Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (36)

33.

Ямата се беше променила. Само вонята си оставаше същата. Вратата бе отворена, а по-голямата част от оградата — съборена, сетне възстановена набързо. Уондъл накара понитата да спрат, наоколо нямаше мъгла, нито призрачни чудовища. Беше сам, само черните и сребристите езерца на Ямата проблясваха, а един мършав койот се мотаеше по брега недалеч от него и го наблюдаваше подозрително.

Тук изобщо не беше безопасно. Уондъл се огледа за владелци или градски стражи, но ако имаше такива, койотът щеше да е избягал.

Той напипа хлабавата дъска на фалшивото дъно и я вдигна.

Децата не помръдваха. По миризмата им личеше, че дълго са се крили тук. Гледаха го с големи очи, изпълнени със страх. Усетиха странната воня на Ямата и сбърчиха носове. Бяха седем.

Най-малкото бе на четири-пет години. Две надали можеха да се нарекат вече деца. Най-голямото момче сигурно бе на шестнайсет и приличаше на владелец, но ако беше такъв, досега да се е нахвърлила върху Уондъл. Момичето изглеждаше на деветнайсет и се стараеше да избегне погледа му.

Беше красиво. Стройно, високо за момиче, с дълги крака и гладка кожа. Със сигурност имаше някакво владелско потекло. Владелците и безродните често се смесваха. Понякога резултатът бе удивителен. Уондъл можеше да се удави в тези дълбоки тъмни очи.

Сдържа се. Представяше си как изглежда за тези безродни. Момичето вече умираше от страх.

— Аз съм Уондъл — представи се той. — Мъжът, който ви караше, е убит.

Момичето сви рамене.

— Знаех си — прошепна.

Уондъл не можеше да свали очи от нея. Тя заплака. Мъжът сигурно й беше баща, но Уондъл, разбира се, не можеше да попита. Той отчаяно се опита да измисли някакви успокоителни думи, които нямаше да я обидят или уплашат. Нищо не му хрумна, затова се обърна към момчето:

— Ти кой си?

— Резбар Въжеиграчов.

— Тази сестра ли ти е?

Резбар Въжеиграчов кимна, поизправи се и попита:

— Какво ще правиш с нас?

Стараеше се да говори спокойно, но страхът личеше в гласа му и той не сваляше очи от големия нож на Уондъл.

— Не знам. Измъкнах ви от пожара — отвърна Уондъл.

Помисли си: „Спасих ви живота! Можехте поне да ми благодарите! А вие какво?“

— Можете да останете тук…

— Тук ли? Това е Черната яма.

Уондъл говореше с момчето, но гледаше момичето; двамата слязоха от каруцата. По-малките деца останаха вътре. Момичето плачеше, но се стараеше да не го показва, страхуваше се, но не беше скована от ужас. Пък и кой не би се страхувал от Черната яма.

— Стойте с мен. Аз още не мога да се върна. Обладан съм от Янгинатеп.

Резбар Въжеиграчов го изгледа скептично и с презрение, което се опита да скрие. Момичето изглеждаше по-уплашено от всякога.

— Тук ще ни е добре — рече.

За нищо на света не искаше да погледне Уондъл в очите. Той си даде сметка, че то се страхува повече от него, отколкото от Ямата. Безродно момиче, неомъжено, сираче, при пожар въпреки дъжда. А сега в компанията на владелец, който бълнува, че бил обсебен от бога на огъня!

— Не съм сторил нищо лошо на коларя — каза той, в случай че тя се опасява и от това. — Опитах се да го спася, но той умря, преди да успея да го кача в каруцата.

Съмняваше се, че му вярват. Гневът на Янгинатеп отново се надигна в него. За какви се мислеха тия? Те бяха безродни, безродни, оставени на неговата милост, а пожарът беше започнал!

— Можеш да ни оставиш тук — рече Резбар. — Не се притеснявай за нас. Ще се върнем…

— Няма къде да се върнем! — проплака момичето. — След като се скрихме в каруцата, надуших дим от изгорял коноп. — То се взря в сумрака към града, който не се виждаше. Обърна се към Уондъл: — Трябва да се връщаш. Ще изпуснеш веселбата.

Огънят на Янгинатеп пламна по-силно в Уондъл от Твърдината. Тя го мразеше. Всичките го мразеха. Ако я пожелае, тя можеше да е негова, а той силно бе привлечен от нея.

