Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (24)

21.

Ресалет му беше казал да не се навърта около магьосника и да се откаже от всички билки и прахове. Уондъл не беше виждал Морт от почти година. Момчето Сешмарл бе пораснало. Дали не беше вече твърде опасно да се среща с магьосника?

Двама безродни клиенти го изгледаха плахо. Магьосникът му се усмихна и побърза да ги обслужи. След като си тръгнаха, възкликна:

— Сешмарл! Разкажи ми нещо!

Информация за информация:

— Ако вървиш покрай Еленовата река на север, градът свършва и излизаш на една поляна; там има стражеви пост с двама маскирани мъже. Ще вземат част от това, което носиш, и ще те пуснат. Те пазят пътя, по който предците ми са дошли в Димящата долина. Не ходи там обаче. Само наблюдавай.

— Май не си си губил времето.

Уондъл се усмихна.

— Проходим ли е още пътят?

— Не мисля.

— А ако искам да напусна Теп?

— Пристанището…

— Не мога да припаря близо до морето. Веднъж опитах да мина на юг, но там има само тресавища.

— За там не знам. Никой не ходи в онзи район.

— Сешмарл, гората…

— Не през гората. Оттогава са минали двеста години. Дърветата пак са пораснали. Всичко е обрасло с отровни растения, господарски целувки, зорници, коноп и напръстник.

Уондъл нямаше намерение да споменава за лозята.

— Проклятие! И стражи ли, викаш?

— Ако стигнеш до тях, по-добре да имаш нещо интересно за разказване. Всъщност ти не знаеш ли някаква магия за откриване на изгубени пътеки?

Магьосникът не отговори. Вместо това заразказва:

— Богът на огъня загубил много битки. Сидон удави поклонниците му в Атлантида. Зуш го порази с мълния в Атика и се говори, че го държал в плен и го измъчвал. Вотан и ледените великани го победили на север и отново го измъчвали. На много места Огненосеца е тежко ранен. Тук също, струва ми се. Твоят народ е избягал от поклонниците на Зуш. Вие, владелците, може би сте единствените, които все още вярват в Янгинатеп.

— Янгинатеп ни е дал всичко. Топлина, възможност за готвене…

— Пожарите в градовете?

— Ние не изгаряме целия град, Морт. Само разказвачите твърдят така. При всеки пожар губим… според Ресалет три или четири реда къщи.

— Това все пак е една лудост.

— Дори един магьосник не би желал да се сблъска с гнева на Янгинатеп — каза Уондъл.

Морт снизходително се усмихна:

— Янгинатеп е почти мит. Той използва магическата сила, която подхранва магиите ми, но това не е голямо чудо. В наши дни магията не работи почти никъде. Янгинатеп не се надига. Бих го почувствал.

— Можеш ли да предскажеш следващия пожар?

Трас Притрор щеше да плати добре за тази информация.

— Понякога — отвърна Морт.

Явно не можеше. Обаче сигурно знаеше кога ще се събуди Янгинатеп.

— Защо толкова се интересуваш от гората?

— Искам да се махна оттук — отговори Морт.

„Не мога да припаря до морето“, така бе казал. Уондъл се опита да отгатне:

— Да не би ледът пак да те подгони?

Морт сподави смеха си, прозвуча като изхълцване.

— Какво знаеш за това?

— Един път си докарал цяла ледена планина. Чудех се как. Не е възможно обаче ледът да те преследва, господарите плащат добре, значи, не е лед. Какво е, вълни? Солена вода?

— Много знаеш — призна Морт, вече без насмешка; отново вдигна ръката на Уондъл, погледна я, кимна. — Имаш много съдби. Повечето хора имат само една, пред теб обаче стоят няколко избора. Един от тях може да ти спечели слава. Бъди готов. Кажи ми сега за пътя през гората.

— Защо искаш да се махнеш? — настоя Уондъл. — Дали заради духа?

Уондъл все още нямаше представа какво означава тази дума.

— Миналия месец наех една каруца да ме закара до пристанището. От години не бях чувал нищо за водни духове. Когато прекосявах последния хълм, една-единствена вълна се вдигна от морето и тръгна към мен. Водният дух все още чака край пристанището.

— Значи Янгинатеп те закриля, така ли?

— Въпрос на изразяване, да, Сешмарл. Богът на огъня няма да допусне един воден дух тук. Цял живот бях слушал за Горящия град, но никога не съм искал да живея тук. Някои искат. Сешмарл, аз дойдох, за да се скрия!

— Зяпачите също идват.

— О, да, разказвачите са направили града известен. Навремето глупците идваха всяка пролет, за да гледат пожара. Предполагам, че зяпачите са носили пари, за да подпомагат възстановяването. За мен всичко това е пълна лудост. Така обаче градът ви е по-безопасен.

Уондъл преглътна гневните си думи. Владелецът трябва да е лукав… убийство при пожар не се помни…

— През повечето време Янгинатеп ни закриля. Огънят не може да гори в затворено пространство. Има ли други градове, в които пожар не може да избухне случайно?

