Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (6)

3.

Когато беше на единайсет години, Уондъл попита Уоншиг:

— Къде мога да видя господар?

— Знаеш къде живее Пелзед…

— Истински господар.

— Не говори така — смъмри го Уоншиг, но се усмихна. — Спомняш ли си хората, които миналата есен дойдоха в парка и произнесоха речи?

— Да. Ти събра малко пари от тълпата и купи месо за вечеря.

— Онзи беше господар. Забравих му името.

— Кой от всичките? Имаше много хора…

— Повечето бяха телохранители, зяпачи и разказвачи. Онзи, който стоеше до фургона и говореше за новия акведукт, който щели да строят.

— О!

— Господарите живеят от другата страна на долината, най-вече на Господарските хълмове. Далече е. Не можеш да отидеш.

— Те имат ли си банда?

— Може да се каже. Имат телохранители, яки господарски люде. И стена.

— Иска ми се да видя отблизо някой от тях.

— Понякога господарите отиват на пристанището. Само че там не е хубаво да ходиш сам.

— Защо?

— То е територия на Водните демони. Господарите разрешават на всеки да го посещава и Демоните трябва да се съобразяват, но това никак не им харесва. Ако те хванат сам, без някого, който да се върне и да разкаже какво се е случило, може да те хвърлят в морето.

— Водните демони обаче не се качват на Господарските хълмове, нали?

— Нямам представа. Не ми трябва да знам.

„Как може да си сигурен, че не ти трябва, ако не го знаеш?“ — помисли си Уондъл, но просто попита:

— Има ли безопасен път до пристанището?

Уоншиг кимна:

— Върви по улица „Санвин“, докато отминеш онези хълмове. — Посочи на северозапад. — Оттам до пристанището няма никакви банди. Поне навремето нямаше. Сега не знам?

Гората като че протягаше пръсти към морето — обрасли с храсталак била, спускащи се до самия бряг. Между възвишенията имаше дерета и равни участъци, но те бяха покрити с отровни растения, които растяха толкова бързо, че никой не смогваше да ги сече. Само хълмовете над пристанището бяха чисти. Там живееха господарите. Когато духаше вятър и въздухът беше чист, Уондъл виждаше големите им домове. Възрастните ги наричаха дворци.

Уондъл посочи Господарските хълмове:

— Някой ходи ли да събира там по време на пожар?

Уоншиг присви очи:

— Къде, на „Санвин“ ли?

— Не, горе. В дворците.

— Там живеят господарите. Не можеш да събираш от тях!

— Защо?

— Янгинатеп ги закриля. Който е отишъл да събира от тях, не се е върнал. Уондъл, те са господари. Ние сме владелци. Просто е невъзможно. Там няма и пожари. Янгинатеп се грижи за тях.

* * *

На разсъмване той грабна половин хляб от кухнята на Твърдината и го изяде тичешком. Енергията, кипяща в него, се дължеше както на възбудата, така и на страха. Когато я изразходи, Уондъл забави крачка. Чакаше го дълъг път.

Улица „Санвин“ се виеше по ниските възвишения, разделящи града Теп от пристанището. В началото й имаше обгорели развалини на къщи и дворове, обрасли вече с тръни. Растенията постепенно превземаха стария път. На върха на възвишенията между храсталака имаше място само колкото да се мине. Когато излезе на билото, нощта вече се спускаше. Светлините бяха далече и той реши да не продължава към тях. Използва сумрака, за да си намери път сред храсталака.

Прекара нощта там, защитен от зловещите растения, които знаеше как да избягва. Беше по-добре, отколкото да търси подслон сред непознати хора.

Утринното слънце беше ярко, но над земята се стелеше тънка мараня. „Санвин“ се спусна надолу, сетне превали друго възвишение. Докато стигне до билото на втория хълм, мина един час. Оттам вече се откри гледка към ярко осветеното пристанище.

Беше преминал границата. Не знаеше дали тук има банди и това го плашеше. Скри се сред храсталака, докато се увери, че е сам.

Излезе на голото било, но от другата страна възвишението изглеждаше… различно. „Санвин“ се спускаше. Малко по-надолу се разделяше на две успоредни улици, оградени с маслинови дръвчета и с ниско окосена трева по средата. И от двете страни на тези улици се издигаха къщи, както дървени, така и каменни.

От пристанището се задаваше каруца. Уондъл остана сред редките храсти и загледа как каруцата се изкачва към билото. Когато го отминаваха, безродният колар и другарят му размениха погледи с Уондъл и продължиха по пътя си. Изглеждаха по-скоро любопитни, отколкото ядосани. Сякаш момчето не представляваше никаква заплаха за тях.

Не им ли хрумваше, че може да доведе чичовците и братята си?

Той излезе отново на пътя и тръгна надолу, без да се крие. Досети се, че това е Господарският град, където Стара майка ходела като момиче.

