Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (77)

74.

Един час след изгрев командир Мироглас Водоносец и двама от хората му дойдоха във фургона на Уондъл.

— Нося послание! — обяви Водоносец. — Господарката Шанда иска да те види, тук, в шестия час на деня.

Шанда.

— Коя е тази господарка Шанда, командир Мироглас?

Изражението на Водоносец се промени съвсем леко.

— Първата дама на Господарския град — отвърна.

— Омъжила се е за Кинтана?

Водоносец остана шокиран:

— Не. За племенника на господаря Кинтана и тъй като господарят Кинтана е вдовец, тя официално е домакиня на дома му.

В гласа му звучеше упрек, сякаш Уондъл трябваше да знае.

— Ти я харесваш, нали, командир Водоносец?

— Всички харесват господарката Шанда. Нали, ефрейтор Колар?

— Да, командир Мироглас.

Интересно. На шестия час. След пет часа, значи. Тя сигурно вече бе тръгнала.

— Моля, предай на господарката Шанда, че ще се радвам да я приема в шестия час на деня — отвърна Уондъл.

Изразът беше официален, но той наистина се радваше.

Подготвиха пазара още преди обяд. Опънаха въже високо над земята, както обичаше Пламтящата кула. Ковач Мелничаров и едно безродно момче стояха отдолу, за да я пазят. В Теп нито владелците, нито господарите биха направили такова нещо и за момента беше по-добре Уондъл Пернатата змия да запази достойнството си.

Всичко вървеше добре. Пламтящата кула се представи безупречно. Писар Сандри я гледаше с отворена уста.

— Направо се е захласнал — чу Уондъл гласа на Зелен камък зад себе си. — И то по сестра ми.

— Нищо чудно.

— По Пламъчето? Е, тя наистина е добра на въжето.

— Не точно това имах предвид.

Едва след като Пламтящата кула се прибра в палатката си, за да се преоблече, Сандри се отдалечи, за да уреди поредните каруци със сено и вода за бизоните. Както бе предполагал Уондъл, никой в Теп не можеше да си представи, че животните ядат толкова много.

И че произвеждат толкова много тор…

Шанда дойде в малка каляска, теглена от четири господарски коня. С нея се возеше и някакво момиче. Придружаваха ги още две колесници, една отпред и една отзад. В тях пътуваха въоръжени мъже. Ако целта им беше да покажат колко важна личност е Шанда, бяха я постигнали.

Тя бе по-млада от Уондъл, но изглеждаше на неговите години. Той не би я познал. Самоувереността, която толкова добре си спомняше, беше налице, но момиченцето се беше превърнало във величествена, по-скоро привлекателна, отколкото красива жена. Носеше къса пола от фин вълнен плат, колан с гравирана сребърна катарама, брошка със сини и кехлибарени камъни. Косата й бе събрана и макар че сигурно бе пътувала цял ден, тя изглеждаше свежа и бодра.

Момичето с нея държеше голяма шишарка. Шанда се усмихна леко:

— Как е навън?

На Уондъл му беше нужно известно време, за да си спомни първия им разговор.

— Не те ли пускат да излизаш?

Тя се засмя:

— Значи, наистина си спомняш. — Посочи шишарката. — И държиш на обещанията си.

— Наистина ли е същата?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Това е дъщеря ми Рони. Рони, запознай се с Уондъл от Твърдината Пернатата змия, богат търговец и много стар приятел на майка ти.

Уондъл се поклони:

— А това са синът ми Зелен камък и дъщеря ми Пламтящата кула. Струва ми се, че момичетата са горе-долу на една възраст. Ще заповядаш ли вътре, господарке Шанда? Имаме чай.

Той я покани във вътрешната стая.

Шанда се възхити:

— Добре си се уредил. Две огледала! Бих искала да науча как изглаждате дървото така, че да блести по този начин. — Тя огледа възхитено килимите. — Наистина добре си се уредил, Уондъл Перната змия.