Сега всички го гледаха. Резбар се опита да застане между него и момичето. Храбър, но безполезен и глупав жест. Той не представляваше никаква заплаха. Никаква. Янгинатеп, или някой друг, се изсмя вътре в него и Уондъл направи крачка напред, едва се владееше.

Нещо изръмжа зад него. Той се обърна, готов да посрещне новата заплаха.

Нямаше никаква заплаха. Само онези езерца от черна вода и ръмжащият койот.

Не, не вода. Това беше безжизнена черна маса, която не отразяваше светлината, със сребристи локви вода на повърхността и… една еленова глава; не, един ужасѐн елен, затънал до шия, който отчаяно се опитваше да се измъкне. Това бе привлякло койота: той се чудеше дали да скочи върху елена. Хищникът изръмжа към Уондъл, сякаш искаше да каже: „Мой е!“

„Така ли мислиш?“ Уондъл се втренчи в отсрещната страна на черното езерце, откъдето го гледаше животното. Представи си как козината на койота пламва. Изобщо не очакваше онова, което последва.

Един огромен участък от черното лепкаво вещество избухна в пламъци и от земята се издигна огнена гъба.

Еленът нададе уплашен стон и започна да се мята още по-отчаяно. Койотът побягна. На фона на пламъците се появиха сенките на две огромни котки със зъби като ножове, които се надвесиха върху давещия се елен.

Резбар Въжеиграчов ахна от удивление.

— Обсебен съм от Янгинатеп — повтори Уондъл. — Как ще изглежда пожарът, ако не съм тук? Сигурно… не знам…

Уондъл размаха ръце в опит да се изрази по-ясно. Пазенето на тайни явно му се удаваше по-добре, отколкото издаването им.

Момичето продължаваше да отбягва погледа му. Уондъл чувстваше страха й. Изведнъж си даде сметка какво се е опитвал да им каже Аршур Великолепни: жените в Теп не търсеха близост с мъжете. Те се бояха да не бъдат забелязани.

— Аз не харесвам градът ми да гори на всеки няколко години. Това докарва голяма бъркотия. Умират хора. Стара майка казва, че навремето не е било така.

Той отново говореше на Резбар, а гледаше момичето.

— Значи, татко е мъртъв, така ли? — попита Резбар Въжеиграчов.

— Коларят ли? Резбар, не съм сигурен. Оставих го на място, където могат да му помогнат, ако е жив, или да го погребат.

Резбар преглътна тежко: сега бе изправен не само пред факта, че баща му е мъртъв, а и пред този странен, опасен, огнебълващ владелец. Момчето кимна.

— Татко се забърка в неприятности — обясни. — Владелците, знаеш какви станаха, след като стражата преби онзи варварин. Ние имаме работилница за въжета в района на Езерото…

— А?

Навремето Езерото бе принадлежало на безродните. Сега го населяваха главно владелци; единствените безродни бяха онези, които не можеха да си позволят да се махнат. Сигурно се чувстваха като слонове в гнездото на птицата рух.

— И на татко по едно време му дотегна.

— Как се казваш? — обърна се Уондъл към момичето.

Името й бе Върбица Въжеиграчова и беше сестра на Резбар. Тя най-сетне се престраши да го погледне, но не и да се усмихне. Брат им Колар бе на дванайсет. Криеше ръцете си, сигурно стискаше някакво оръжие. По-малките деца бяха на сестрата на баща им: Ковач, Перуника, Зюмбюл и Опал Мелничарови.

Резбар, Върбица и Уондъл изкараха по-малките деца от каруцата. Две от тях плачеха. Върбица се огледа, втренчи се в Ямата.

Огнените котки се бяха превърнали в кълбета от дим. Промъкваха се към едно мъртво дърво, като домашни котенца с големината на къщи.

— Те няма да ни сторят нищо — обясни Уондъл. — Това са само призраци, но всички останали се страхуват от тях. Тук е добро скривалище.

— Това е Черната яма!

— Да, Резбар, знам.

— Добре, Уондъл; не за това си мислех. Предполагам, че тези огради са, за да държат децата далеч от катрана.

О, това ли било? Черната яма миришеше на въжета! На катран, не на магия, макар че със сигурност тук имаше някаква магия.

— Катран — повтори Ковач. — Резбар, ние…

— Стой настрана! Тези призраци, не знаеш ли как са умрели?