Къщите се издигаха около площадчета, в средата на всяко от които имаше каменна пирамида с езерце, също като на Площада на мира. По камъните в езерцата се стичаше вода и жени, както владелки, така и безродни, пълнеха каменни и глинени стомни. По-нататък към пристанището имаше по-голям площад с по-голямо езерце и маслинова горичка. Около него имаше не къщи, а магазини. Безродни търговци седяха пред магазини, пълни със стоки, изложени свободно за минувачите, явно без да се тревожат, че някой може да ги събере. В маслиновата горичка около поставени на сянка маси седяха мъже, говореха и правеха странни неща с камъчета върху дървени дъски. Мидени черупки — и дори парченца злато и сребро — сменяха собствениците си.

Господари ли бяха това? Не приличаха на никого, когото познаваше. Бяха по-добре облечени от безродните в „Змийски път“, по-добре облечени и от владелците, но малко от тях носеха оръжия. Един въоръжен мъж седеше до една маса и точеше голям владелски нож. Никой като че не го забелязваше; сетне един търговец го заговори. Уондъл не чу какво си говорят, но търговецът изглеждаше приятелски настроен и владелецът се усмихна. Едно момиче донесе поднос с чаши на масата. Приличаше на владелка.

Никой не му обръщаше внимание. Поглеждаха го и бързо отместваха очи, дори да ги стреснеше. Дрехите му не бяха като на хората тук и това започна да го притеснява. При къщите понякога виждаше дрехи, закачени на въжета, но събирането щеше да е по-рисковано, отколкото ако остане със сегашното си облекло, а и откъде можеше да е сигурен, че ще си ги сложи правилно?

Уондъл слезе до подножието на хълмовете, по-близо до владенията на господарите. Скоро достигна участък от черна, гола земя вдясно от пътя, с вода по средата и миризма на магия. Трябваше да е магия — миризмата не приличаше на никоя друга. Наложи се да диша през устата.

Това място го привличаше.

Уондъл знаеше за Черната яма. Около черната вода растяха редки, непознати за него храсти и наоколо явно не живееше никой. Беше слушал разкази за мрачни чудовища. Сега забелязваше само езерца, блестящи като вода, но по-тъмни от всяка течност, която бе виждал.

Около Ямата имаше дървена ограда, по-скоро за предупреждение, отколкото за да спре някого. Към една врата в нея водеше чакълест път и Уондъл беше сигурен, че може да я отвори. Оградата бе здрава, безупречно поддържана, прекалено съвършена, за да е дело на безродните. Такова нещо беше възможно да се построи само под надзора на господарите.

Тази безупречност я правеше уязвима. Уондъл се почуди защо владелците не са я съборили досега. И защо господарите не искаха никой да доближава Ямата? Той не виждаше чудовища и не чувстваше никаква зла сила.

Далечното пристанище го привличаше още повече. Той видя кораб, увенчан с гора от мачти. Така можеше да избяга, да види по-красиви земи, стига да измисли как да се промъкне покрай Водните демони.

* * *

Напред и малко вдясно се издигаше стена, по-висока от човешки бой. Над нея се показваха дву– и триетажни къщи. Дворци! По-огромни, отколкото бе сънувал.

Улицата минаваше през отворена порта с бариера, пазена от двама въоръжени мъже. Изглеждаха странно. Дрехите им бяха хубави, но сиви и почти еднакви. Мъжете носеха ножове с излъскани дръжки. Имаха шлемове. Копия с черни дръжки и блестящи бронзови остриета стояха закачени на стената до тях. Въоръжени безродни? Е, можеше да са и владелци.

От пристанището дойде фургон и мина през портата. Конете изглеждаха различни от понитата, които бе виждал в Теп. Когато каруцата стигна до портата, стражите заговориха коларя, сетне вдигнаха бариерата, за да го пуснат. Уондъл не успя да чуе какво казват.

Ако стражите бяха безродни, не би трябвало да спрат един владелец. Нали? Той не можеше да прецени какви са. Изглеждаха спокойни. Единият отпи вода от каменна купичка, после я подаде на другия. Изгледаха Уондъл без особен интерес.

Портата се намираше близо до един ъгъл на стената. Уондъл се разтревожи, когато видя, че стражите го наблюдават. Покрай стената имаше пътека и той бавно тръгна по нея. Когато обърна гръб на портата, стражите престанаха да го наблюдават и той скоро се скри от погледа им зад ъгъла.

Стената беше прекалено висока, за да се покатери върху нея. Продължи до огромно дърво, надвиснало над оградата.

Когато се качи на него, се зарадва, че не се е опитал да прескочи стената на друго място. На върха й имаше тръни и натрошени стъкла. Само един клон на дървото висеше от другата страна на оградата, но опираше в горната й част и я беше изстъргал. За това сигурно бе нужно дълго време и никой не си беше дал труда да сложи нови стъкла и тръни.

Стара майка му беше разправяла, че безродните вярвали в някакво място, наречено Царски дар, близо до морето; там никога не се налагало да работят. Мястото от другата страна на стената изглеждаше точно такова. Имаше градини и огромни къщи. Точно до оградата блестеше езерце. Водата се изливаше от устата на каменна риба, от долната страна на езерцето изтичаше поток, минаващ през няколко по-малки. Около тях растеше зеленина. Край потока бяха засадени цветя и зеленчуци. Бяха подредени грижливо: зеленчуковите градини — в правоъгълници, цветните — в различни форми около виещи се пътечки. Къщата се намираше на стотина крачки от стената. Беше двуетажна, с дебели стени, голяма колкото Твърдината. Царски дар не беше мит. Господарите живееха по-охолно, отколкото си бе представял Уондъл.

