Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (78)

75.

Два часа след разсъмване на Площада на мира пристигнаха седем колесници и се наредиха пред лагера на господарските люде. До всяка стоеше млад въоръжен кочияш. Единият беше Сандри, вече без писарската шапчица. Конете бяха едри, сиви, два по два еднакво големи. Бяха добре почистени и охранени. Колесниците побираха по двама души. Във всяка имаше калъф с дълги и по две по-къси копия между кочияша и возещия се до него.

Колесниците изглеждаха по-малки, отколкото си ги спомняше Уондъл. Беше си ги представял достатъчно големи да поберат половин дузина мъже. Когато се приближаваха, изглеждаха наистина толкова заплашително, но, разбира се, това бе глупаво. Дори едрите господарски коне не биха били в състояние да теглят такъв товар.

Командир Мироглас Водоносец премина пред колесниците, огледа всеки кон и кочияш. Промърмори нещо и един от мъжете изтръска няколко прашинки от лъскавата си броня. Друг затегна сбруята на коня си. Когато най-сетне остана доволен, Водоносец се приближи бързо до палатката на Уондъл.

— Колесниците и кочияшите чакат за преглед!

Морт и Уондъл пресякоха площада към колесниците. Уондъл вървеше до Водоносец.

— Не съм свикнал с колесници — призна.

— Не се учудвам — отвърна Водоносец. — Старай се да стоиш разкрачен, подпри единия крак до стената. За другия има специална подпора. Стой с присвити колене, иначе ще излетиш на първата неравност. Колесниците са бързи, но и конете бързо се изморяват.

— Тези коне изморени ли са вече? — попита Морт.

— Не са. Не са теглили голям товар, освен това са почивали по пътя. До утре сутринта ще са напълно отпочинали.

— Добре. Кой е най-добрият кочияш?

— За каква цел?

Морт се замисли.

Не беше лесно да намери най-подходящия въпрос.

— За преодоляване на максимално разстояние за възможно най-кратко време — отвърна вместо него Уондъл. — Ще се наложи да прекосим по-голямата част на града. Може би и да се сражаваме.

— Най-добрият кочияш боец е младият Херул.

Уондъл погледна кочияша. Беше млад, с ясни очи, с лъскава броня. Стоеше малко нетърпеливо.

— Надежден ли е?

— Зависи за какво. Изпълнява заповедите безпрекословно, освен това има най-бързите коне.

— Кой е най-подходящ за бързо пътуване на дълго разстояние с пътник, който не умее да се сражава?

— Не Херул. Той обича да побеждава. За тази цел можеш да вземеш младия Сандри. Той е внук на господаря Саморти и най-способният ни кадет.

— Синът на господаря Рабли?

Водоносец го изгледа странно:

— Май така наричаха господаря Рабилард на млади години. Да, това е баща му.

„И господарите все още имат навика да говорят за роднините си пред непознати. Дори да се хвалят. Не като владелците. Не като нас.“

— Значи е сигурен, а?

— Бих му се доверил — отвърна Водоносец. — Не му казвайте думите ми. На кадетите малко им трябва да се главозамаят.

— Благодаря. Няма нужда да ни представяш.

— Вероятно не.

— Морт, ти вземи Сандри, после…

— Не, трябва ми бързина. Каза, че другият бил най-бърз.

— Да.

— Ще взема Херул. И ми приготви няколко въжета. Ако нямаш опит с колесниците, аз имам. Достатъчно съм се возил в Атлантида.

* * *

Уондъл стоеше несигурно в колесницата на Сандри. Запазването на равновесие дори по улиците се оказа трудна работа. Тази кофа на колела го разтрисаше на всяка дупка. Пътуването по пътищата извън града щеше да е още по-тежко. Дори да забелязваше затрудненията на Уондъл, Сандри не коментираше.

— Можеш ли да возиш и някой старец? — попита Уондъл.

Сандри кимна. Цялото му внимание бе съсредоточено в избягването на един млад владелец, който се стрелна през улицата. След като отминаха, отговори:

— Да, керванджийо. Можем да прикрепим стол в колесницата и да завържем човека на него. Ти обаче се справяш добре.

„За начинаещ“ — подразбра края на изречението Уондъл.

— Не говоря за себе си. Мислех за Морт.

