Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (20)

17.

В детството на Уондъл Морт от Атлантида бе донесъл вода на господарите. Сигурно му бяха платили добре. Сега магьосникът имаше магазин в тъй наречените от господарите „упадъчни райони“, далеч от пристанището и Господарските хълмове.

Правилата забраняваха да дебне човека, убил Потефит по време на събиране. Всички убийства през пожар трябва да се забравят. Морт обаче бе една плетеница от загадки.

Защо му трябваше на един толкова могъщ магьосник да живее в упадъчните райони?

Защо му е на едно четиринайсетгодишно владелско дете да посещава магазина му. За този въпрос Уондъл трябваше да измисли правдоподобен отговор.

Той прегради пътя на една дебелана на Правата улица. Сега, когато бе почти възрастен (загубил миловидния вид на дете, но все още непредставляващ видима заплаха), безродните го гледаха с различни очи. Въпреки това тя бръкна в кесията си и му даде пари. Може би не достатъчно, но и той не искаше повече.

Преди да влезе, той изчака магазинът да се изпразни.

Морт от Атлантида беше по-млад, отколкото си го спомняше от онази нощ на Господарските хълмове. Въпреки всяка логика Уондъл някак си го бе очаквал. Дори не се изненада, че рядката коса, тогава бяла като солта, сега беше червеникаворуса. Все пак магьосникът си оставаше старец, висок и хилав, с груба мургава кожа и открито, невинно изглеждащо лице с милион бръчки. Малко глуповат, малко страшничък.

— Можеш ли да лекуваш пъпки? — попита Уондъл.

Магьосникът внимателно го огледа. С едно бързо движение Уондъл можеше да пререже гърлото му, но дали магиите не го закриляха?

— Това е по-лошо от пъпка — отбеляза Морт и докосна възпалението около окото на Уондъл; ръцете му бяха удивителни, с пръсти, по-широки на върховете! — Това са гъбички. Никога няма да мине само. Трийсет мидени черупки.

Уондъл изруга и показа петте черупки, които му беше дала жената.

— Може би по-късно.

— Както искаш.

Един безроден на негово място щеше да се пазари. Владелците не го правеха, а може би и при магьосниците не беше прието.

— Наистина ли си от Атлантида? — попита Уондъл.

Магьосникът се начумери.

— Аз съм Сешмарл от „Змийски път“. — Уондъл не искаше да издава истинското си име пред магьосника. — Мъдрецо, по-младите ми братя от улицата искат да знаят за теб. Ако не желаеш да те разпитват постоянно как си избягал от Атлантида, сподели го с един от нас. Аз ще го разкажа на останалите.

— Нима? — Морт се усмихна; как бе възможно един старец да има толкова много зъби? — Разкажи ми нещо ти.

Уондъл не беше очаквал такова развитие, но без колебание рече:

— Янгинатеп донесе знанието за огъня на земята. Зуш обаче го победи в бой с ножове, затова сега хората служат на него, вместо да издигат клади в прослава на Янгинатеп. Сега само владелците почитат Янгинатеп. Когато сме се преместили на юг от земите на вечния лед, той е дошъл с нас. Чувал ли си тази история?

— Не точно това тълкувание.

— Не сме били в състояние да намираме достатъчно дърва, докато господарите не са ни показали как да се оправяме в гората. Тогава сме започнали да ловуваме през деня и да издигаме големи клади през нощта. В гората Янгинатеп ставал по-силен. Ние сме напредвали с огън и брадви, докато не сме открили града на Теп. Безродните, разбира се, са го наричали по друг начин.

— Димящата долина.

Уондъл се изненада:

— Безродните ли са го наричали така?

— Не си ли забелязал колко червени са залезите тук? Или колко трудно се диша след пожар? Нещо задържа мъглата и дима в долината. И това не е вашият бог на огъня. Нещо по-древно. Някой бог на безродните може би.

По време на пожар и след това Стара майка хриптеше, сякаш всеки момент ще умре. Уондъл кимна.

— А пристанището се нарича „Добра ръка“ заради формата си на свити пръсти. — Морт видя учудването на Уондъл и добави: — Трябва да го видиш от птичи поглед.

О, да, от птичи поглед. Магьосникът го изкара от равновесие. История, вече я разказваше…

— Безродните не са успели да ни се противопоставят, защото Янгинатеп бил силен. Затова се налага да ни слугуват. Затова носят нашийници, като символ, че животът им все още е в наши ръце.

Същото му бе разказвала Стара майка, без да споменава за някакъв съюз с господарите.

— Никога не съм взимал това за нашийник — отбеляза Морт. — Ивица цветен плат около врата? Виси над гърдите.

— Това е.

— Ходил съм в гората неведнъж. Къде е този широк път, който са проправили предците ти?

— На север, но това е било преди векове… преди шест поколения. Може би е обрасъл.

Магьосникът кимна:

— Това е историята на владелците и безродните. Какво ще кажеш за господарите?

— Срещнали сме ги, преди да стигнем до гората. Те са ни показали как да събираме дърва, казали са ни за Янгинатеп и Зуш…

— Откъде са знаели пък те за Янгинатеп и Зуш?

— Не знам. Господарите не са били винаги с нас, но когато сме завладявали тази земя, са ни придружавали. Те са усмирили безродните, те ги карат да работят.

— Ти обаче си владелец. Роднина ли си на господарите?

Уондъл поклати глава:

— Задавал съм този въпрос. Никой не го отрича, но и никой не го потвърждава.

Магьосникът се усмихна леко:

— Разбирам. Значи, сега вие взимате от безродните, а господарите събират от вас.