— О, магията може да защитава постройките. И аз знам едно заклинание за гасене на огън, което действа дори тук.

— Господарите готвят в къщите си. И осветяват стаите си с големи факли. Не просто със свещи, с факли.

Морт нищо не каза.

В Теп вече две години беше суша.

— Ти си донесъл вода веднъж.

— Един воден дух ме преследваше, беше се вселил в ледена планина от най-южния край на света. Гонеше ме да ме убие. Сешмарл, когато нещо се движи, то се стреми да продължи движението си. Колкото е по-голямо и по-тежко, толкова по-трудно спира. Ледената планина беше най-голямото и най-тежко нещо, което някога е стигало дотук.

— Какво го спря? Янгинатеп! — Уондъл изведнъж се досети. — Ти си използвал Янгинатеп, за да извлечеш полза от проклятието.

— Съдба — промърмори Морт. — Да, Сешмарл. Това е голяма част от тайната на магията. Да разбереш как са устроени нещата и да извлечеш полза от това. Аз оставих духа да ме преследва, докато манната, която движеше ледената планина, се изчерпи.

— Сега обаче не можеш да го повториш.

— Водният дух няма да го направи пак. Ще се наложи да ходи много далеч, за да търси лед. Няма да се разкарва толкова заради мен. — Магьосникът погледна през прозореца, но сякаш не виждаше улицата отвън. — Това не трябва да се разказва много, Сешмарл. Има опасност господарите да научат.

И тази информация беше изключително ценна, помисли си Уондъл, макар че не знаеше как да я използва.

— Моят учител разреши да си направя татуировка — рече той. — Брат ми искаше да ми направи, но аз казах, че познавам истински художник.

За миг Уондъл не беше сигурен, че Морт го е чул. Сетне магьосникът възкликна:

— Чудесно! — Извъртя се. — Същото, нали? Крилатата змия на Атлантида? Дай да ти покажа.

Той взе една кутия от някаква полица и бръкна вътре. Извади парче фин плат и го разгъна. Беше шал в златисто, алено и синьо.

— Ето. Харесва ли ти?

— О, да.

Шалът беше нов. И много по-фин от избелялата рисунка, която бе видял навремето на стената на Морт… нея вече я нямаше.

Уондъл не можеше да отмести очи от летящата змия. Имаше гребен от пера и малки крила. Цветовете бяха ослепително ярки.

Змията обаче беше голяма. Можеше да покрие лицето, рамото и ръката му! Уондъл си спомни татуирането на палеца си.

— Ако няма… колко ще боли?

— Да боли ли? Не. Ето, седни.

Морт накара Уондъл да седне с кръстосани крака на една черга. Разстла шала и го нагласи върху ръката и рамото на момчето. Линиите и цветовете се вдигнаха и потекоха по кожата му, Уондъл почувства гъделичкане, сякаш змията наистина пълзеше по ръката, по рамото, по врата, по лицето му. Нямаше болка, нямаше възпаление, нямаше кръв.

* * *

Той се кри през нощта и на следващата сутрин.

— Не исках да виждам никого — обясни после на Ресалет. — Толкова ме болеше.

Ресалет се ококори. Свали туниката си с едно гневно движение и допря ръка до тази на Уондъл, за да сравни избледнялата си синя змия отпреди петнайсет години с трицветната божествена татуировка на момчето. Изруга:

— Прекрасна е! Как мога да си направя и аз?

— Ще питам.

— Кого ще питаш? Пак ли този Морт?

Уондъл призна.

— Разкажи — настоя Ресалет.

Уондъл сметна, че ще е най-разумно да опише как е изпитвал непоносима болка, сякаш змията е впила зъби в плътта му.

— Не ме е грижа дали боли. Тя просто е изпълзяла от шала и е полазила по рамото ти, така ли? Той каза ли нещо? Направи ли някакъв жест?

— Извади шала и го постави върху ръката ми. Да го попитам ли дали мога да заведа… ммм… един чичо? Може да поиска много пари.

— Не, не си прави труда. Той знае ли кой си?

— Сешмарл. От „Змийски път“. Друго не съм му казал.

— Внимавай с този Морт, Уондъл. И без повече прахове! Без повече коноп!

* * *

Уондъл се върна след няколко дни и изчака магазинът да се изпразни, преди да влезе. Беше събрал едно шишенце с вино и го остави в ъгъла. Двамата отпиха.

— Това вълшебно ли е? — попита Уондъл.

Морт се засмя:

— Не. Дори не е от най-хубавото. Не е достатъчно, за да ни навреди. Знаеш ли други начини, по които можеш да напуснеш града?

Уондъл поклати глава:

— Знам обаче едно безопасно място. Повечето жители на града се страхуват от Черната яма.

Морт остана изненадан:

— Откъде знаеш?

— Спал съм край Черната яма. Там никой не ти досажда, а чудовищата не могат да ти сторят нищо.

