, пресечен от въженца със съхнещо пране. Уондъл никога не беше виждал толкова много въжета на едно място. Той огледа просторите със задоволство. Изглеждаха здрави. С тяхна помощ лесно щеше да се добере до клона над стената. Ако занесе толкова въжета у дома, Ресалет ще се зарадва. В Твърдината винаги имаха нужда от въжета. Не познаваше обаче тукашните правила.

— Наистина ли можеш да спиш сред трънаците? — поинтересува се тя. — Как?

— Без кожена ризница човек не може да навлезе много дълбоко в храсталака — обясни Уондъл. — Има и по-страшни неща от тръните. Трябва да знаеш кои растения са безопасни. Повечето не са.

— Какво е кожена ризница? Откъде можеш да си намериш?

— Трябват ти поне кожен шлем и кожени панталони. Някои от безродните имат, дърварите използват също ризи и елеци. Чичовците ми имат, но нямам представа откъде. Предполагам, че са ги събрали.

— Ти обаче нямаш такива дрехи. В съседната стая не живее никой. Можеш да преспиш тази нощ тук.

Вечеряха на малка масичка в кухнята. Сирана им сервира, сетне се върна при огнището си. От време на време влизаше някой друг слуга и готвачката веднага му намираше работа. Всички бързаха, но никой не крещеше, никой не се суетеше.

Имаше повече видове ястия, отколкото Уондъл бе виждал някога на едно място. Сирана подреждаше подносите, оглеждаше ги изпитателно, понякога променяше подредбата. Когато останеше доволна, някой слуга отнасяше ястието в трапезарията, където се хранеха възрастните. Всичко беше — както тукашните градини и спретнатата малка ограда около Черната яма — подредено. Сирана създаваше съвършен ред.

Уондъл не можеше да отмести поглед от огнището.

По едно време в кухнята се появи висока жена със сериозно изражение и тъмни дрехи. Огледа се и щом забеляза Шанда, кимна одобрително.

— Научихте ли си уроците? — попита жената.

— Да, госпожице.

Високата жена изгледа критично Уондъл:

— Съседче ли е?

— Живее малко по-надолу по улицата — побърза да отговори момичето.

— Дръжте се прилично — заръча високата жена. После се обърна към готвачката: — Нахрани ли я добре?

— Аз винаги сервирам най-доброто на госпожица Шанда, дори когато трябва да готвя и за гости — нацупи се Сирана. — Не се тревожи за това.

— Добре. Лека нощ.

Когато високата жена излезе, Шанда се изкикоти:

— Госпожица Прилепка не е доволна. Иска да вечеря със семейството, но тази вечер не са я поканили.

— Така трябва да бъде — вметна Сирана. — Госпожица Бертрана си е много свястна. Не е като предишната ви гувернантка. Дръжте се добре с нея.

Госпожица Прилепка беше безродна. Уондъл бе сигурен в това. Не толкова, колкото за владелския произход на Сирана. Никоя от двете обаче явно не отдаваше значение на това.

Влезе прислужник с табла с мръсни чинии. В някои имаше недоядена храна.

По-късно Уондъл и Шанда се върнаха на балкона. Възрастните излязоха във вътрешния двор, за да довършат вечерята там. Двете деца легнаха на балкона пред стаята на Шанда и започнаха да подслушват.

Вътрешният двор беше осветен от огън в средата и от свещи във фини абажури от оризова хартия. Събеседниците бяха четирима мъже и три жени. От чашите им се издигаха облачета пара.

Един от мъжете каза:

— Мислех, че на тази вечеря трябваше да присъства и магьосник.

— Поканил съм го, Киринти. Не знам какво го е сполетяло.

— Вързал те е, нали, Саморти?

Саморти, който имаше плътен и кънтящ глас, гръмко се засмя:

— Може би. Бих се изненадал, но е възможно.

Когато мъжете от Твърдината се събираха вечер, обикновено се стигаше до сбивания. Тези хора се усмихваха и ако някой беше ядосан, явно го прикриваше добре. Уондъл имаше чувството, че гледа представление. Сякаш танцуваха в ритъма на речта и жестовете.

Имаше какво да се научи тук. Трябваше само да наблюдава.

Киринти говореше съвсем тихо; на Уондъл му се налагаше да напряга слух, за да го чуе.

— Имаме нужда от магьосник. Водата в резервоара отново спада. Ако не завали скоро, ще берем ядове, Саморти.

Саморти кимна важно:

— Какво предлагаш?

— Проблемът не е толкова мой, колкото твой, Саморти — отвърна другият събеседник.

