Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (8)

5.

Когато стана светло, той излезе пред стаята на Шанда и зачака.

Стори му се безкрайно дълго време, докато тя най-после се появи, но слънцето все още бе ниско над хоризонта на изток.

Той се притесняваше, но най-накрая каза:

— Пишка ми се и не знам къде, и…

Тя се засмя:

— Нали ти казах, стаята е в дъното на коридора, под стълбите. Не ти ли казах?

Той не си спомняше.

Но и да му е казала, не я е разбрал. Благодари й и се затича към стълбите.

— Заключи, когато влезеш — подвикна тихо тя.

Прозорците в стаята под стълбището бяха прекалено високо, за да погледнеш през тях, и на вратата имаше резе. Вътре на нивото на гърдите му имаше каменно коритце, през него протичаше поточе и изчезваше в дупка в пода. Беше чисто и изобщо не миришеше. Когато Уондъл излезе, пред вратата чакаше някакъв мъж. Имаше кръгли уши като безроден, приличаше на един от слугите, които бяха донесли доспехите на Саморти. Без да каже нищо, той влезе в стаичката.

Закусиха в кухнята. Сирана се засуети около тях и не изглеждаше изненадана, че Уондъл все още е тук.

— Ще отидем да играем в голямата градина — каза й Шанда. — Би ли съобщила на госпожица Прилепка вместо мен?

Сирана изцъка неодобрително:

— Ще кажа на госпожица Бертрана, че я наричате така. Вземете си и обяд. Ще ви приготвя нещо. За вечеря — пак тук.

Излязоха през вътрешното дворче със съхнещото пране и Уондъл избра едно въже. Върна се при външната ограда и го прехвърли през клона, върза го здраво. Сега се чувстваше по-сигурен, защото прехвърли ли се веднъж през стената, никой нямаше да може да го хване в храсталака, освен ако не използва магия.

Господарите владееха магията. Всички го знаеха. Господарят Киринти караше чашите да танцуват и умееше да вади нож от нищото, но точно той бе изказал съжаление, че не владее истинска магия. Огнището обаче беше магия. От всичко това Уондъл го заболяваше глава. Да научиш нещо, не означаваше, че си го разбрал…

Той започна да се изкачва по въжето. Когато се добра до клона, Шанда също тръгна нагоре. Не беше особена добра в катеренето.

— Помогни ми — помоли тя.

Той се пресегна, хвана я за ръката и я изтегли на клона. Сетне се огледа. Един от мъжете с лопатите ги забеляза, но отново се зае с работата си.

— Мога ли да се върна пак оттук? — попита тя.

— Няма да излизаш никъде.

— Напротив, ще изляза.

— Шанда, храсталаците са опасни. Ще пострадаш и вторият ти баща ще ме убие.

— Няма да пострадам, ако ми покажеш какво да правя.

— Не.

Той пропълзя по клона от другата страна на стената. Шанда го последва.

— Не — повтори той, но знаеше, че няма да я разубеди. Добре. Върни се и издърпай въжето.

Непосредствено до стената растенията изглеждаха слаби и почти безжизнени, но по-нататък се сгъстяваха. След километър и половина вече бяха почти непроходими. След три километра се издигаха първите секвои.

— Прекрасни са — обясни той на Шанда. — Чакай само да ги видиш отблизо.

Тя обаче не се пазеше от растенията. Той я накара да спре. Показа й господарската целувка, копривите, тръните и три вида докосни ме.

— Трилистници — обясни. — Трилистници и бели боровинки и те не си стоят мирно. Гледай.

Видя една пръчка на земята и я огледа внимателно, преди да я вземе. Потърка единия й край в ръката си, след това я хвана за другия и я поднесе към дебела лиана. Когато пръчката беше на педя от растението, то се отмести достатъчно, за да я докосне.

Уондъл показа на Шанда смолата, полепнала по края на пръчката:

— Не е за препоръчване да я докосваш.

— Смъртоносна ли е?

— Не, просто цялата ти кожа ще се покрие с мехури. Самата лиана може да те убие. От предметите, които е докоснала, само се изприщваш.

Шанда все още се движеше прекалено бързо. Той й показа някои от белезите, оставени му от растенията при разходките с дървосекачите. Накара я да стъпва в неговите следи и когато й се приискаше да разгледа нещо, спираха.

Нямаше никакъв шанс да стигнат секвоите същия ден.

На обяд спряха да хапнат, сетне тръгнаха обратно. Уондъл не бързаше, показваше й различни растения дори да са ги видели преди. Самият той често забравяше и се налагаше Криг да му напомня…

Тя вдигна една счупена клонка с червено-зелени листа.

— Какво ще стане, ако го отъркам в стола на мащехата ми?

— Не клончето, а листата. Шанда, наистина ли искаш да го направиш?

Тя се усмихна. Кимна.

— Ами, няма да умре. Просто ще я засърби.

— Това магия ли е? — попита тя. — Ако е магия, няма да подейства в къщата. Така казва вторият ми баща.

Това обясняваше огъня в кухнята, помисли си Уондъл. Но не и танцуващите чаши на Киринти.

— Ще пробвам — заяви Шанда.

Той остана под въжето, докато тя се покатери. Шанда му махна от клона и изчезна от другата страна на стената.

Това бе един чудесен ден.

* * *

Уондъл се измъкна от храсталака преди мръкване; нощта щеше да е мъглива. Когато стигна горната част на хълмовете, забеляза, че от пристанището се издига мъгла. Погледа я известно време как обгръща земята. Сетне чу викове. Дали не го бяха видели? Водни демони, може би някой още по-лош. Не видя никого, но побягна в мъглата, докато не капна от умора.

Навсякъде имаше мъгла; по едно време надуши вонята на Черната яма. Самата яма не се виждаше. Той забеляза тъмни сенки, носещи се към него.

Втурна се назад, откъдето беше дошъл, но беше прекалено уморен, за да се отдалечи много. Когато силите го напуснаха, спря.

Не чуваше нито звук.

Беше видял… какво беше видял? Кучета или вълци, само че огромни. Сега обаче нищо не го преследваше. Беше минал покрай Ямата на път за дома и някой го бе погнал. Някаква банда, по-опасна от сенките.

Когато превали билото, сенките се появиха отново. Този път той не побягна. Наведе се, взе по един остър камък във всяка ръка и отново се изправи. С цялото си сърце желаеше да има вече нож. Можеше да избяга, преди отново да остане без дъх… но това бяха просто сенки. Сенки с формата на вълци и на някакви по-големи същества, носещи се към него.

Когато се приближаваха, вече не изглеждаха толкова реални. Уондъл изкрещя и замахна с камъните си и изведнъж се озова сред тях, в тях, задъхан и удивен. Това бяха просто валма от мъглата. Половин дузина сенки с формата на вълци се събраха в нещо по-голямо. Сянка на котка, голяма колкото общото спално помещение на Твърдината, с два зъба, дълги колкото благороднически ножове. Сетне тази сянка започна да се мята, сякаш се биеше с вълците, и Уондъл забеляза силуети на огромни птици, виещи се над това мъгливо сражение.

„Никога няма да ми повярват“ — помисли си.

Ала все пак какъв ден!