— Благодаря, господарке. А животът беше ли благосклонен към теб?

— Не толкова, колкото би ми се искало — отвърна Шанда, за миг стана сериозна, сетне усмивката й се върна. — Все пак беше достатъчно благосклонен.

— Успяхте ли да завършите новия акведукт?

Усмивката й отново помръкна:

— Още не, но не спираме да се надяваме.

— Площадът на мира — отбеляза Уондъл. — Останах потресен да го видя така.

Тя кимна, изчака Пламтящата кула да налее чай, отпи, кимна отново:

— Благодаря, Уондъл. Всички останахме потресени, онзи втори пожар…

— Какво стана?

— Господарят Чандор все се надяваше да купи драконови кости.

— Спомням си. Криехме се на балкона на Шанда — обясни Уондъл на сина си. Зелен камък и Пламтящата кула знаеха историята, но Рони погледна въпросително майка си. — Някакъв капитан му продал камъни в богато украсена кутия. Чандор наредил да бъде убит.

— Да. И един друг му обеща, но не успя да докара; той обаче не взе пари. Чандор не се отказваше. Един ден успя. Драконови кости! В желязна кутия. Ужасно, ужасно скъпи. Ние наистина не можехме да си ги позволим, но бяхме решили да направим много за народа си! Да предизвикаме дъжд само на подходящите места, за да прочистим каналите, да отмием боклука в морето. Да ремонтираме сгради. Да излекуваме болните. Да завършим акведукта! Струваше си парите.

Шанда говореше не само на Уондъл, а и на Зелен камък. Може би заради ушите му. Зелен камък можеше да й даде прошка от името на безродните. Да й прости за непосилните данъци, благодарение на които бе купено това бедствие.

Ресалет бе отворил една кутия от студено желязо…

— По онова време в сградата на свидетеля имаше кабинет. — Шанда посочи към един празен парцел; овъглена земя. — Господарят Чандор занесе кутията там, за да бъде осчетоводена. Сетне я поставиха до фонтана за церемонията. — Тя махна към чешмата, обгоряла, разцепена и почти пресъхнала. — Бяха довели и магьосник. Опитахме се да намерим Морт от Атлантида, но той бе изчезнал яко дим при един пожар. След години научихме, че тръгнал с теб, Уондъл! Затова наехме магьосник от кораба, който бе докарал драконовите кости, и отворихме кутията при фонтана…

Тя замълча.

— Това е било последното нещо, което е видял, така ли?

Шанда запази мълчание.

— Янгинатеп е отнел магията — добави Уондъл.

Дъщерята на Шанда, Рони, скочи:

— Да! Той има право, нали, мамо? Ние бяхме у дома и чакахме. Мама беше възбудена, всичкото добро, което можехме да сторим, щеше да случи. Гледаше тъмните буреносни облаци в очакване на дъжда, но изведнъж отвсякъде се надигнаха черни пушеци. Пожар. Последният пожар току-що бе минал!

— Беше ужасно, Уондъл! — прошепна Шанда. — Изгориха толкова много неща! Площада, новата въжарска работилница, за която бяхме платили твърде много, след като изгубихме семейството на Въжеиграчови! Заради теб, както научих! Ти си отвел Въжеиграчови от града. Не знам дали някога ще ти простя за това.

— Когато тръгвахме, не знаех кои са — оправда се Уондъл. — Нито каква им е професията. Ала, Шанда, аз при всяко положение щях да спася тези деца.

— Какво? Да. Да, разбира се. — Шанда се изчерви силно. — Уондъл, аз за малко да се измъкна. Вторият ми баща мислеше да ме жени за един кондигейски търговец, щях да се преместя в Кондигео. Това обаче не стана — може би търговецът се е отказал — и след това срещнах Куюма.

Гласът и изражението й се промениха и за момент Уондъл изпита завист към Куюма.

Зелен камък попита:

— Янгинатеп е взел манната от драконовите кости за себе си. Както тази от девственото злато, така ли?