Той взе две чаши от масата, подхвърли ги и те се запремятаха във въздуха, сякаш едната преследваше другата; след малко той добави трета.

— Господарят Киринти има такива умели ръце! — въздъхна Шанда.

Уондъл остана приятно изненадан от уменията на момичето да се промъква и шпионира.

— Това господари ли са? — попита той.

Шанда се подсмихна:

— Да. Едрият мъж там е господарят Саморти. Той ми е втори баща.

— Тази при него майка ти ли е?

— Роуанда не ми е майка! Мащеха ми е. Майка ми също умря. Почина при раждането на Рабли.

— Рабли ли?

— Малкият ми брат. Ето го. При мащехата. Той е на пет години. Тя не го обича повече от мен, но го взимат да се храни с тях, защото е наследникът на рода. Ако тя роди момче, спукана му е работата, само че не вярвам да е способна да ражда. Веднъж зачена, сестра ми, и това й отне цяла седмица. И беше преди почти две години…

Уондъл я докосна по ръката, за да я накара да замълчи, защото Саморти отново говореше:

— … магьосника. Дали ще успее да го направи отново?

— А ти ще искаш ли отново подобна услуга? Онази ледена планина едва не затрупа града!

Жените избухнаха в смях. Мъжът с умелите ръце отбеляза:

— Градът не е бил застрашен, Чандор! Той мина през твоите имения.

Саморти се подсмихна:

— Е, през моите също. И остави бразда с широчина триста крачки. Това ми излезе солено, признавам, но ледената планина не закачи града, а без съмнение реши проблема с водата.

Чандор изсумтя.

Киринти хвана чашата си и я включи в танца на другите три.

— Ледена планина от най-далечния край на Земята — продължи Саморти. — Не ти ли се иска понякога и ти да го умееш?

— Това или коя да е истинска магия. Той обаче каза, че можел да го направи само веднъж — отбеляза Киринти.

— Каза го, след като му платихме. Да не би да си му повярвал? Предполагам, че по-скоро иска да получи по-добра цена.

Киринти остави чашите, без да разлее и капка.

— Не знам дали съм му повярвал, или не.

Един прислужник се появи на вратата и обяви:

— Морт от Атлантида.

Морт ли? Това име бе познато на Уондъл.

Магьосникът бе висок и строен, макар и най-стар от присъстващите. Може би беше сляп. Лицето му беше набраздено от бръчки; косата му бе дълга, права и гъста, но съвсем бяла. Той навлезе много внимателно в осветения кръг.

— Господа — изрече тържествено, — простете за закъснението, но не бях стъпвал тук от двайсет години.

— Мисля, че Господарските хълмове не са особено трудни за намиране — отбеляза Саморти, — дори човек да не е идвал ни веднъж.

— Да, да, разбира се. За намиране, да. За достигане обаче може би не са чак толкова лесни за човек с моята професия. Дойдох по обиколни пътища. Понитата, които наех, не са подходящи за такива стръмни изкачвания, затова се наложи да вървя пеша. Но това може би вече ви е известно.

— Може би ни е известно доста по-малко, отколкото си мислиш. Преди десетина години един магьосник от Кондигео ни предложи магия, позволяваща да поддържаме огън в затворени помещения. Евтино я даде. Не се налагаше да я прави лично. Изпрати свой чирак. Тя действа добре, но оттогава единствените коне, които са в състояние да изкачат склона, са от нашата едра порода. Понитата на безродните издъхват още в началото. Нямаме представа защо.

Морт кимна. Явно се забавляваше.

— Добре, но тази… магия… със сигурност не е възможно да действа вече десет години, нали?

— Не, той изпраща чирак да я подновява. Вече два пъти го е правил. Обсъждахме дали да не я разпространим и върху други райони, но решихме да се въздържим.

— О, добре. Много мъдро решение. Може ли да седна някъде?

— Да, да, разбира се. Вечерята свърши, но можем да ви сервираме чай и десерт — предложи жената на Саморти.

— Благодаря, с удоволствие, госпожо.

Докато Морт се настаняваше, Роуена махна на една прислужничка.

Четвъртият господар беше най-възрастен. Другите бяха дошли с жените си, но той седеше сам на кушетката си. Прислугата се отнасяше към него със същото уважение, с което и към Саморти. До този момент бе мълчал, но сега заговори:

— Кажи, мъдрецо, защо е било умно от наша страна да не разпространяваме магията и върху други части на града? Защо не и в Теп?

— Заради страничните ефекти — вметна Киринти. — Безродните не могат без понитата си.