— Не, господарите събират от безродните, рядко от нас. Имат си собствени земи, пристанището. И…

Магьосникът кимна:

— Добре. Знаеш ли историята на Атлантида?

— Земята, която потънала в морето. Преди много, много време.

— Точно така. Много голяма земя, много далеч оттук, която потъна преди идването на мечоносците.

Уондъл го изгледа в очакване.

— Аз бях магьосник на рибарите, хора и рибочовеци. Тъкмо благославях един нов кораб на пристана. На хоризонта се появиха атински кораби. Капитанът реши, че мога да завърша благословията си, докато се преместваме към по-безопасно място. Можех да остана и да се бия заедно с жреците… но беше твърде късно.

— Знаеше ли, че Атлантида ще потъне?

— И да, и не. Някой ден нещо трябваше да се случи; всички го знаеха. От хиляди години вече жреците на Атлантида правеха магии за усмиряване на земните стихии. Земетресенията се отлагаха. Не знаехме, че ще дойдат изведнъж точно на този ден. Атинските войски сигурно са изненадали жреците по време на церемонията по Издигане на камъка. След залез видяхме към нас да се задават вълни като черни планини. Корабът ни се подмяташе като детска играчка.

— И ти си докарал вода в Теп?

— Ъ… Да. Да, така стана. Това е добра история, но ще ти я разкажа друг път.

Никой освен Трас Притрор не правеше така — да разменя информация за информация.

Уондъл се усмихна. Цяла ледена планина бе дошла от края на света по нареждане на Морт, за да се забие в земите на господарите. Уондъл щеше да разбере дали Морт му казва истината; магьосникът не подозираше, че част от нея вече му е известна.

* * *

Трас Притрор излезе от сенките на следващия ъгъл и го пресрещна. Искаше да говори за Морт от Атлантида. Интересуваше се дали владелците имат вземане-даване с магьосниците, с варварите, дали се занимават с друга магия освен с тяхната, на огъня. Какво всъщност е правил Уондъл в магазина на Морт?

А какво правеше Трас там? Уондъл не попита.

— Морт е чудак — каза той. — Разменя знания за знания, както безродните търгуват с мидени черупки и стоки. Трас, как е да си моряк на търговски кораб?

Трас му предложи няколко ивици сушено месо.

— Предполагам, че всички магьосници се държат така. В известен смисъл тяхната стока е информацията. Ти какво му даде в замяна?

Уондъл отхапа от месото.

— Да, Трас, но какво е да плаваш на търговски кораб?

— Предпочитам да не си спомням…

Уондъл му обърна гръб.

— Добре — започна Трас Притрор. — Да си моряк, никак не е приятно. Не е като да си пътник или разказвач. Разказвачите пътуват много. Бързо преодоляваме морската болест, иначе се отказваме и пътуваме само по суша.

— Какво е морска болест?

Как да преодолееш морската болест, как да оцелееш при буря, какво се яде на борда (за пътниците и за екипажа всичко бе различно) и какво да ядеш на сушата, за да оздравееш. Магия за контролиране на времето и как можеш да загинеш от нея. Трас беше умел разказвач.

— Нямаш представа колко е силна магията в океана. Манната… знаеш ли какво е манна?

Уондъл поклати глава. Беше чувал думата. Къде? На балкона на Шанда!

— Момче, ще ми задлъжнееш. Манната е това, което дава сила на магията. Манната може да се изчерпи. Мъж, който е научил това, получава такова знание, както жена, която е научила как се правят бебетата. В морето има течения и манната се движи с тях. Една магия за вятър може да няма никакъв ефект, а може да предизвика буря, която да разбие кораба ти на трески. Има водни духове и рибочовеци.

— Морт знае ли всичко това?

— Виждал ли си някога стар атлантидски кораб? — Уондъл поклати глава и Трас добави: — От долната страна има прозорци и капаци. Носи се над водата.

— Над водата ли? Ами над земята?

— Най-мощните са можели. Вече не, струва ми се. Пък и през последните сто години преди потъването на Атлантида са си правили корабите нормални. Ако някое океанско течение внезапно отнеме манната, корабът пада във водата, пльос! Пък и никой не иска прозорците му да се счупят. Морт със сигурност разбира от манна. Май това е най-скритата му тайна. Та така, Уондъл, защо се интересуваш толкова от корабоплаване?

— Трас, ние никога не виждаме пристанището. Водните демони не пускат никого там.

— Само това ли те спира?

Уондъл беше виждал кораби, но само от върха на Шепнещия хълм.

— Не разбирам защо никой капитан не иска да качва владелци на борда. Това опасно ли е? Ами ако изчезне някое платно, или тръбата, през която гледат, или онази голяма дъска отзад…

Трас се засмя:

— Кормилото. Опасно е, и още как. Уондъл, никой няма да те качи на борда. Безродните също нямат достъп до корабите, защото повечето варвари не различават безродни от владелци. Никога няма да научиш достатъчно, за да откраднеш кораб, а и владелците на пристанището няма да ти помогнат, защото така търговията ще секне.

— Не мислиш ли, че мога да стана разказвач?

Трас отново го огледа внимателно:

— Уондъл, според мен можеш. Имаш талант, умел си в търговията с информация. Всички капитани обаче знаят за владелците, а на теб ти личи, че си такъв. Никога няма да си добре дошъл.

Уондъл кимна и се опита да преодолее разочарованието си. Започна да разказва:

— Морт тъкмо е благославял един нов кораб на Атлантида, когато…