— Той не изглеждаше чак толкова стар.

— Може да грохне бързо.

— О… Леля Шанда казва, че те познавала от много време.

— Да. От повече от трийсет години. — Уондъл погледна Сандри и бързо взе решение. — Чувал ли си за една прислужница на име Мечтан лотос? Безродна от махалата на Въжеиграчови.

— Не, но мога да разпитам. Важно ли е?

— Не особено. Бих искал да науча нещо повече за нея. Завий на това отклонение вдясно.

Улиците бяха разбити, а обгорените къщи — много повече, отколкото си спомняше Уондъл.

— Сега наляво.

Пред тях се показа къщата, в която се събираше „Змийски път“. Проклятие, вече имаше покрив! И нова ограда. До оградата растяха огромни кактуси. Двама безродни почистваха двора, макар че не личеше да има нужда. Чистота, помисли си Уондъл. След връщането си от плаване Уоншиг обичаше чистотата.

Твърдината също изглеждаше спретната. По времето на Уондъл до нея бе стояла малка полуразрушена къща. Сега я нямаше, а на мястото й бяха насадени растения, приличащи на зелки. За тях се грижеха безродни, отзад имаше малка барака.

Уондъл посочи входната врата на Твърдината:

— Спри пред нея и чакай отвън. Теб няма да те пуснат.

Сандри кимна. Изглеждаше доволен, че е въоръжен.

— Сигурен ли си, че ще се радват да те приемат? — попита.

— Не.

— Кой е най-добрият начин за измъкване оттук?

Уондъл се подсмихна:

— Право напред, след това в първата наляво. И дръж средата на улицата.

— Явно познаваш квартала.

На вратата се скупчиха момченца. Като в старите времена.

— Кажете на господаря Уоншиг, че Уондъл иска да говори с него. — Той понижи глас, за да не може да го чуе Сандри. — Уондъл от Твърдината.

Две от децата изчезнаха вътре. Друго остана на прага втренчено в татуировката на Уондъл.

Вратата остана открехната. Уондъл се усмихна. От вътрешната страна сигурно стоеше поне един въоръжен възрастен, ако не и няколко, в очакване на неканени гости…

На прага излезе някакво момиче. Беше на около петнайсет и носеше ярка рокля, прекалено хубава, за да върши с нея домашна работа.

— Заповядай, Уондъл — покани го тя на достатъчно висок глас, за да я чуят всички наоколо.

— Благодаря…

— Аз съм Огнен дар, чичо Уондъл. Дъщеря съм на Уес.

„Като ме нарича «чичо», тя ми дава да разбера, че ме приемат като един от мъжете на Твърдината — помисли си Уондъл. — Не се представя за дъщеря на Уоншиг.“ Възможно бе да е негова дъщеря, но не беше сигурно. Тя можеше да назове само майка си. Уондъл започваше да си спомня владелския начин на живот, но само като полузабравен сън.

— Господарят Уоншиг чака на горния етаж.

Уоншиг седеше в единия край на голямата обща зала. Помещението беше пълно, все с непознати за Уондъл. Освен Уес. Тя стоеше на вратата на страничната стаичка. Стаичката, в която за известно време бе живял заедно с нея, когато Уондъл бе най-възрастният мъж в Твърдината. Преди цяла вечност.

Тя все още бе красива. Не колкото Върбица, но за Уондъл никоя жена не можеше да се сравнява с Върбица. Уес все пак си оставаше привлекателна! Огнен дар се оттегли при майка си. Когато стояха заедно, си приличаха още повече.

— Здравей, братко — каза Уоншиг.

— Господарю Уоншиг.

Уоншиг се засмя от сърце. Приближи се до Уондъл и двамата удариха дланите си, прегърна го сърдечно, при което показа, че не е загубил силата си. Уондъл също не отстъпваше.

— Много време мина — отбеляза Уоншиг.

— Така е. Издигнал си се.

Уоншиг погледна резбованата дръжка на ножа му:

— Ти също.

— Това е нищо. — Уондъл извади ножа, за да покаже масивното и функционално острие. — Това е подарък за теб. Ще донеса и други. Аз съм богат, братко.

— Хубаво…

— Мога да направя и Твърдината богата. Само имам нужда от помощ. Всъщност имам нужда от помощта на Твърдината и „Змийски път“, взети заедно.