— Да, другата причина са пожарите, господарю Джереф — добави Морт.

Гласът му се беше променил. Звучеше по-твърдо.

— Ако те помолим, можеш ли да ни направиш такава магия?

Морт се изсмя:

— Не, господарю. Никой магьосник не е в състояние да го стори. Само чираците могат да правят тази магия и съм готов да се обзаложа, че всеки път ви е изпращал различни хора.

— Печелиш облога — потвърди Саморти. — Опасна ли е тази магия?

— Ако се ограничи в малък район, не. Ако се разпростре върху целия Теп… Сигурен съм, че ще съжалявате.

— Огън — изсумтя Джереф. — През цялото време ще има огън в къщите, не само по време на пожар. Така обясни онзи магьосник от Кондигео. Не пожела да каже каква точно е магията. Само, че ще държи Янгинатеп настрана. Мъдрецо, предполагам, че и ти не си готов да разкриеш тайната.

Морт поклати глава:

— Не, господарю, не съм.

— Знаеш обаче магията.

— Да, знам я. И честно казано, съм сериозно загрижен, че е известна и на магьосник от периферна страна като Кондигео. Изненадвам се, че използвате мощна магия, без да я разбирате.

— О, разбираме я много добре — възрази Киринти. — Изразходва източника на енергия за магията, манната. Боговете не могат да живеят, където няма манна.

— Това не ми беше известно — отбеляза Чандор. — А на теб, Саморти?

Саморти поклати глава:

— Единствената ми грижа бе да осигурим на готвачите възможност да приготвят храната вътре. Това означава ли, че чешмите не са магия?

— Просто добро водоснабдяване, Саморти — намеси се Киринти.

— В изворите обаче има магия… предполагам, че това е причината нашият мъдрец да изглежда по-добре от предния път. Открил е някаква манна в изворите.

— Досетлив сте, господарю. Но се боя, че манната е твърде малко. — Морт кисело се засмя. — Тази година сигурно няма да ви се налага да възобновявате магията.

— Затова ли никой магьосник не може да ни докара дъжд? — попита Саморти. — Защото няма манна?

— Да. В целия свят манната изчезва, а най-вече в Теп. Празнотата, която сте създали тук, не помага.

— Къде можем да намерим манна? — поинтересува се Чандор.

— Водата идва от планините — отбеляза Киринти. — Да търсим там, ако успеем да намерим път.

— Има карти — каза Чандор. — Баща ми ми е разказвал за някаква експедиция в планините. Върнали се с манна…

— Злато. Дива манна. Непредвидима — прекъсна го Саморти. — Някои от ефектите й са твърде необичайни.

— Да, Саморти, но все пак те донесли всичко, което намерили. Всеки би направил така. И докарали вода. Можем ли и ние да вземем вода от планините?

— Ние не можем. Може би никой не може.

— Веднъж сме успели.

— Да, Джереф, а преди много години безродните са били воини — отбеляза иронично Чандор.

— Наистина ли вярваш в това? — изненада се Саморти.

— О, вярно е — отвърна Джереф.

— Господа, пренебрегнахме госта — обърна им внимание домакинът.

Морт тихо сърбаше чая си. Сега изглеждаше доста по-добре, отколкото когато се появи.

— Мъдрецо, без вода със сигурност ще има нов пожар. Как да го предотвратим? — попита Киринти. — Можеш ли да ни докараш още вода?

Морт поклати глава. Тържествено заговори:

— Не, господа. Тук няма достатъчно манна, за да предизвикам дъжд. Колкото до златото в планините, то не ви трябва.

— Не е ли магическо?

— Дива магия. Чувал съм доста забавни истории за въздействието му върху хора и магьосници, пък и във всеки случай аз няма да издържа такова трудно пътуване.

— Има други планини — отбеляза Джереф. — Варварските. Твърде далеч са по сушата, но можем да отидем с кораби.

Морт кисело се усмихна:

— Страхувам се, че трябва да отклоня и това предложение.

— Лед, можеш ли да докараш още лед? — попита Киринти. — Ще ти платим добре. Много добре, нали, Саморти?

— Да, ако резервоарите ни се напълнят отново, ще платим. Ще бъдем щедри — увери домакинът.

— За жалост, както ви казах и тогава, мога да го направя само веднъж. Дайте ми колесница и кочияш и ще напълня резервоарите, но не вярвам да имате нужда от солена вода.

— Солена вода ли? — повтори Саморти. — Какво ще правим с тази солена вода?