Уондъл не знаеше; Резбар обясни:

— Потънали са в катрана! Жертви и хищници. В катрана са погребани хиляди скелети, духовете им никога няма да намерят покой.

Дъждът се усили. Пламъците в катрана изгаснаха, но наоколо продължи да се носи черен дим. Върбица се опита да скрие децата на сухо.

Резбар загрижено рече:

— Хей, Уондъл, можем ли да си направим заслон от тези одеяла?

— Давай.

Резбар се поколеба за миг. Сетне децата започнаха да събират клони, колове за заслончето от одеяла.

— И какво сега, владелецо? — попита Резбар. — Колко време ще трае този пожар?

Уондъл не искаше да разговаря повече. Достатъчно му бе усилието да овладее гнева си. Момчето обаче заслужаваше да получи отговор:

— Никой не знае. Янгинатеп може да обладае още някого. Ако небето се проясни, гледайте за дим. Ако не видите Теп да пуши, връщайте се у дома.

Ковач Мелничаров все още стоеше в каруцата.

— Понитата са пораснали — отбеляза той.

Уондъл се почуди дали не си въобразява. По пътя към Черната яма животните бяха започнали да дърпат каруцата с по-голяма лекота. Сега потропваха нервно, изпълнени с енергия. Бяха пораснали, да, а рогчетата на челата им бяха достатъчно дълги, за да наранят човек.

— За какво си донесъл всичко това? — попита Ковач.

Уондъл изказа съкровената си мечта:

— За да си проправим път през гората.

— Шегуваш ли се? — възкликна Резбар, но Върбица Въжеиграчова изтича при каруцата и започна да разглежда инструментите.

— Резбар, не се шегува! Брадви… триони… кожени дрехи… ако продължим нагоре по течението на Студената вода, ще стигнем до края на гората. Можем… можем да се махнем! Точно това искаше татко. Пожарът наближаваше. Той… — Тя се втренчи в Уондъл. — О, чудесно, а той ще докара пожара с нас! Предполагам, че нямаш представа как се работи с брадва, а?

Уондъл се усмихна. Красотата й можеше да го опие, ако й се поддаде.

— Не, нямам, Върбица. Криг Мелничаров не ми позволяваше да хвана брадва, но все пак съм гледал. Мога да карам каруца, а преди никога не ми се е налагало.

Плановете му обаче — всъщност детски мечти — не включваха това, което щеше да прави после.

— Господарке. — Той използва обръщението, което жената на Пелзед харесваше. — Господарке, отвъд ни чака нов свят. Какво мислиш? Ще се справим ли?

— Татко смяташе, че е възможно — отвърна тя. — Вашата войска е дошла през гората, предвождана от господарите. Онези древни владелци сигурно са си проправяли пътя сами. Уондъл, по-добре да се научиш да използваш брадва.

— И двамата сте полудели — възкликна Резбар.

Погледът, с който Върбица се обърна към брат си, бе познат на Уондъл: презрението на по-умния.

— Не можем да останем, Резбар! Всичко, което сме имали, вече го няма. Там ни чака нов свят…

— Бил съм на пристанището — заяви Резбар.

Върбица само го изгледа презрително. Уондъл каза:

— Брат ми е бил моряк. Какво имаш предвид?

— Срещал съм моряци, зяпачи и разказвачи от цялото крайбрежие и от по-далеч. Единственото, което знаят за нас, е, че това е градът, който опожаряват. Върбица, Уондъл, те не различават безродни, владелци и господари. Ако се появим в онзи свят, ще ни вземат за крадци. Извинявай, вие казвате „събирачи“, нали?

Уондъл си даде сметка, че сам не е вярвал в успеха си. Сега с разочарование осъзна, че Резбар е прав. Уоншиг му беше казал същото. Той бе служил цели три години и накрая пак го бяха зарязали на пристанището в Теп, защото не можеше да се сдържи да не събира, защото беше владелец.

Той пребледня, сведе очи и кимна.

— Ами ако някой магьосник гарантира за вас?

Уондъл вдигна очи. Предположи, че би трябвало да се изненада.

Морт от Атлантида изглеждаше остарял. Дрехите му бяха скромни, но по-хубави от онези, които носеше в Теп. Косата му сивееше.

— Морт.

— Думата ми би трябвало да е достатъчна — добави Морт. — И ще е по-разумно да стоим малко настрана един от друг.