— И се е пробудил — добави баща му. — И е обладал всички.

— И градът вече никога няма да е същият — каза Рони.

„Така ли?“ — помисли си той. Не му се вярваше да има голяма промяна.

Шанда се усмихна лъчезарно:

— Сега обаче ти си тук! Можеш да помогнеш.

— Как?

— С търговията. Можем да съживим търговията.

— За керваните ще е трудно да се съревновават с корабите — отбеляза Уондъл.

Рони понечи да каже нещо, погледна майка си и замълча. Настана тишина. Беше мъчителна, но той бе Уондъл Пернатата змия, а и синът му имаше търпение. По-добре да спечелиш сделката и после да проявиш щедрост, отколкото да те помислят за мекушав.

— Корабите вече не са толкова много — каза Шанда, като се стараеше да не описва положението в прекалено черни краски. Отпи глътка чай. — Преди идваха главно заради въжетата. Всъщност само заради тях идваха. Татко ми го обясни веднъж. Когато въжарската работилница изгоря, трябваше да внесем нови машини, а онзи подъл капитан ни прее… извинявам се. Прецака ни. Съжалявам. Взе всичките ни пари, а после и новата работилница изгоря след двата пожара! Корабите продължават да идват за катрана, но пристанището се затлачи с тиня и достъпът е труден. И още по-лошо, нямаме вече толкова много стоки, с които да търгуваме. Сега разполагаме с една съвсем малка въжарска работилница, която не може да произвежда достатъчно въжета.

— Катранът — вметна Уондъл. — Катранът винаги е бил ценен.

— От него имаме много, така е, но нека бъда честна. Наскоро откриха катранено находище някъде на юг, някаква лагуна по пътя за Кондигео. Трудно се стига дотам, но ако увеличим цената на нашия катран, корабите ще започнат да ходят там. Ти обаче ще помогнеш, нали?

— Защо му е да помага? — поинтересува се Зелен камък.

Уондъл му направи знак. Време беше за преговори.

— Тук е домът му — отвърна Шанда.

— Не, господарке — възрази Зелен камък. — Вече не. Уондъл Пернатата змия живее в Нова крепост в Края на пътя. Всеки по Пътя на конопа го знае!

Пламтящата кула изгледа възхитено брат си.

„Това е вярно, но домът ми наистина беше тук — помисли си Уондъл. — Добър или лош, това е родният ми град.“

— Ще направя каквото мога — обеща той. — Ще видим кои от тукашните стоки ще вървят на Пътя на конопа. Сигурно има нещо. И каквито и да са тези нови находища на катран, за мен е по-лесно да го взимам оттук. Определете каква цена искате. Тогава ще реша дали има смисъл да се връщам.

Едно пони изцвили навън. Уондъл се замисли колко ценни биха били късорогите понита, след като се превърнат в едри еднорози, но изражението му остана непроменено.

— Някои хора по Пътя на конопа са готови да купуват понита. Може би има и други неща, вълшебни предмети и животни, чиято магия е потисната от Янгинатеп. Ще видим. Има обаче един проблем — добави той. — Торонекстите затрудняват неимоверно много търговията.

— Говорихме с тях. Страхувам се обаче, че няма да ни послушат. Правят каквото си искат, както повечето владелци. И имат пълномощно.

— Щавени кожи. Покрити с черни знаци. Това ли?

— Никога не съм го виждала — призна Шанда. — В писмена форма, да, със свидетелството на господари отпреди много поколения, което гарантира привилегиите им. Стари обещания.

— Тези, които са ги направили, вече са мъртъвци.

Тя вдигна рамене:

— Обещанието си е обещание, запечатано на хартия и подписано от свидетели.

„Повикайте ги и ги питайте — помисли си Уондъл. — А, това все пак е Теп.“

— Ами ако изгубят това пълномощно?

Очите й проблеснаха съвсем слабо, като на момиченце, което се присмива на гувернантката си. Никой освен Уондъл не го забеляза.