— След като се наобядваме, ще ми разкажеш. — Уоншиг даде знак на насъбралите се мъже и жени да се разотиват. — Ще се запознаете с Уондъл по-късно. Оставете ме сега сам с брат ми.

„Брат. Да, имаме една майка. Бащата не е задължително да е един. А в нашия случай не е. Владелци!“

Някои излязоха, други се оттеглиха в ъглите на голямото помещение.

— Ще ядем тук — обяви Уоншиг и въведе Уондъл в голямата ъглова стая. Масата беше сложена и Огнен дар тъкмо сервираше храна и чай. — Помниш Уес. Сега тя е моята дама. Първа дама на Твърдината.

Уондъл нищо не каза.

— Какво? А. Точно така; сигурно си мислиш за Елрис.

— И за мама.

Уоншиг кимна:

— Мъртви са, братко. Загинаха заедно с Шастерн. Преди петнайсет години…

— Шестнайсет — поправи го Уес. — Огнен дар е на петнайсет.

— Преди шестнайсет години. Пожарът бе започнат от Тарнисос.

— Тарнисос е убил близките ни?

— Не, той започна пожара. Беше на Майчин ден; жените се бяха събрали на Площада на мира. Тогава господарите все още раздаваха подаръци. Помниш ли?

— Да.

— Шастерн отиде с тях. Бяха събрали подаръците и се връщаха, когато пожарът започна. — Уоншиг поклати глава. — Тръгнахме да ги търсим. Намерихме ги мъртви, до тях бяха телата и на двама Бикове. Всичко, което са носели, беше събрано, разбира се. По-късно Пелзед и Фритспат поискаха обяснения от „Бича кожа“, но Биковете твърдяха, че хората им загинали, докато се опитвали да помогнат на Шастерн. Възможно е. Възможно е да е било така.

— Кой, казваш, че е участвал?

Изражението на Уоншиг остана непроменено.

— Нима мислиш за отмъщение, сега, след шестнайсет години, след като изобщо не си бил тук, малки братко? Мислиш ли, че не съм опитал?

— Извинявай. Не се съмнявам, че си опитал.

Уоншиг кимна мрачно.

— Какво стана с Фритспат?

— Той също опита. Мама беше неговата жена; бяха близки. По-близки, отколкото аз и Елрис. Излезе един ден и не се върна.

— И Уоншиг стана най-възрастният мъж в Твърдината — намеси се Уес.

Не каза, че Огнен дар се е родила няколко месеца по-късно, но това се подразбираше.

— И така, как мога да ти помогна, малки братко? — попита Уоншиг.

— По два начина, ако можеш да работиш с мен.

— Възможно е. Какви два начина?

— Първо, да подпалим Росомахите.

— Това е трудно, малки братко. Трудно. Знаеш ли кои са те?

— Надявам се. Аз нямам нищо против Росомахите, но според Алферт те са торонекстите. Имам причини да смятам, че е прав.

— Аз също. Торонекстите работят за господарите. — Уоншиг го изгледа замислено. — Ами ти? Имаш колесница и господарски човек за кочияш. Господарите ли ти разрешиха да подпалиш торонекстите?

— Почти. Няма да се намесват, но ако успеем, са готови да извлекат полза. Няма да има кръвна война. Ако някой поиска кръвни пари, аз ще ги дам.

— Трябва да го обмисля. Каква е другата задача?

— Морт от Атлантида има нужда от помощ. Ще ти обясним по-късно. Трябват му обаче надеждни хора. Има нужда от примирие с Морски скали, поне колкото да отиде дотам с колесница. Освен това мога да използвам и външна помощ, извън Теп, ако някой пожелае да отиде.

Уоншиг го изгледа изпитателно:

— Навън ли?

— Там лежи цяла вселена.

— Преди двайсет години бих дошъл с теб. Сега не. Освен това имам нужда от всички мъже, в Твърдината и в „Змийски път“. Времената са трудни, малки братко.

— Тук ни харесва — намеси се Уес. — Имам обаче син, Шастерн. — Уондъл я погледна изненадано и тя кимна. — Наречен е на малкия ти брат. Той е буйно момче. Съмнявам се да оцелее дълго тук. Вземи го.

— Колко е голям?