Морт кимна:

— Ако имаше манна, щяха да са доста опасни. Котките на Изида, кучетата на Хел, птиците на Вотан, няколко жестоки звяра на войната, всички те са загивали с хиляди в една война между боговете. Само нищожна част от тях са се вселили в катрана. При тази последна битка самите богове са се превърнали в мит.

— Морт, разкажи ми пак за ледената планина.

Морт го загледа замислено:

— Знаеш разказа.

— Да, но нищо не разбирам. Тук магията е безсилна, но ти правиш така, че да действа.

— Дали да ти кажа? — изрече Морт по-скоро себе си. — Я дай пак да погледна ръката ти.

Той огледа внимателно дланта на Уондъл. Сетне отпи глътка вино и заразказва:

— Кладенците на Атлантида бяха пресъхнали от векове. Бяхме прекалено много, за да могат реките да ни напоят, а никой не обича дъждовете. В продължение на хиляда години народът на Атлантида беше доставял водата си от края на света. Магията ни бе управлявала водата, откакто се помним. Изпращахме водни духове на юг, за да докарват ледени планини, и ги топяхме за вода. Когато… — Морт се замисли, сетне продължи: — Когато напуснах Атлантида, вместо да остана да се бия, към пристанището се движеше една ледена планина. Жреците наредиха на водния дух да ме Преследва и да ме убие. Прекосих океана и един континент и ледът продължаваше да ме гони. При Залива на Великия сокол рибочовеците от Тавана на Лъва ми разказаха за Теп. Почти бях стигнал дотук, когато корабът ми потъна в пустинята. Знаех, че водният дух ще ме последва дотук. Надявах се само да не успее да проникне в царството на огнения бог. На господарите обещах да докарам ледена планина и да напълня сухото езеро, което сега наричат Резервоара, на Господарските хълмове. Тогава Янгинатеп беше силен. Казах на господарите да ми платят след получаването на пратката и се надявах Янгинатеп да има достатъчно мощ, за да спре леда.

Уондъл кимна и отпи последната глътка от виното.

Това развесели Морт:

— Знаеш ли откъде бях сигурен, че ще платят? Никога ли не ти е хрумвало? Владелецо! Двама от тримата господари бяха много, ама много ядосани. Този проклет дух прекара леда през техните земи.

Уондъл кимна:

— Саморти и Чандор.

Сега Морт се изненада:

— Знаел си?

— Само толкова. Как ги накара да платят?

— Казах им да си представят как ще изглеждат къщите им, ако друга ледена планина прекоси Брулените хълмове.

— Ами водният дух? Стопи ли се?

— Не. Проклетата гад чака в морето. Затова не мога да припаря до вода. Парите на господарите обаче свършиха отдавна, а не мога да повторя същия номер.

— Страх ли те е от пожара?

— О, не. Аз усещам, когато Янгинатеп се надига. Това поне виждам. Скоро ще има един, може би два малки пожара, след това голям. После ще се махна. И никога вече не искам да гледам тези неща.

Уондъл се почуди дали Морт не плаче за място в Мъртвия град. Е, това не беше проблем на Сешмарл. Той каза:

— Торонекстите, стражите на портата, ще ти вземат почти всичко.

— Може да не видят всичко.

— Тук ли беше при последния пожар? — попита Уондъл и наум добави: „Когато баща ми загина!“

— Да. — Лицето на Морт посърна. — Можеха да ме убият. Нямаше нищо, нищичко, по което да позная, че Янгинатеп се е събудил, дори когато видях дима и огъня. Върнах се у дома, за да предпазя къщата си. Сетне дойдох в магазина. Глупава постъпка. Някакви крадци… събирачи… вече го бяха обрали. Тъкмо се оглеждах и правех планове за възстановяването, когато се появиха още събирачи и ме видяха.

Устата на Уондъл бе ужасно пресъхнала. Той попита:

— И какво стана?

— Използвах едно заклинание за успокояване.

— Какво?

Морт обясни с виновен глас:

— Съвсем обикновена магия, толкова проста, че действа дори тук. Отнема гнева на човека и загасва огньове. Използвал съм я и преди. Не съм искал да им направя нищо лошо. Изрекох заклинанието, когато един мъжага се нахвърли върху ми с нож. Свлече се като чувал с брашно. Другите се разпищяха и побягнаха.

— Мъртъв ли беше?

— Мъртъв и вкочанен! Извлякох го навън и го оставих. Един варварин влачи някакъв мъртвец за краката и никой не му обръща внимание! Сешмарл, Янгинатеп наистина ли обладава хората?

— Мисля, че да.

Не трябваше ли магьосникът да знае по-добре?

— Този мъж беше изпълнен само с гняв. Янгинатеп сигурно го бе обладал и мисля, че когато изсмуках гнева му, животът му също си отиде. — Морт вдигна очи. — Пожарът. Какво видя ти?

— Бях едва на седем.

— Почувства ли Янгинатеп? Понякога се чудя как се чувства човек.

— Не. Може би следващия път.

Тогава влязоха четирима безродни. Уондъл почувства неудобството им и излезе.

И може би Янгинатеп чу обидите на Морт в безпаметния си сън.