Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (48)

45.

Направиха лагер в едно каменно поле. Големи канари образуваха нещо като естествено укрепление, но не толкова подредено като това на Петнистите койоти. В пролуките между отделните скали поставиха фургони. Уондъл наблюдаваше как ги подреждат — така че каруците да се виждат една от друга. Пътуваха почти до мръкване, преди да намерят това място — открито, близо до реката, — но нямаше ли и разбойниците да знаят точно къде ще предпочете да лагерува керванът? А скалите и пресечената местност наоколо предоставяха прикритие за всички членове на „Змийски път“ и „Бича кожа“, взети заедно.

Хикамор пийна силен конопен чай и запя, когато излезе от транса си. Беше доволен. Наблизо имало разбойници, но само наблюдавали. Нямали план, нямали цел, само желание.

Слънцето залезе, но на запад небето все още бе обагрено в червено и оранжево. Уондъл изпрати две от Мелничаровите деца на пост извън кръга с фургоните.

— Стойте съвсем неподвижно и ако чуете нещо, викайте и бягайте под фургона. Ама първо крещете!

След това събра Върбица, Резбар, Колар и Ковач около огъня.

— Трябва да поговорим — започна Уондъл. — Резбар, ти си знаел какво трябва да очакваш, когато се усамоти с Падаща звезда.

Резбар имаше много сериозен вид.

— Да — отвърна. — Е, знаех го, но не се замислях много тогава.

— Падаща звезда обаче е мислила — отбеляза Върбица.

— Откъде знаеш? — поинтересува се Колар.

Тя вдигна рамене:

— Момичетата винаги мислят. В Теп можеш да се измъкнеш безнаказано, ако внимаваш, но рискът е много голям. Тук… повярвайте ми, Падаща звезда е знаела много добре какво прави. А също и ти, струва ми се.

— Толкова е… окончателно — каза Резбар. — Това ме тревожи.

Колар кимна съчувствено.

— И така, какво искаш да направим? — настоя Уондъл. — Май ще се наложи аз да преговарям вместо теб. Къде искаш да живееш?

— Мога да правя въжета — отвърна Резбар. — Е, ако Колар помогне. Колар, ще те науча на това, което знам аз.

— Голямата ръка не може да осигури въжарска работилница — отбеляза Колар.

Всички погледнаха каруцата, сетне Уондъл.

Той се усмихна:

— Зависи от Върбица.

— От мен! Аз нямам нищо. Освен роклята, която ми подари. Нямам нищичко!

Тя едва сдържаше сълзите си. Зестри. Това ли беше проблемът?

— Каруцата. Конете. Върбице, те са твои.

Той бе обмислял тези думи твърде дълго, преди да ги изрече.

— Един от конете е мой! — възрази Ковач.

Уондъл вдигна рамене:

— Разбирай се с Върбица. Дебелия чайник обаче твърди, че един кон струва колкото цял впряг бизони, така че Върбица във всички случаи има фургон и впряг.

— Ами кобилата? — попита Резбар.

— Тук претендирам за дял. Участвах в хващането й. Част от конопа и въжетата също са мои, но тях ги отстъпвам на Върбица.

— Защо? — недоумяваше тя. — Това е много мило от твоя страна, Уондъл, но защо го правиш?

— Аз знам защо — отговори й Резбар. — Ти не знаеш ли?

Тя не отговори; усмихна се по същия замечтан начин, както когато Уондъл й каза, че каруцата и конете са нейни. Погледна го бързо, сетне също толкова бързо извърна очи.

— Не забравяйте, че водачът на кервана ще вземе една десета — напомни Уондъл. — Сега за златото.

— Морт го даде на теб — отговори Резбар.

Колар потвърди:

— Да.

Уондъл кимна:

— Ще ви дам една част. Вие ми помагате да го превозя. Мисля, че ще имате достатъчно за въжарска работилница, ако останете заедно с Колар. Аз ще задържа половината. Останалата част си я делете, както намерите за добре. Половината, след като дадем дела на керванджията.

— Дебелия чайник не знае за златото — отбеляза Резбар. — Няма как да научи.

— Можем да го скрием — добави Колар.

— Не.

— Уондъл…

— Не — повтори твърдо той. — Ще му кажем.

— Защо? — недоумяваше Резбар. — Той не знае, няма откъде да научи.

— Казах. Дал съм обещание.

— Обещание на владелец — изсумтя Колар. — Дадено на крадец.

— Дебелия чайник не събира — възрази Уондъл. — Той… работи с нас.

Колар огледа другите. По лицата им се изписа разбиране. Резбар вдигна рамене:

— Добре.

Уондъл се чувстваше като външен човек. Последва дълго мълчание. Накрая той стана и се оттегли. Никой не продума, докато не се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, сетне Резбар и Колар заговориха възбудено.