Беше късен следобед и слънцето напичаше. Наоколо нямаше никого. Уондъл носеше една сушена киселица за ядене, но нямаше в какво да вземе вода и беше жаден. Чешмата и поточето го мамеха. Докато ги гледаше, жаждата му стана още по-непоносима. От къщата не се появяваше никой.

Той пропълзя по клона над стената, сетне се спусна на тревата. Приклекна в очакване и след като не се случи нищо, се промъкна до езерцето.

Водата бе сладка и студена и той жадно отпи.

— Как е навън?

Уондъл подскочи.

— Не ме пускат да излизам. Къде живееш?

Момиченцето бе по-малко от него. Сигурно на осем години, докато Уондъл беше вече на единайсет. Носеше бродирана поличка и блузата й бе ушита от лъскав плат, какъвто Уондъл беше виждал само веднъж — когато жената на Пелзед се бе пременила за едно тържество. Никой в семейството му не притежаваше подобно нещо и никога нямаше да има.

— Бях жаден — оправда се той.

— Виждам. Къде живееш?

Тя бе само едно момиче.

— Навън. — Той посочи на изток. — Зад хълмовете.

Очите й се разшириха. Тя огледа дрехите, очите и ушите му.

— Ти си от владелците. Може ли да видя татуировките ти?

Уондъл протегна ръка и й показа змията и паяжината.

Тя се приближи.

— Измий си ръцете — нареди. — Не тук; оттук взимаме вода за пиене. По-надолу. — Тя посочи басейнчето под това на чешмата. — При вас няма ли чешми?

— Имаме кладенци. — Уондъл се наведе да си измие ръцете. — И реки, когато вали.

— И лицето. И краката. Мръсен си.

Вярно беше, но на Уондъл никак не му хареса, че му го казват. Тя беше просто едно момиче, по-малко от него, и нямаше защо да се страхува от нея. Обаче тя можеше да извика някого — тогава щеше да се наложи да бяга. А оттук нямаше начин да се измъкне. Клонът беше прекалено високо, за да го достигне без въже. Усещането от хладната вода върху лицето и краката му бе прекрасно.

— Не се страхувай от мен — успокои го тя. — Дай сега да ти видя татуировката.

Той протегна ръка. Тя я хвана и раздалечи пръстите му, за да види татуировката на слънчевата светлина.

Сетне се вгледа в очите му:

— Вторият ми баща казва, че дивите владелци имали татуировки по лицата.

— Братята ми имат — отвърна Уондъл, — но те носят ножове и умеят да се бият. Аз още не съм се научил. Не знам какво имаш предвид под „диви“. Ние не сме диви.

Тя вдигна рамене:

— И аз не знам какво има предвид той. Между другото, казвам се Шанда. А вторият ми баща е господарят Саморти.

Уондъл се поколеба за момент, сетне се представи:

— Аз съм Уондъл. Какво е втори баща?

— Баща ми умря. Господарят Саморти се ожени за майка ми.

Тя говореше за баща си пред един напълно непознат, без колебание, без смущение. Уондъл за малко да каже: „Моят баща също е мъртъв; и имам много втори бащи“, но замълча.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита тя.

Уондъл кимна.

— Ела. — Поведе го към къщата. — Не говори много. Ако някой те попита къде живееш, посочи на запад и кажи: „Там, господине“. Никой обаче няма да се интересува. Само не показвай татуировката си. О, чакай. — Тя отново го погледна. — Тези дрехи изглеждат, сякаш си ги намерил на бунището.

„Моля?“

— Госпожица Прилепка би се изразила така. — Тя го дръпна на юг, покрай къщата. — Ето.

Над едно парче земя, засадено със зеленчуци, висяха дрехи. Въжето, на което бяха закачени, бе от сплетени тънки конопени нишки, неспоени с катран.

— Ето, вземи това, и това…

— Щанда, чии са тези дрехи?

— На сина на главния градинар. Той ми е приятел, няма да има нищо против. Сложи нещата си в тази тор…

— Ако някой ме види с тези дрехи, няма ли да помисли, че съм ги събрал?

Тя се замисли:

— Не и вътре. Може би госпожица Прилепка, но тя никога не влиза в кухнята. Не би седнала на една маса с прислугата дори да умира от глад.

От къщата излязоха група мъже с лопати. Единият помаха на Шанда. Започнаха да прекопават зеленчуците.

Градинарите бяха безродни, но носеха по-хубави дрехи от владелци. Имаха манерки с вода и един сандък с хляб и месо. Много месо, повече отколкото Уондъл можеше да получи на обяд освен на Майчин ден, а дори и тогава не беше сигурно. Ако безродните охолстваха така тук, как ли живееха владелците?

Трябваше да разбере. Да гледа и да се учи…

Шанда го поведе към задния вход на къщата.