Магьосник. Воден магьосник. Уондъл почувства гнева на Янгинатеп. В очите на Върбица отново се появи страх и той се опита да устои на огнения бог. Морт явно почувства това раздвоение. Отдръпна се.

— И защо му е на някой варварин да ти се доверява? — извика Уондъл. — Всъщност… — Тук имаше нещо странно! — Ти отде се взе?

В краката на Морт играеха облачета дим, последните остатъци от огромните котки.

— Магия за ставане невидим. Действа ли? — Той се огледа, доволен от удивените им погледи. — Значи тук все още има някаква манна. Добре. Засега ще сме в безопасност.

Уондъл опипа ножа си.

— Морт, ти не си тук случайно.

— Не, разбира се. Дойдох, защото очаквах да те срещна. Мислех да те проследя, но предположих, че си в разгара на пожара, така че… — Той се усмихна, вдигна рамене. След като не забеляза знак, че са го разбрали, добави: — Татуировката. Приготвих я, след като видях линиите на ръката ти. Мога да я открия, където и да се намираш. Така се надявах да успея да те последвам навън.

— Навън! — възкликна Върбица. — Значи, и ти мислиш така! Възможно е! Уондъл… — В гласа й прозвуча съмнение. — Уондъл, той наистина ли е магьосник?

— Морт от Атлантида, запознай се с Въжеиграчови и Мелничарови. Да, Върбице. — Не му беше лесно да произнася името й. — Магьосник е. И то известен. Погледни само косата му. Виждала ли си подобен цвят при някой обикновен мъж? Морт, къде се губиш, откакто… откакто загуби магазина си?

— Преместих се в околностите на Господарските хълмове, като учител. Янгинатеп ми отне всичко, пожар след пожар. Реших да отида някъде, където богът няма да намери достатъчно магия. Предпочетох да не строя нов магазин.

— Видях само яма с пепел на негово място. И няколко обгорели черепа.

Морт явно почувства, че зад тези думи се крие нещо повече от обикновено любопитство.

— Да. А имаше ли в пепелта и едно стоманено гърне с капак?

— Не. Чакай. Него брат ми го е видял. Важно ли е?

— Това бе планът ми да се махна оттук! Последното ми богатство! — Морт стисна юмруци. — Мислех, че студената стомана е достатъчна, за да го запази. Горящият град! Никога не ми е минавало през ума, че стоманата може да се нагрее!

Децата го слушаха в захлас. Уондъл също.

— И така. — Той успя да се овладее. — Така и не почувствах кога ще дойде пожарът. Заблуждавах се, че ще успея. Онзи следобед тъкмо обядвах, когато погледнах през вратата и забелязах осем владелци да тичат към магазина ми! Един мъжага мяташе огън от ръката си и това ми беше достатъчно. Измъкнах се през задния вход. Последното ми съкровище бяха две атлантидски златни монети, богати на манна. Само да се измъкнех с тях от Теп и пак щях да възвърна магическата си сила. Ако не ги бях затворил в стоманено гърне с омагьосан похлупак, отдавна да са загубили силата си. То бе твърде тежко, за да го нося. Бях отрязал дръжките и се надявах, че никой не може да го открадне… извинявай, Сешмарл, събере.

— Сешмарл? — изненада се Резбар.

— Казвам се Уондъл — призна Уондъл.

— Уондъл тогава — продължи Морт. — Владелците нахлуха в магазина ми. Погледнах назад. Никой не ме преследваше, затова спрях да погледам. Едрият мъжага хвана гърнето ми с две ръце. Не съм вярвал, че може да има толкова силни владелци.

Уондъл кимна.

— Той хвърляше пламъци — добави Морт. — Сигурно е бил обладан от Янгинатеп.

Резбар и Върбица се спогледаха.

— Все още не вярвах да успее да отвори гърнето, но той реши да го нагрее. Горещата стомана не може да спре манната. Видях как повдига капака и поглежда вътре. Двете златни монети сигурно са били последното, което е видял в живота си.

Останалото се подразбираше: „И така последната магическа сила, останала от потопената Атлантида, бе погълната от мъжа, обладан от огнения бог“.

— Явно мъжете от Твърдината просто ти носят лош късмет — каза Уондъл.

И така разбра, че вече няма връщане назад: бе произнесъл фамилното си име пред непознати.