— Нямам представа. Това обаче е единственото, което е по силите ми в момента. — Морт се усмихна мрачно и гласът му прозвуча малко по-пискливо. — Ще е трудно, но е възможно да залея целия град, а също и част от Господарските хълмове с вода, но тя ще е морска.

— Заплашваш ли ни?

— О, не, господарю. Напротив, през всичките тези години се старая да го предотвратя. — Хуморът на Морт приличаше малко на този на Стара майка; и двамата се смееха на неща, които за другите не изглеждаха забавни. — Не се залъгвайте обаче, това може да се случи. Например, ако използвате магията, която онзи глупец от Кондигео ви е дал; в Теп съществува опасност морето да настъпи към града. Може ли още малко чай?

— Разбира се, но теб те чака дълъг път към дома, мъдрецо, а и забелязвам, че не ти е много удобно тук — каза Саморти. — Ще уредя да те изпратят с наши коне и стражи.

— Благодаря за щедростта.

Морт!

— Прекалено е стар — промърмори Уондъл.

— Прекалено стар за какво? — поинтересува се момичето.

— Не е този, за когото го мислех.

„Прекалено стар, за да е онзи Морт, който уби баща ми и прогони чичо ми.“ Само че не беше ли това онзи Морт от потъналата Атлантида? Стара майка му разказа и друга история.

— Магьосникът, който отказва да благославя кораби.

— Напротив, същият е — каза Шанда.

Саморти плесна с ръце, за да повика един прислужник, и нареди:

— Готвачите да приготвят храна за из път за магьосника. Да се впрегнат коне в една каруца и двама стражи да изпратят Морт от Атлантида в града.

— Веднага, господарю.

— Той ще ти осигури всичко необходимо за пътуването, мъдрецо. За нас беше чест.

— Много благодаря, господарю.

Морт последва слугата. Опираше се силно на тоягата си. Останалите изчакаха мълчаливо да излезе.

Този смачкан старец не можеше да бъде Морт, който беше убил Потефит. Дали името му се среща често в Атлантида?

— Е, оказа се безполезен — отбеляза Чандор.

— Може би. Искам да помисля върху думите му — каза Джереф.

— Това, което се разбра, е, че няма да получим повече вода. Какво ще правим сега? — попита Саморти.

— Както обикновено. Ще даваме повече. Ще увеличим подаръците за Майчин ден — отвърна Чандор.

Очите на Уондъл заблестяха. Повече подаръци за Майчин ден бе добра новина за Твърдината, за „Змийски път“, за всички! Господарят Киринти обаче отбеляза:

— Хамбарите са празни. Имаме нужда от дъжд!

— Насам пътува кораб, който носи драконови кости — съобщи Чандор. — С тях може да се направи магия за дъжд, ако Морт наистина е толкова способен, колкото се представя.

— Няма да стане — възрази Джереф, — добре го знаеш. Спомняш ли си последните драконови кости, които докара? Кутия от абанос с кадифе отвътре и коприна отвън, а в нея — най-обикновени камъни.

— Да. Е, търговецът нахрани раците, а кутийката ми служи да си държа конопения клей. Този път капитанът е по-надежден.

— Сигурно ще намери изключително основателни причини да не притежава драконови кости точно сега. Чандор, това, което каза Морт, не е тайна за никого. Магията изчезва навсякъде, тук обаче… Защо му е на някого да изпраща вълшебни предмети точно тук? Какво можем да платим ние в сравнение с инките? Или Торов? Дори в Кондигео имат повече пари от нас.

— Това е вярно — съгласи се Киринти. — И ни навежда на основния въпрос. Защо му е на Морт да кисне още тук? Всички станахме свидетели как премества планина от лед.

— Забравете за Морт. Той вече е безсилен — намеси се Саморти.

— Все пак си заслужава да помислим върху този въпрос — каза Джереф. — Тук той е безсилен. Отиде ли в земи с по-силна магия обаче, мощта му ще се увеличи. А един магьосник от Атлантида ще се радва на голямо уважение навсякъде.

— Да, рядко се намират — съгласи се господарката Роуанда. — А и повече няма да се раждат.

Мъжете около масата се засмяха. Уондъл настръхна от ужас. Разказвачите в Теп говореха за потъването на Атлантида.

Чандор каза:

— Старите моряци още разказват за вълните. Помитали цели градове. Мислите ли, че Морт има предвид това? Солена вода. Способен ли е да предизвиква големи вълни? Това може да ни е от полза, ако ни нападнат по море.

— Кой ще тръгне да ни напада? — попита Киринти.

— На няколко пъти е ставало. Последният случай беше доста интересен, нали, Саморти?