— Никога няма да стане — отвърна тя. — Тогава ще бъде… ще бъде, сякаш никога не са го имали, нали?

— Как е госпожица Прилепка? — попита изведнъж Уондъл.

— Омъжи се за един страж, но го научих едва след години. Саморти я уволни, след като… — Тя погледна дъщеря си, но все пак добави: — След като прекарахме онази нощ в гората.

— Имат магазин в Господарския град — обясни Рони. — Дъщеря й учи за гувернантка. За моите деца, след като се омъжа.

Рони говореше много сериозно.

— Ами Сирана?

Рони се усмихна:

— Тя е главна готвачка, което означава, че не върши никаква работа, а само заповядва.

— Дори на мен — добави Шанда.

— Добре. Предай й, че още помня сладкишите й. Чакай. Ето… — Той бръкна под един празен леген; извади малка кожена кесийка с розмарин. — Кажи й да счука малко от това и да натърка с него месото, преди да го сложи да се пече. Бизонско, козе или от великанска птица. Със следващия керван ще й изпратя още подправки.

— О, чудесно. Значи ще се върнеш? — попита Рони.

— Ако нещата потръгнат. Шанда, имам нужда от малко помощ. Трябват ми поне две колесници с кочияши. С господарски коне, не с понита! Ще изпратя помощниците си да видят какви стоки има тук, искам да съм сигурен, че са по-бързи от събирачите.

И защото бе видял Морт да очертава път, по-дълъг от един ден ходене пеша.

— Ще изпратя кочияши — обеща Шанда. — Безродните ще се съгласят, но ще е по-добре да изпратиш помощниците си с по един господарски човек. Така ще има по-малко проблеми. Рони, твоят братовчед Сандри и приятелите му. Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Сандри ли? — изненада се Уондъл.

— Познаваме един Сандри — добави Зелен камък. — Командир Мироглас Водоносец го доведе, за да ни помага. Представи го като писар.

Шанда се усмихна:

— Надявам се, че не се сърдите.

Уондъл се засмя:

— Подозирах, че не е прост писар. Ами другите? Ще се съгласят ли да карат колесниците?

— Сандри ще приеме — отвърна Рони. — За другите не съм сигурна.

— Ще изпратя няколко души — обеща Шанда. — Уондъл може да избере тези, които му допадат най-много. Ще бъдат тук утре сутринта. И ще поговоря с командир Мироглас Водоносец за измамите.

„И какво ще му кажеш? — помисли си Уондъл. — Внимавай повече следващия път?“

— Благодаря, Шанда. Сега, кой продава катрана?

— Ние. Черната яма е собственост на господарите. Едно семейство безродни я стопанисва от наше име. Рони, погрижи се за това, моля те. Виж колко делви ще иска Уондъл и уреди да бъдат приготвени, запечатани и докарани тук. Време е да научиш нещо за управлението на този град.

— Това е мъжка работа, мамо.

— Така е, но ако ние, жените, не разбираме тези неща, откъде ще сме сигурни, че мъжете ги вършат правилно? — Шанда се усмихна на Уондъл; за миг тя бе същото онова малко момиче, което помнеше. — Сигурна съм, че нашият приятел търговец ме разбира.

— Дори и да не разбирам, Върбица ще ми обясни. Това е жена ми — обясни той, в случай че не е разбрала.

„И двамата сме семейни, с деца. Разбрано?“

* * *

Тъкмо се канеше да ляга, когато дойде Морт.

— Качих се на Наблюдателницата — обяви магьосникът. — Едно време често посещавах този хълм. Онези развалини на върха, било стара крепост на безродните. Оттам се вижда океанът. С помощта на талисмана си забелязах водния дух.

— Талисман. Пак ли някаква кукла?

— Да. Няма да действа още много. Уондъл, водният дух също ме забеляза. Ще се наложи да се погрижа за сигурността си. Отивам на Морските скали.

— Вземи по-бърза колесница. Утре ще ми докарат.