— На десет.

— Може. Само че, Уес, ако дойде, няма вече да е владелец. Ще се научи да живее по други правила. Съмнявам се да се върне някога.

— Ти се върна — отбеляза Уес.

— Уондъл, има хора, които обичат приключения — каза Уоншиг и въздъхна. — А аз все още съм владелец и никой няма да ме допусне до кораб. Освен ако ти нямаш собствени, малки братко.

— Не съм избрал този път. Нека ти покажа, големи братко. Научи ли да разчиташ карти, докато плаваше?

— Карти ли? Чувал съм за тях, но никога не съм ги виждал. Бяха заключени в капитанската каюта.

— Идеята е да нарисуваш мястото, където се намираш, където искаш да идеш и това, което е между тях. Използват се ориентири.

Уондъл започна да чертае по масата. Теп беше малко черно петно, Сечището — няколко семки от чушка, Пътят на конопа — линия от въглен. Уес виждаше как в стаята й настава пълна бъркотия; погледна Уоншиг, но реши да не се намесва.

— Тук минахме — започна да обяснява Уондъл. — Аз и една каруца с деца, скрити като бутилки вино. Най-жестоката битка на живота ми беше тук. Татуировката ми блестеше всеки път, когато убивах човек; там все още има магия. — При Първи борове пространството му свърши. — Трябваше да го начертая по-дребно.

— Значи, така се прави.

— Мога ли да обуча няколко човека на това? В двора. Полезно е.

Всеки, който работеше в керваните, трябваше да умее да си служи с карти. Кого да вземе? По-добре да разбере на кого му се удава по-лесно! По-добре да разбере…

— Големи братко, помниш ли, когато се опитах да те науча да си служиш по-добре с ножа? — попита изведнъж Уондъл.

Уоншиг се намуси:

— Да.

— Може ли отново да опитам? Утре ще науча всички, ще им покажа как да използват карта.

Уоншиг се втренчи в него.

— Ти си по-възрастен и по-умен. Аз съм по-добър учител. Вземи най-добрите си бойци. Наблюдавай ме. Наблюдавай тях. Този път ще се научиш.

— Явно говориш сериозно.

Уондъл замълча.

— Добре. Ще наблюдавам — отсече Уоншиг. — Ще слушаме магьосника ти и ще изпратя подаръци на Морски скали. Дай ми един ден да уредя нещата… Уондъл от „Змийски път“ се върна и е добре дошъл в Твърдината. Жена ти също, разбира се.

— Тя не е тук. — Уондъл си представи как Върбица влиза в една владелска крепост.

* * *

На Площада на мира Морт беснееше.

— Този е луд! — изкрещя.

Посочи Херул, който стоеше ухилен в колесницата си. Тя изглеждаше странно без коне. Морт бързо промени настроението си и възкликна весело:

— Той обаче е там!

— Водният дух.

— Херул ме закара до Морски скали. Вълната се изправи към нас, разбира се, твърде ниско. Разби се в скалите достатъчно силно, за да ни разтресе! И тогава този безумец пришпори конете право надолу към равнината!

— Херул, добре ли си? — попита Сандри.

Младият кочияш се ухили още по-широко.

— Прекрасно беше! Вълната се вдигна и ни подгони! Истинска магия! Не като танцуващите чаши на Киринти…

— И този безумец започна да си играе! — продължи Морт. — Движеше се точно пред нея…

— … по Равнината на мъртвия тюлен. Когато продължих нагоре, тя забави. Видях това и не исках да изтощавам конете! Затова и аз забавих, и тя стигна почти до върха. Сетне се разплиска и се оттече право в океана. Изтече като вода, не избяга.

— Ти я дразнеше!

— Може би малко. Конете се изтощиха. — Херул махна към два коня, за които се грижеха няколко от хората на Водоносец. — Утре ще ми изпратят нови, за да могат тези да починат.

— Само че няма аз да се возя с тях, безумец такъв! — възкликна Морт.

Уондъл се засмя:

— Утре младият господар Херул може да кара мен. Сандри, ако обичаш, разведи стария магьосник из града.

— Разбира се.

Морт ги изгледа кисело:

— Този воден дух ме гони вече половин живот, но днес за малко да ме настигне.

— Само че не те настигна — отбеляза Херул. — Нали?