Господарят Саморти кимна:

— Все пак имаше девет загинали.

— Девет загинали, шестима продадохме в робство на Кондигео и се сдобихме с един кораб — отбеляза Чандор.

— О, какво е станало? — поинтересува се Роуанда.

— На капитана на един кораб не му проработил късметът — заразказва Чандор. — Загубил товара си и убедил екипажа да нападнат пристанището, за да плячкосат нещо. Водните демони ги видели. Случи се по време на моето дежурство. Извиках Водоносец и отряда му. Всичко приключи за час. Както спомена Саморти, девет загинали, четирима бяха Водни демони. Никакви жертви сред господарските люде, а и печалбата от продажбата на оцелелите беше доста добра дори след като платихме на Демоните.

— Ами капитанът? — поинтересува се Джереф.

— Пощадихме го — отвърна Саморти. — Оставих го да събере нов екипаж сред безродните. Както изглежда, добре се справя. Безродните печелят пари за роднините си тук, а ние имаме собствен търговски кораб, не че има някаква полза от него. Той не може да ни донесе дъжд.

— Крайно време е да завали — отбеляза Чандор.

— Ако Янгинатеп не прогони облаците — вметна жената на Киринти.

— Това не може да се предвиди — каза съпругът й. — Знаете ли, струва ми се, че когато вали, мощта му отслабва. Все пак той е бог на огъня, нали?

Янгинатеп.

Господарите знаеха за Янгинатеп. И имаха огньове в къщите си. Янгинатеп позволяваше в домовете им да гори огън. И Морт от Атлантида им идваше на гости. Магьосникът беше убил Потефит, но изглеждаше твърде немощен, за да извърши подобно нещо.

Говореха толкова бързо, че едва им се разбираше, но Уондъл беше обучен да слуша.

— Нуждаем се от един малък пожар — каза Джереф. — Ако спрем пожарите съвсем, зяпачите няма да идват вече и всички ще умрем от скука. Едно малко пожарче, само колкото да поддържаме интереса им.

— Какъв си циник, Джереф — смъмри го Саморти.

— Не, просто съм практичен.

— Ако не завали скоро, много безродни от Теп ще искат да дойдат в нашия град — отбеляза кисело Чандор.

— Не можем да ги обвиняваме. Само че нямаме място да ги приютим — каза Киринти. — Нито да им осигурим работа. Аз имам повече слуги и градинари от необходимото, а без вода няма да имаме достатъчно зърно да изхраним всички.

— Ти все виждаш най-лошото — намеси се Роуанда.

Киринти въздъхна и в ръката му се появи нож.

— Все някой трябва да се тревожи за бъдещето.

— И ти се справяш добре. Точно както Джереф се тревожи за миналото. Благодарен съм и на двама ви. — Саморти се изправи. — Сега моля да ме извините. Тази нощ съм дежурен. — Той извика: — Антанио, донеси ми бронята, моля.

— Да, господарю — чу се глас от вътрешността на къщата.

След малко се появиха двама мъже, превити под тежестта на бойните доспехи. Саморти надяна бронзовата си броня. Закачи през рамо меча си, дълъг колкото две владелски ками, и пое шлема си от слугите.

— Готова ли е стражата? — попита той.

— Да, господарю, чакат на портата.

— С излъскани доспехи?

— Да, господарю.

— Чудесно. — Саморти се обърна към гостите си: — Забавлявайте се. Ако се нуждаете от нещо, просто кажете. Роуанда, тази нощ ще закъснея. Имам двойно дежурство.

— Съжалявам да го чуя — отвърна дамата.

— Изобщо не съжалява — прошепна Шанда. — Тя никак не го харесва.

— А ти? — попита Уондъл.

— Саморти не е лош. Беше добър с майка ми след смъртта на татко при един пожар.

Толкова много имаше да учи! Господарите, които раздаваха подаръци на Майчин ден, знаеха, че хамбарите са празни. Нуждаеха се от вода. Уондъл никога не се беше замислял за водата. В Теп имаше кладенци, реки и фонтанът на Площада на мира и понякога някои от тях почти пресъхваха. Водата беше важна, но Уондъл не знаеше някой да има власт над нея.

Този магьосник обаче веднъж бе докарал вода и сега се ползваше с голямо уважение тук. Защото беше магьосник или защото бе докарал вода? А и в края на краищата как можеше човек да стане господар?

— Баща ти беше ли господар, Шанда?

— Да, господарят Хортомю. Беше политик и началник на стражата, също като Саморти.

— Как е загинал?

— Не знам.